второто кимоно. То потвърди сведенията, събрани от първото, и добави я още някои факти. След като свърши, Аой се отпусна по гръб, изтощена и останала без дъх. Морето от енергия се оттегли; пулсиращият прилив се отдръпна. Постепенно сърцето й забави бесния си ритъм, дишането й стана равномерно, а тялото й престана да трепери. Светът се върна към нормалното си състояние — приглушен и безцветен в сравнение с току-що изживяното.
Пред вратата се чуха стъпки.
— Влез — извика Аой, изпреварвайки почукването. Беше една от прислужниците, чиито услуги ползваше и Аой. Макар и млада, тя бе сред най-добрите агенти в крепостта.
— На вашите заповеди, господарке.
— Искам да знам чии са — Аой й посочи двете кимона. — Покажи ги на всички жени в двореца! — кого би могла да попита за тайнствената непозната, ако не дамите в крепостта, която бе развъдник на всички градски клюки? — Жената, която търся, е отишла в храма Зоджо да става монахиня, но може би се е върнала обратно — Аой запозна агентката с голите факти, които й бе съобщил Сано, и ги допълни със собствените си открития: — Няма благородническа титла, но е богата. Съпругът й вероятно е прекупвач на ориз. Нещастна е, защото той ходи при други жени… — без съмнение кимоната бяха скъпи и подходящи за жена на средна възраст, а финият прашец от стрити оризови люспици по подгъвите бе твърде много за богата дама, която няма защо да влиза в кухнята, но типичен за всеки, който живее в съседство с оризов склад или заедно с някого, който често ходи там. Освен това Аой бе разпознала отличителната аура на разбито сърце, на отритната съпруга. — Освен това дамата е възпълна, прехвърлила четирийсет и петте и страда от задух… — бе разбрала това от разпънатите шевове и от следите от износване в областта на ханша и гърдите. Възкиселият мирис на потта пък сочеше, че жената е преминала детеродна възраст. — Полага много грижи да изглежда млада и красива, носи твърде много грим… — Аой бе открила многобройни малки частици от белило за лице и петънца от руж по деколтетата на кимоната и бе усетила вкуса на горчива боя по дългия черен косъм. — Питай всички дали знаят името на тази жена и къде живее — каза накрая Аой. — И ми докладвай до залез-слънце.
— Да, господарке! — слугинята взе кимоната, поклони се и напусна колибата.
Аой се изправи рязко и излезе с метла и лопата в ръка. Побърза през гората към гробницата, за да изтрие с ежедневните си задължения всяка мисъл за любовта си към Сано. Защото се бе заклела никога повече да не се обвързва с мъж. Мъчителният спомен за погубения от собствената й ръка любовник Фусей Мацугае все още тлееше в душата й. Не искаше отново да изпитва болка, отново да страда, разкъсвана между дълг и чувства. А ето че се случи. Не, връзката й със Сано не бе моментно поддаване на сластта, нито сътрудничество, основано единствено на взаимни интереси. Тази връзка смъкна защитната й броня и тя пак се оказа беззащитна и уязвима. Аой мина по пътеките около храма, търсейки някаква работа, която да ангажира мисълта й и да й помогне да отрече истината. Сви по една пътека между двора и гората. Коленичи на плочите, с които бе застлана, и вдигна лице към слънчевите лъчи. Мирисът на влажна пръст и тръпчив бор изпълни дробовете й. Въпреки усилията си да прочисти съзнанието си от всички мисли и чувства се поддаде на магията на топлия пролетен ден и на копнежа на изтерзаното си сърце. Макар и с отворени очи, Аой потъна в сън, който смеси настояще и минало.
Озова се отново в своето родно село, на любимото си място досами върха на планинския склон, с вятър в косите и покой в душата. Колко добра и чиста се чувстваше, след като бе използвала тайнствените си умения за добро, а не за зло! Видя Сано, застанал на планината до нея, и всичките му отличителни знаци за класа и ранг бяха изчезнали като по чудо. Косата му бе пораснала, закривайки обръснатото му теме на самурай. Не носеше никакви мечове, никакви гербове на Токугава. Аой ахна. Досега не бе забелязвала приликата му с баща й! После двамата се заизкачваха заедно нагоре по планината към своето обещаващо бъдеще. Сърцето на Аой преливаше от щастие. Но в този миг тренираните й сетива внезапно регистрираха приближаваща опасност. Кожата й се сви, ноздрите й потръпнаха. Тялото й се стегна като на нападнат хищник. Нозете й инстинктивно напрегнаха мускули, готови да се втурнат към някое убежище. После, без да отваря очи, тя разпозна човека, чиято аура бе усетила да приближава. Страхът отстъпи място на ужаса. Хваната в капан, сведе глава и остана неподвижна, докато мисълта й трескаво търсеше възможност за бягство.
