свирепо, а по-младият бе видимо напрегнат. — Вие сте в беда, нали, мадам Шимизу? — извика отново Сано. — Страхувате се, криете се от някого. Аз мога да ви помогна, но само ако отпратите охраната си… — пак никакъв отговор. После по-младият ронин отстъпи една крачка.
— Той е служител на шогуна, не можем да го убием! Колкото и да ни плаща Шимизу, не искам да ида в затвора или да се простя с главата си!
— Млъкни! — извика брат му. — Искаш ли отново да станеш просяк на улицата?
В този миг прозвуча гласът на мадам Шимизу:
— Спрете… Всичко е наред!
Стражите свиха рамене и се оттеглиха. Успокоен, Сано прибра меча в ножницата и отправи поглед към беседката. Мадам Шимизу стоеше при сводестия вход — ниска пълна жена, облечена в живописно синьо- зелено кимоно, изпъстрено с пеперуди. Косата й бе неестествено черна за жена на нейната възраст, а яркият руж не скриваше торбичките под очите й и увисналите й бузи. Ярките дрехи само подчертаваха възпълната й талия. За пореден път Сано се удиви от свръхестествените дарби на Аой.
— Сосакан сама — мадам Шимизу се поклони и го стрелна със свенлив поглед. — Очаквах ви… Радвам се, че най-накрая дойдохте.
— Отидох в храма Зоджо, защото съпругът ми вече не ме обича — каза мадам Шимизу и закрачи безцелно из градината. — През последните десет години нито веднъж не ме е погледнал, нито ми е говорил с любов… — говореше с характерно провлачване в края, а речта й бе накъсана от дълги паузи. Сега гласът й се сниши до шепот: — И колкото й да му се моля, не желае да споделя с мен брачното ложе…
Сано се притесни от това интимно признание, но реши да не я прекъсва. Ако само слушаше, щеше да научи повече, отколкото при един официален разпит. Той деликатно отмести поглед от тъжното й изтерзано лице към градината. Голямо вишнево дърво цъфтеше до изкуствено езеро. Изискани каменни фенери и пейки красяха кътче с пищна растителност. Но този рай бе занемарен и завехнал. Храстите не бяха подрязани, фенерите и пейките тънеха в мъх и лишеи, цветните лехи и моравата се губеха под избуялите плевели. Ако градината на Мимаки и Отама бе символ на любовта, то тази тук бе безмълвно доказателство за нейната преходност.
Мислите на мадам Шимизу, изглежда, следваха неговите.
— Виждате ли тази градина? — тихият й глас потрепери от стаена болка. — Съпругът ми някога наемаше градинари да поддържат красотата й. Когато бяхме млади, преди да родя седемте ни деца, прекарвахме много щастливи часове тук. „Не мога да понасям да бъда далеч от теб!“, казваше ми той. Превъзнасяше красотата ми и ме любеше… там! — мадам Шимизу посочи едно място под вишневото дърво. — Но сега съм стара и грозна… Здравето ми е разклатено. Страдам от задух. Съпругът ми вече не стъпва тук… — Сано видя сълзите, които напираха в очите й. — Доведе си две млади държанки, а мен изгони от къщата ни в Едо… Взехме се по любов… което се случва много рядко при тези уредени бракове, знаете… Човек не очаква да намери любов и затова му става още по-болно, когато я загуби…
— Да, зная — отвърна Сано троснато. Не искаше да слуша за погубена любов. Но заради разследването си остави мадам Шимизу да говори.
— През лятото излизахме с лодката на излети по реката да гледаме фойерверките. Лодката ни е голяма, с удобна кабина… Но това вече не се случва. От десет лета лодката не е плавала. Реших да стана монахиня, защото повече не мога да живея без любовта на моя съпруг…
Сано съзря удобен момент да насочи разговора към нощта на убийството.
— Значи отидохте в храма Зоджо. И какво се случи там?
— Взех си най-хубавите дрехи, наех паланкин и стигнах там при залез-слънце… — мадам Шимизу прекъсна разказа си и впи умолителен поглед в Сано: — Сосакан сама… ако ви кажа какво видях, ще ми обещаете ли да не казвате никому? Моля ви! Позволете да ви обясня защо се крия, защо отбягвам посетители и защо съм наела ронин да ме пазят… — тя огледа напрегнато градината, сякаш всеки момент очакваше някой да я нападне. — След като побягнах от храма, се прибрах у дома в Нихонбаши, но още на следната утрин пристигнаха трима непознати самураи и поискаха да ме видят. Не пожелаха да се представят, нито да кажат защо ме търсят, тъй че слугите им казаха, че не съм вкъщи. Тръгнаха си, но няколко часа по-късно дойдоха отново… Не зная кои са били, но знам със сигурност защо ме търсеха. Бяха изпратени от Убиеца Бундори. Той вероятно ме е познал в храма или по някакъв начин е разбрал коя съм. Сосакан сама, той ме издирва, иска да ме убие, защото смята, че мога да разкрия самоличността му. Сега разбирате ли защо не бива да казвате на никого?
