Трябва да ме закриляте!
Смазан от разочарование, Сано попита:
— И какво направихте после?
— Побягнах в гората… Убиецът се втурна да ме преследва. И почти ме догони… но се спъна в един камък и аз успях да избягам. Скрих се в хралупата на някакво дърво. После видях светлини и чух викове.
Убиецът избяга, а аз останах скрита там до зори. После тичах през целия път до Нихонбаши…
— А какво направихте с меча?
Мадам Шимизу вдигна безпомощно ръце и после ги отпусна в скута си.
— Носих го през целия път до вкъщи, в случай че срещна убиеца. След това вече не знаех какво да правя с него. Първо исках да го хвърля, но после си помислих, че трябва да го скрия от съпруга си, за да не разбере какво беше станало. Затова го донесох тук.
— И сега е тук, при вас? Може ли да го видя?
— Да, ще ви го донеса — мадам Шимизу стана, но вместо да влезе в къщата, отиде до голямото вишнево дърво и мушна ръка в проядения му ствол. — Някога това бе нашето специално скривалище — каза тя тъжно. — Мъжът ми оставяше тук подаръци и стихове за мен… — тя извади нещо дълго и тънко, увито в намаслена коприна, и го поднесе на Сано. — Не исках да го държа в къщата… това е скверна вещ. Затова го сложих тук, където никой няма да погледне.
Сано въздъхна с облекчение. Най-накрая се бе сдобил с вещественото доказателство, което търсеше толкова отдавна. Разгърна парчето коприна и отвътре се показа тънкото извито острие на къс меч със засъхнала по него кръв. Мадам Шимизу не си бе направила труда да го почисти. При първоначалния оглед Сано изпита остро разочарование — дръжката бе съвременна и съвсем обикновена, украсена със златни инкрустации в ромбоидните празнини. Нямаше никакви гербове или други отличителни знаци. После изведнъж забеляза напречния ефес за китката и ахна. Беше изработен от черно ковано желязо във формата на човешки череп. Острието минаваше през отвесния отвор за носа, а две по-малки дупки от всяка страна представляваха очните кухини. Линията на челюстта разкриваше пет златни зъба. Изкусният символ на смъртта бе гротескно красив и познат. Сърцето на Сано подскочи, когато си спомни избледнелите йероглифи върху ронещия се свитък в архива на Ногучи:
В основата на острието Сано видя гравирани малките инициали, които потвърждаваха, че мечът е принадлежал на генерал Фудживара. Единият от двойката мечове, които бе използвал срещу клановете Араки и Ендо, предаван от поколение на поколение до най-достойния му потомък — Убиеца Бундори.
В съзнанието му проблеснаха няколко възможности. Първо се сети, че може да намери свидетели, които да установят собствеността на почетното оръжие. Подобно дирене обаче щеше да отнеме повече от два дни, а той не разполагаше с толкова време. После му хрумна една интересна възможност. Убиецът, който и да бе, щеше да държи да си върне скъпоценното и уличаващо оръжие. При това нападателят знаеше, че жената, която го е видяла, е взела меча му. Сано съзря как да използва оскъдните доказателства, с които разполагаше, за да устрои капан на убиеца.
— Трябва да ми направите една услуга — каза той на мадам Шимизу, докато увиваше отново меча. Пълната й брадичка затрепери и тя го погледна уплашено. — Съжалявам, госпожо, но наистина имам нужда от помощта ви — и той й разказа как заедно ще успеят да изправят Убиеца Бундори пред съда.
Глава 32
Когато се върна в града, Сано завари Хирата да язди напред-назад пред портите на крепостта.
— Сумимасен, съжалявам, но трябва да докладвам, че не успях да проследя Янагисава, защото той все още не е излязъл — заяви Хирата мрачно.
— Няма значение. Да тръгваме — отвърна Сано и пришпори коня си.
Хирата ускори ход, за да го настигне.
— Къде? Защо?
— Отиваме да поставим капан за Убиеца Бундори.