Сега мъжът влезе в обсега на обикновените й сетива. Тя чу предпазливите му стъпки и шумоленето на атлазената му дреха по пътеката. Долови аромата на маслото му за коса и на скъпия му парфюм. Той спря досами нея и внесе къс мразовита нощ в ясната утрин.
— Не ставай! — заповяда й Янагисава.
Аой остана на колене, но не толкова като израз на покорство, колкото от страх да срещне погледа му. Защо бе дошъл при нея тук, на открито, където всеки можеше да ги види? Нима бе разбрал за предателството й? Мислите й отлетяха към семейството й. Трябваше да ги предупреди за опасността, да ги спаси…
— Какво имаш да докладваш за разследването на сосакан Сано? — попита той.
Аой се поуспокои. Може пък просто да е намерил свободен миг в натоварената си програма и да му е хрумнало да я види. Бързо сложи в ред мислите си и отвърна:
— Вчера Сано е разговарял с Чуто Гичин, началника на охраната, и с Мацуй Минору, търговеца на платове… — тя знаеше, че Янагисава има и други шпиони, които щяха да му го кажат, дори и тя да го премълчи, а точно сега дворцовият управител не биваше да се съмнява в усърдието й.
— Открил ли е улики срещу някого от заподозрените?
Тя долови тревожен трепет в иначе овладяния му глас.
— Не, ваша светлост.
Миг мълчание и после:
— Видя ли Сано снощи?
Какво да отговори? Слугите на Сано видяха, че го отнесе в дома му и че остана до зазоряване. Освен това не беше изключено нападателите на Сано да са я разпознали. Трябваше да се придържа възможно най-близо до истината.
— Да, ваша светлост.
— Как изглеждаше?
Значи Янагисава знаеше за нападението. Аой го долови и по ускорения му пулс, който направо закънтя в ушите й.
— Беше пребит жестоко — отвърна предпазливо. — Промих му раните. Изслушах разказа му за бедите, които го бяха сполетели, и го оставих да спи.
— Добре. Така ще ти има по-голямо доверие… — задоволството в гласа на Янагисава я смрази. Той бе заподозрян и желаеше разследването да бъде прекратено. Той ли бе поръчал побоя? Доказваше ли това вината му? Дворцовият управител видимо се успокои и попита: — И как е нашият инвалид тази сутрин? Още ли е в постелята си, където ще пропилее остатъка от жалкия си живот?
— Не, ваша светлост — отвърна тя. — Сано е силен мъж. Пък и нападателят му не е бил достатъчно силен противник… Тази сутрин Сано беше достатъчно добре, за да излезе от крепостта с намерението да посети друг заподозрян — някаква жена на име Отама…
Янагисава закрачи нервно. Полите на кимоното му прошумоляха.
— Точно както се опасявах. Проклетият сосакан е достатъчно глупав, за да не разбира от дума… Подвеждаш го, дискредитираш го, осмиваш го пред шогуна, заплашваш го с унищожение и се надяваш, че след всичко това ще се провали, но не! Той е упорит и неразумен, твърде всеотдаен в изпълнението на дълга си, неуязвим за болката и лишен от всякакъв инстинкт за самосъхранение! Щом е стигнал до Отама, значи скоро ще открие истината! Трябва да бъде спрян, преди да е стигнал твърде далеч… — Янагисава престана да крачи, но гневът му се сгъсти като надвисваща буря. — При първия удобен случай трябва да убиеш Сано! — заповяда той и прибави: — И се погрижи да изглежда като естествена смърт. После си тръгна.
Глава 30
Когато се прибра същата вечер, Сано бе толкова разбит, че едва се движеше. Болката го бе сковала като стегната броня и при портата едва не падна от коня. Със сетни сили прекоси двора и влезе вкъщи.
