добре.
— Благодаря, Ито сан — изломоти пациентът.
После, очевидно отчитайки потребността на Сано от уединение, докторът каза:
— Хайде, нека отидем в моето жилище.
Те напуснаха двора и се озоваха в един закрит пасаж, където Сано спря. Не искаше да съкращава може би последната им среща, но трябваше да приключи с това изпитание, преди да бе загубил решимостта си.
— Не мога да остана — заяви той рязко. — Аз… просто исках да ви благодаря, Ито сан. За всичко, което сторихте за мен… Вашата мъдрост и подкрепа ме направляваха в беди. Вашата смелост, самоотверженост и почтеност за мен бяха източник на вдъхновение. За мен бе чест да се ползвам с привилегията да бъда ваш приятел! — и се поклони дълбоко, като на по-вишестоящ. — А сега… трябва да се сбогувам с вас — завърши той в бездиханен трепет на свенливост, неудобство и тъга.
— Да се сбогуваш? — Д-р Ито усети, че не става въпрос за обикновена раздяла. — Сано сан, какво означава това?
Сано стисна устни, за да не изкрещи:
— Може би утре ще умра, Ито сан. Затова дойдох да се сбогувам…
Бръчките по лицето на Д-р Ито станаха още по-дълбоки. Проницателният му поглед загуби своята острота. Очите му потъмняха от шока.
— Но защо изобщо възнамеряваш да го сториш? — попита той настоятелно.
— Обещах на баща си, че ще бъда живо въплъщение на Бушидо и ще извърша геройство, което да осигури на семейството ни достойно място в историята — изрецитира Сано сковано. — Когато започнах това разследване, си обещах, че ще пратя убиеца на съд. Дворцовият управител Янагисава е покварен и зъл. Ако той е Убиецът Бундори, неговото унищожаване ще наложи отнемането на собствения ми живот…
Д-р Ито отвори уста и я затвори отново. Вдигна ръце и ги отпусна безпомощно. За първи път сякаш не му достигаше мъдрост. После пое дълбоко въздух:
— Прости ми, Сано, при други обстоятелства не бих се осмелил да те засегна така, но твоето Бушидо е жесток, разрушителен кодекс. Нима не виждаш, че извежда честта, дълга, верността и синовното преклонение до някакви крайни, извратени форми? Защо върховното му изражение е унищожението на собственото аз и на жизнена сила, която подхранва тези добродетели? — той се приведе по-близо до Сано: — Чуй ме. Когато станах доктор, аз се посветих на лекуването, на съхраняването на живота. Защото животът е скъпоценен. Той прави всички неща възможни. Докато си жив, имаш скритата сила да вършиш чудеса, но ако сложиш край на живота си, тогава какво? Какво, като името ти е в историческите хроники? Човешката памет е къса. Вчерашните герои бързо потъват в забвение. Тленните ти останки ще се превърнат в пепел, разпиляна от вятъра. Душата ти никога повече няма да оживее, освен чрез прераждане, за съществуването на което досега няма научни доказателства. Моля те, Сано, размисли!
— Бушидо е безусловно — отвърна Сано. — Не мога да го отрека и да продължа да се наричам самурай. Обещанието си е обещание, дългът — дълг!
Д-р Ито бързо го заобиколи и застана с лице към него:
— Баща ти не е трябвало да изисква от теб подобна жертва! Това, което е сторил, е пример за себичността на един умиращ старец… — гласът на Ито бе рязък, очите му искряха от гняв. — А и този пълен глупак Токугава Цунайоши, дето ме хвърли в затвора, а остави подлеца Янагисава да управлява вместо него… Той не заслужава твоята саможертва!
Сано избухна от ярост:
— Как смеете да упреквате моя баща и моя господар!
Ито въздъхна:
— Е, виждам, че не мога да те спася от самия теб. Приеми моите най-искрени извинения. Просто взех присърце твоето благополучие, нищо повече… Но както изглежда, съм единствен. Ти не желаеш да слушаш критика към Бушидо или към онези, които командват верността ти. Затова няма да споря с теб, а ще те помоля като приятел: потърси друг начин! Не постъпвай така!
