Вън пред вратата на Сано Аой стоеше скована от мъка. В съзнанието й отекваше онзи безмълвен вопъл, който се изтръгна от душата й, когато Янагисава й нареди да убие Сано. После, докато го любеше, отричайки, че нещо се е случило, вопълът отново, прокънтя в съзнанието й. Сега притвори очи и стисна юмруци срещу самотата и отчаянието. Наложи си да се съсредоточи върху звуците, долитащи от стаята на Сано. Неспокойното мърдане утихна и тя зачака да чуе промяна в дишането, което щеше да означава, че е потънал в дълбок сън. Преди да излезе от стаята, бе пуснала в мангала специален прах, използван от нинджа за неусетно приспиване на противника. А сега го бе използвала, за да приспи любимия!
През целия ден мислите й кръжаха в тясното пространство на безизходицата — нямаше начин да заобиколи заповедта на Янагисава, без да изложи на опасност семейството си! Ако забави убийството, Янагисава ще намери някой друг да свърши поръчението, а роднините й ще бъдат наказани заради провала й. Ако каже на Сано за тайния замисъл срещу него и двамата заедно разиграят мнимата му смърт… Не, познаваше Сано достатъчно добре, за да е наясно, че той никога не би се съгласил. Ако погуби Янагисава, никога няма да успее да избяга. Дори и ако се самоубие, пак няма да обезпечи сигурността на Сано и на семейството си. Оставаше само една възможност — най-гибелната! Сано трябваше да умре, от собствената й ръка, незабавно!
Опита се да сдържи сълзите си. Опря ухо до хартиената врата и се заслуша. Дълбокото дишане на Сано потвърди онова, което й бе подсказала интуицията. Той спеше дълбоко. Тя изчака още малко, за да е сигурна в действието на упойващия прах. После събра целия си кураж и отвори вратата.
Той лежеше по корем, подложил ръце под главата си, с лице към нея. Сънят бе отмил тревогата и той и изглеждаше някак по-млад, по-невинен и по-спокоен. Тя преглътна надигналата се жалост, прекоси стаята и коленичи до него. С несигурни ръце свали от косите си дълга дървена фиба с черна лакирана главичка, оформена като дамско ветрило. Дръпна фибата откъм тъпия край, кухата дървена обвивка се отвори и разкри стоманено острие — тънко като игла.
Сълзите й рукнаха, но тя ги изтри с пръсти. Стиснала фибата в треперещата си дясна ръка, тя положи лявата в основата на Сановия врат. Усети равномерно пулсиращата му кръв и в тялото й се надигна пак онази сладостна тръпка. Бавно и нежно прокара ръка надолу към кръста. Пръстите й, мокри от сълзите, оставиха влажна диря по кожата му. Внимателно опипа прешлените по гръбначния му стълб. Ръката със смъртоносната игла престана да трепери. Изведнъж се видя пак там, в класната стая на училището за нинджа. На масата пред нея лежеше гол мъж, проснат по очи, а около него се бяха струпали ученички. Бяха в час по анатомия и баща й обучаваше осемгодишните деца:
— Ето тук, между прешлените — и докосна определено място върху гръбначния стълб на младежа, — тук забивате иглата. Смъртта е мигновена, а иглата не оставя следи…
Аой намери заученото място върху гръбнака на Сано. Опря острието в кожата и отново чу гласа на баща си:
— Убийството е последната и най-малко приемлива възможност. Но когато дойде време, трябва да действаш без колебание. Защото безопасността на всички ни зависи от теб…
Аой отмести пръст, освобождавайки мястото между двата прешлена. Вдигна фибата, за да замахне с нея в решителен удар, но в този миг някакъв последен остатък от собственото й аз въстана срещу силите, които я бяха обсебили. Тя застина вцепенена цял един безкраен миг. После пусна фибата и се свлече на футона до Сано. Притисна се в него и зарида.
Упоен от отровата, Сано спеше дълбоко, без да усеща мъката й. Аой го бе пожалила… засега. Но утре на всяка цена трябваше да събере сили и смелост и да извърши онова, което не бе успяла тази нощ.
