Бундори

хартия в кесията на нападателя. Въодушевлението на Сано нарастваше заедно с убедеността, че Нанго е неговият човек.

— Той каза ли как възнамерява да се сдобие с толкова пари?

— Спомена, че бил нает от високопоставена личност да убие изтъкнат гражданин. Но от бандата не му повярваха. Имаше такива очи, дето се стрелкаха като дребна риба в поток. Изгонихме го, но аз се усъмних, че може би казва истината, защото бе доста добър с меча — петимата от хората ми отидоха да го изхвърлят, но той ги посече до един.

Описанието, което Глигана даде на Нанго, напълно отговаряше на убиеца.

— Той каза ли кой го е наел или кого трябва да убие? — попита Сано.

Информаторът се изсмя подигравателно:

— Ако е било истина, той си имаше достатъчно ум в главата да си държи устата затворена. Но ето какво ще ти кажа. Тоя сорт ги знам — нахлуват в града като тайфун, нанасят само поражения и се връщат при морето. А техният господар е човекът там горе на хълма…

Сано го погледна с недоумение:

— Кой човек?

— Хората идват при мен за факти, не за мнение. Но щом толкова искаш, ще ти кажа направо — Глигана се приведе към Сано: — Второто куче.

Шогунът, дворцовият управител Янагисава и главният старейшина Макино имаха прякора „трите кучета“, защото всички те бяха родени в годината на Кучето и бяха основните архитекти на декрета за защита на кучетата. А според ранга си шогунът бе Първото куче, Янагисава — Второто куче, а Макино — Третото.

— Второто куче е наело Нанго? — попита Сано с привидно недоверие.

— Готов съм да се обзаложим, приятел.

— Откъде си толкова сигурен? — настоя Сано.

Тежкият дъх на информатора издуха отговора в лицето му:

— Мияги Коджиро. Преди три години бил нападнат и посечен с меч от непознат, докато пътувал по Токайдо. Убиецът така и не беше разкрит, но от приятелите си по пропускателните постове знам, че някакъв сипаничав тип, който постоянно ядял пъпешови семки, следял Мияги. И много приличал на този, за когото говорим…

Сано си спомни какво му бе казал Ногучи: „Мияги почина от треска, но разправят, че Янагисава лично поръчал убийството му…“

— А не може ли някой друг да е наел Нанго? — продължи да настоява Сано. — Чуго Гичин например. Или Мацуй Минору… Хора с пари и влияние…

Глигана изгрухтя отново:

— Чуго не си отлепя задника от крепостта. Не идва из нашите среди и няма връзки с хора като Нанго… Пък и за него казват, че ако иска смъртта на някого, ще го убие със собствените си ръце. А Мацуй има други начини да постигне своето…

Сано нямаше как да възрази. Внезапно всичко в помещението му се стори гадно и непоносимо. Видя как високият боец замахва със закривеното острие на сърпа си и посича рамото на противника. От раната рукна кръв. Със стенание другият се свлече върху парапета. Четирима от публиката го извлякоха навън. Битката приключи.

— Мерси, Глиган — рече Сано рязко. — Хирата, да вървим!

Глигана подмина благодарностите му, обърна се към Хирата и каза:

— Доставих стоката. Сега плащай.

Хирата измъкна кесията си. Сано не би допуснал помощникът му да плати за сведенията със собствени средства, затова се пресегна през Глигана и докосна Хирата по ръката.

— Остави на мен. Колко?

— Не — възрази Хирата. — Сделката е моя, аз плащам.

Сано му хвърли строг поглед. Дошинът с неохота назова доста тлъста сума. Сано отброи от кесията си посочения брой жълтици със съзнанието, че информацията, за която плащаше сега, щеше да му струва много повече — собствения му живот.

Глава 29

Малката колиба със сламен покрив, в която живееше Аой, се гушеше в гората край Момиджияма. Тясна пътечка се виеше между дърветата до входа, който от своя страна отвеждаше до тясно преддверие, пълно с метли, кофи, парцали за почистване, сапун, свещи, лампи и тамян — всички вещи, необходими за поддържането на фамилната гробница на шогуна. Зад антрето се помещаваше една-единствена стая с чист, застлан с татами под, с огнище за готвене, корито за къпане, груб дървен шкаф за лични вещи и малък прозорец с изглед към гората.