— Вече съм взел своето решение — рече унило Сано. — Нямам избор…
Д-р Ито кимна и по лицето му се изписа безкрайна скръб.
— Аз не съм самурай и не мога да разбера силите, които те ръководят. Но зная, че човек трябва да прави само онова, което според него е правилно. Аз изживях живота си според този принцип и не съжалявам за нищо! — след дълга пауза добави: — Ще ми липсваш, Сано сан.
— И вие на мен, Д-р Ито! — Сано се поклони. Не желаеше да се разделя с приятеля си, не искаше да умре и да се отрече от всички прекрасни възможности на живота, но Д-р Ито не можеше да го спаси. Всичко зависеше единствено от съдбата, която, изглежда, поощряваше смъртта му.
Запалени фенери подмятаха сянката му по пътеката пред него, докато тичаше бясно през Момиджияма.
— Аой! — викаше той. — Къде си? — гласът му отекваше във великолепните постройки на храма. Вече не го беше грижа, че подобно грубо поведение показва липса на уважение към предците на неговия господар. Нито пък се страхуваше от ново нападение. Единственото, което го вълнуваше, бе да намери Аой. Изтича нагоре по каменните стълби и заблъска по вратите. — Аой, обади се!
Беше си представял, че когато се върне в крепостта, тя ще го чака. Но се прибра вкъщи и завари само слугите си, които му казаха, че нито са я виждали, нито са приемали някакво съобщение от нея. Разочарованието взе връх над самообладанието, което Сано бе поддържал пред Хирата и Д-р Ито. Стоицизмът отстъпи пред отчаянието.
Може би това бе последната нощ в живота му и той трябваше да я прекара с Аой, да вмести в нея всички онези години, които двамата нямаше да изживеят заедно. Искаше да й каже толкова много неща, да отнесе спомена за радостта й, че отново ще бъде свободна след утрешния ден…
Но храмът бе пуст. Сано се гмурна в боровата гора. Камъни го препъваха. Клони шибаха ръцете и краката му. Хукна към колибата, в която живееше Аой, но прозорецът бе тъмен. Никой не отговори на почукването му. Влезе в единствената стая и установи, че е празна. После чу шумолене отвън. Настръхна от тревога. Усети приближаваща опасност, но пренебрегна инстинктите си и се втурна навън с преливащо от радост сърце. Не чу и не видя никого.
— Аой — прошепна той отчаяно. — Любов моя!
После пое тежко към дома си. Там коленичи пред възпоменателния олтар на баща си, запали свещите и тамяна, поклони се пред портрета му и прошепна:
— Татко, моля те, вдъхни ми смелост да изпълня дълга си. Помогни ми да предам Убиеца Бундори в ръцете на правосъдието, дори това да означава собствената ми смърт!
Изтерзаният му глас отекна самотно в празната стая. Портретът го гледаше с невиждащи очи. В часа на най-въпиеща нужда духът на баща му оставаше ням и недостижим.
Самотен до дъното на душата си, Сано избухна в ридания.
Глава 34
Съдбовният ден настъпи. Само броени минути оставаха до уреченото време, което щеше да донесе на Сано живот и слава приживе или смърт и вечни почести.
Вече на борда на лодката на мадам Шимизу, двамата с Хирата се бяха скрили в кабината. Всички приготовления бяха приключили. Сега единственото, което можеха да правят, бе да чакат убиецът да се появи. Небето бе затулено от сиво-зелени дъждовни облаци, силен северозападен вятър откъм морето люлееше лодката, клатеше мачтата и тя скърцаше. Въздухът бе топъл и пропит с мирис на риба и солена вода.
От своето място на пейката към дясната палуба Сано надничаше ту през капаците на прозорците, ту през отворената врата. Съзря как двама от помощниците на Хирата заеха определените им места. Единият се правеше на боклукчия и ходеше напред-назад с пръчка за отпадъци, в която бе скрил меча си, а другият