Глава 31
Сано насочи коня си по един път, криволичещ нагоре по западните хълмове на Едо. Дива азалия с алени цветове опасваше каменната дига, а цъфнали вишневи дръвчета красяха тревистите склонове, които се спускаха към долината. Но Сано оставаше безчувствен към красотата на това място, защото мислеше с тревога за предстоящата среща.
Дали наистина мадам Шимизу е тайнственият очевидец от храма Зоджо? Дали ще успее да получи от нея онези показания, които са му необходими, за да уличи Убиеца Бундори! Дали и нейните сведения ще компрометират Янагисава, или ще посочат друг извършител?
Сано се събуди призори с усещането, че е прекарал тежка нощ. А и Аой си бе отишла. Дали все пак бе решила да го напусне?
Навлезе във вилната зона и скоро откри отбивката при двата високи кипариса, описани от Аой. Насочи коня по тясната пътека към вилата на Шимизу. Скоро пред погледа му се мярна оградата на търсеното имение и той спря под сянката на дървената му порта. В този момент вратата се отвори рязко и една начумерена селянка пристъпи заканително навън:
— Забранено е за посетители! — извика тя. — Напуснете, ако обичате!
Тя не показа и сянка от обичайната за ранга му почит, а двамата мъже, които я следваха, придадоха тежест на думите й. Бяха млади самураи, очевидно братя, с еднакви широки уста и щръкнали уши. Бяха облечени в окъсани дрехи и изглеждаха гневни и отчаяни. Сано разбра, че са ронин и работят като телохранители на богаташкия дом. Братята спряха на няколко крачки от него, разкрачили крака, скръстиха ръце на гърдите си и го загледаха враждебно. Сано се представи:
— Тук съм по делова работа на шогуна. Веднага ме отведете при мадам Шимизу.
Прислужницата хвърли бърз поглед назад, което подсказа на Сано, че господарката е тук, но се крие.
— Забранено за посетители! — повтори жената. Решимостта й да пренебрегне заповед на шогунов пратеник показваше отчаяна вярност към мадам Шимизу. Двамата ронин сграбчиха дръжките на мечовете си. Сано прочете недвусмисленото послание в очите им и отстъпи:
— Приятен ден! — после се обърна и се спусна надолу по пътеката. Даде си вид, че си тръгва, но щом сви зад завоя, където вече не го виждаха, отново завърза коня си и приведен се втурна обратно през гората към задната част на вилата. Изкачи се по стръмния хълм под прикритието на дърветата и стигна до най- отдалечената постройка. Всички прозорци бяха закрити с капаци. Високи зидове ограждаха градината. Не се виждаха никакви врати, през които би могъл да се опита да проникне. Озърна се, но не видя нито прислужницата, нито охраната. Само чу отвътре висок треперлив женски глас, който пееше протяжна песен:
Сано се усмихна. Певицата вероятно бе мадам Шимизу. Той подскочи и се улови за горния ръб на зида, покатери се предпазливо и легна по корем върху оградата. Видя пищна градина, заобиколена от двете страни с верандите на вилата. В средата се кипреше малка беседка, в която бе коленичила жена. Сано можа да различи единствено сведената й глава и синьото кимоно. Бързешком се огледа през рамо и после се прехвърли през зида. Скочи долу и се приземи в една цветна леха, оплетена в бръшлян. Нетърпеливо се отправи към беседката, но мигом застина на място, защото в отсрещния край на градината се появиха стражите:
— Ей, какво си мислиш, че правиш!
Втурнаха се към него с извадени мечове. Сано вече стискаше своя. Смяташе, че с лекота ще надвие тези ронин, но не искаше повече кръвопролития. Пък и ако мадам Шимизу бе ужасеният свидетел на убийството в храма Зоджо, тя едва ли щеше да отговори на въпросите му, ако в дома й се проведе бой с мечове. Като не изпускаше от очи братята, Сано извика към жената в беседката:
— Мадам Шимизу, аз съм Сано Ичиро, сосакан на шогуна. Няма да ви причиня зло. Искам само да разговарям с вас… — никакъв отговор откъм беседката. Стражите обградиха Сано. По-възрастният гледаше