Аой бе коленичила в средата на стаята и внимателно разгъваше двете кимона, които Сано й бе дал предишната вечер със задачата да открие коя е тайнствената непозната, изчезнала от храма Зоджо след убийството на свещеника. Пръстите й трепереха от нетърпение и тревога. Трябваше на всяка цена да помогне на Сано да открие доказателства, уличаващи Янагисава. Ако се провали, ще пропилее шанса си за свобода и щастие.

Тя разпъна двете кимона пред себе си и за един безкрайно дълъг миг остана неподвижна, за да достигне пълна концентрация. Постепенно зрението й се замъгли и тя започна да диша бавно и дълбоко. Дробовете й се изпълваха до краен предел, след което се свиваха, докато изтласкат и последната глътка въздух. За повече вдъхновение призова паметта на баща си, представи си строгото му лице и долови благия му глас: „Специалното упражнение за дишане пречиства тялото и кръвта, дъще — казваше той. — Успокоява съзнанието и увеличава концентрацията.“ Скоро Аой почувства силата, която се излъчваше от духовния й център, разположен в средата на корема. „Страхливците и неудачниците наричат силата на нинджа «черна магия». Но това не е магия, а мощ, която всяко човешко същество притежава, но само ние знаем как да я използваме.“ Тази бурна, вихрена енергия не беше черна — напротив, тя рукна сред искри от светлина, които изригнаха иззад очите й. Представяше си я като дълбоко бурно море, изпълнено със светещи живи организми. Чуваше ревящия прибой на вълните, които се разбиваха в бреговете на собственото й съзнание. Съпротивявайки се на отлива, който заплашваше да я повлече в хаоса и безумието, тя сключи ръце. Умелите й пръсти автоматично се подредиха и се разместиха в сложна последователност от различни положения, при които ту се преплитаха, ту се изпъваха. „Много самураи, виждайки своя противник нинджа да прави това упражнение, са рухвали мъртви от страх — обучаваше я навремето баща й. — Използвай този техен страх като свое оръжие. Но помни, че положението на ръцете не е зла прокоба, а безмълвна мантра, предназначена да обуздава и да насочва собствената ти енергия.“ Докато пръстите на Аой се свиваха и сплитаха, тя усети как бурното море утихва, а пулсът й става бавен и ритмичен. Сега тя се носеше в хладната ободряваща атмосфера на засилено сетивно възприемане. Усети мириса на далечен пожар, долови шепота на топящия се по Фуджи сняг. И все пак всички тези усещания бяха външни. Последното положение на ръцете й ги отправи в периферията на съзнанието и гласът на баща й отново прозвуча: „Сега вече си готова, Аой.“

Тя взе първото кимоно. Неговите бели жерави, снежинки и зелени клонки от бор отпечатаха пламтящите си образи в мозъка й; искрящият тъмночервен фон насълзи свръхчувствителните й очи. Когато прокара ръце по тъканта, почти изпадна в несвяст от удоволствието да докосва пищната коприна с нейните безбройни шевове и бродерии. Връхчетата на пръстите й се плъзнаха до всяка точка на дрехата, търсейки почти невидимото изтъняване, където тялото на притежателката е протривало тъканта. Със свръхестествена яснота тя видя дребни частици, полепнали по деколтето, по маншетите и по подгъва. Намери един черен косъм — поглади го, помириса го и после го прокара по езика си. Накрая поднесе кимоното към лицето си и затвори очи, за да изолира всякакви зрителни дразнители. Съсредоточи се върху секторите, където се падаха подмишниците, гърдите и слабините. Вдъхна телесната миризма, оставена от притежателката — парфюм, пот, интимни секреции. С език вкуси онази информация, която не й бяха дали зрението, обонянието и съприкосновението с материята. Когато накрая остави кимоното, сърцето й блъскаше в гърдите, тялото й трепереше от разтърсващото сетивно изживяване. Отдъхна си за момент, после повтори същите действия с