Прекосиха жилищния район на даймио и влязоха в Нихонбаши. Сано разказа на Хирата за срещата си с мадам Шимизу и за меча, скрит сега в дисагите му. Но не можеше да му разясни с подробности плана, преди да проучат околността. Щом прехвърлиха моста Нихонбаши, Сано пое първо на изток, после на север от изораната срещу пожари ивица покрай река Сумида, оттам мина покрай складовете и множеството чайни, бакалии и увеселителни заведения в подножието на моста Рьогоку към река Канда — приток на Сумида.
— Тук — каза Сано, завивайки наляво по една пътека покрай Канда. Озадачен, Хирата го последва. Пътеката вървеше нагоре по склона, стигаше до върха на отвесния каменен бряг и тръгваше по него. Вляво се издигаха богатски къщи, собственост на търговци и лихвари. Вдясно дървен парапет предпазваше от падане във водата. От самата пътека тръгваха вдадени в реката пристани, в края на които се поклащаха лодки за излет със спуснати от палубите трапове. Дървен мост отвеждаше до отсрещния бряг на Канда.
— Не разбирам — каза Хирата.
При четвъртия пристан Сано слезе от коня си и го завърза за парапета.
— Това е лодката на мадам Шимизу — обясни той. — Тук ще поставим капана.
Във вилата си свидетелката бе споменала за романтични излети с лодка и това бе вдъхновило Сано. След известни увещания Сано получи позволението на мадам Шимизу да заложи за убиеца капан, като за целта използва лодката. Защото, ако Убиецът Бундори наистина издирваше свидетелката, той с охота би дошъл тук да се срещне с нея. Лодката се намираше недалеч от центъра на града и в същото време на уединено място, което изключваше намесата от страна на случайни минувачи. Имаше закрита кабина и ограничени възможности за достъп или бягство. Бе изработена от кедрово дърво, дълга към петдесетина стъпки. На носа бе прикрепена красива женска глава с дълги вълнисти коси. На предната палуба се извисяваше само едно платно, омотано около висока мачта. Със своето плитко корито, единствен чифт гребла и открит рул лодката не бе пригодена за плаване в открито море, а само за кратки речни разходки.
Сано обходи с поглед околността. Останалите лодки по кея също изглеждаха неизползвани — сезонът на излетите по реката нямаше да започне по-рано от месец.
— Едва ли някой ще тръгне да плава утре, ако времето се задържи така облачно — отбеляза Сано със задоволство. — Ще дойдем тук рано сутринта и ще и опразним района — каза Сано на Хирата. — Твоите 35 помощници няма да пускат никого, докато двамата с теб чакаме убиеца…
Хирата засия:
— … на борда на лодката!
— Точно така — Сано мина по пристана, изкачи се по скърцащия трап, озова се на борда и обиколи палубата. Не притежаваше опита на моряк, но се постара да направи щателен оглед на лодката. Видя изтеглената котва, откри купчина въжета близо до платното, под отвора на задната палуба намери сгънати платна, сандъче с инструменти, фенер, свещи, херметическа кутия, керамични съдове за вода, масло и саке. Отвори вратата на кабината и се озова в просторно отделение с нисък таван, покрай стените, на което бяха сложени пейки, тапицирани с копринени възглавнички. Претърси шкафовете и откри в тях сгънато спално бельо и дрехи. В чекмеджета под пейките се съхраняваха съдове, салфетки, пръчици за хранене, нощни гърнета, сапун, тоалетни принадлежности, пакети със сушена риба, водорасли и плодове. Мадам Шимизу, в напразно очакване любовта на съпруга й към нея да се възроди, поддържаше лодката с достатъчно провизии за пътуване.
— Какво ще правим, когато убиецът се появи? — обади се Хирата откъм гърба му.
Сано умишлено забави отговора си. Неприятно му бе да замесва Хирата в своето опасно дирене, но се нуждаеше от помощ.
— Ако убиецът е Мацуй или Чуго, ти и твоите помощници ще ми съдействате да го заловим жив, за да