Сано седеше до нея и се питаше дали непознатите посетители наистина са били приближени на убиеца. Кой от заподозрените би могъл да ги изпрати? Мацуй, който се движеше в същото общество като Шимизу, и вероятно я е разпознал? Чуто или Янагисава, всеки от които имаше достъп до разузнавателната мрежа на бакуфу, включваща шпиони и в самия храм Зоджо? Или това бе несъществуваща заплаха, плод на затормозеното съзнание на мадам Шимизу? Така или иначе, за да залови и да осъди Убиеца Бундори, трябваше да разгласи показанията на мадам Шимизу. Затова каза:
— Ако ми дадете лично подписани показания, които да покажа на съдията, няма да ви се наложи да се явявате като свидетел. А щом заловим убиеца, няма от какво да се страхувате!
След дълъг размисъл мадам Шимизу отвърна:
— Добре! — и с въздишка продължи своя разказ: — Игуменът на храма ме прие и ми даде стая в крилото за гости. Но не можех да заспя. Тъгувах за съпруга си и се питах как ли ще реагира, когато разбере, че съм си отишла. Щеше ли да се зарадва или да се натъжи? Дали не правя грешка? Накрая мисълта, че няма да го видя повече, ми се стори непоносима и около полунощ се измъкнах скришом от крилото за гости. Не ме беше грижа, че ще ми се наложи да извървя пеша обратния път до Нихонбаши, желаех само отново да съм до съпруга си… дори и да го откриех заспал в обятията на държанките си… — нови сълзи бликнаха от очите й. — Бях твърде горда, за да го уведомя, че смятам да го напусна… — прошепна тя.
Мъжът й не знаеше! Ето коя беше истинската причина да иска поверителност за показанията си! Сано усети, че го обзема гняв към неверния съпруг и жалост към жената, която продължаваше да копнее за уважението и любовта му.
— Разбирам — каза той внимателно. Изчака я да се успокои и после я подкани да продължи: — Какво стана после?
— Озовах се в големия двор, луната бе изгряла, но все пак беше много тъмно и се страхувах… И затова… — мадам Шимизу закърши ръце в скута си — … хукнах покрай главната постройка, но се спънах в нещо… Беше труп на свещеник! — от гърдите й се изтръгна приглушено ридание, а пълното й тяло потръпна. — Изпищях и отскочих встрани. Главата му я нямаше… расото му бе цялото в кръв… а от гърдите му стърчеше меч…
Сано я погледна изненадан — в трупа на свещеника нямаше забит меч, а и никой в храма не бе споменал, че е намерил. Ако мадам Шимизу казваше истината, тогава какво бе станало с него?
— Знаех, че свещеникът е жертва на Убиеца Бундори — продължи тя, бършейки неспирните сълзи, които се стичаха по лицето й. Страхувах се, че е някъде около храма и че ще убие и мен. Трябваше да повикам за помощ или да се втурна обратно в стаята си, но… съзнанието ми бе заето с единствената мисъл да се прибера у дома… Имах нужда от оръжие, с което да се браня, тъй че… изтеглих меча от тялото на свещеника — тя сграбчи с две ръце дръжката на въображаемия меч и задърпа, извърнала изкривено от погнуса лице, — после го тикнах в пояса си и отидох при камбаната. Хванах дървения чук и ударих с все сила. След това се втурнах към портата… И тогава видях убиеца — завърши тя с отпаднал глас.
— Видели сте Убиеца Бундори! — Сано толкова се развълнува, че почти забрави да попита къде е мечът. Ето го най-сетне неговия свидетел!
Мадам Шимизу кимна утвърдително.
— Когато стигнах при портата, той беше отвън… и развиваше някакъв вързоп. Човешка глава… Бях на не повече от десетина крачки от него. Камбаната все още ехтеше и виждах, че бърза да се махне. После се озърна и тогава ме видя…
— Мадам Шимизу — тихо каза Сано, — това е много важно. Как изглеждаше убиецът? Опишете ми го колкото можете по-точно. Не бързайте.
— Не успях да го видя добре. Беше висок самурай с наметало и качулка, лицето му беше в сянка… А когато ме погледна, се обърнах и побягнах… — тя сграбчи Сано за ръката и ноктите й се впиха в плътта му. — Но той сигурно е видял лицето ми, сосакан сама. Вероятно смята, че мога да го разпозная, и ме търси.
