замъгли, въображението му отново го пренесе в миналото…
Духът на Чуго се е вселил в тялото на генерал Фудживара, докато славният му праотец коленичи пред господаря Ода с думите:
— Владетелю Ода, моля приемете тези дарове в знак на искрената ми почит към вашето върховенство и като доказателство за моята вярност и всеотдайност!
Владетелят Ода оглежда отсечените глави, които Чуго — Фудживара му поднася, и погледът му се задържа с най-голямо задоволство върху главите на хатамото Кайбара, на ронин Тозава и на свещеника Ендо.
— Справихте се добре, Фудживара сан — казва владетелят Ода. — Като признание за вярната ви служба ще ви наградя веднага!
Духът на Чуго се възнася заедно с духа на неговия праотец. Настъпва върховният миг в кариерата му. Той се пресяга, за да поеме от Ода двата великолепни меча с ефеси във формата на човешки черепи…
Внезапно го прониза пареща болка в глезена. Картината във въображението му изчезна и той нададе гневен вик. Отново се озова в кабината на лодката, бурята продължаваше своя неспирен вой, а Янагисава бе забил зъби в плътта му. С яростен ритник капитанът се отърси от него. Как смееше тази измет да прекъсва видението му?
— Ако смяташ да се отървеш безнаказано само със сепуку, много се лъжеш, Чуго! — извика Янагисава. — Ще се погрижа да пукнеш като най-долен престъпник! Аууу! — Чуго го срита в ребрата и дворцовият управител се сгърчи. Гласът му си извиси в панически писък: — Как смееш да ми причиняваш болка? Ще си платиш, да знаеш!
Началникът на охраната съзря колко нищожен и страхлив е Янагисава, но не изпита никакво съчувствие. Ритна го отново и после отново — в корема, в бедрата, в слабините.
— Спри, умолявам те! — изплака жално дворцовият управител. — Не ме бий. Ще ти дам всичко, каквото пожелаеш — пари, жени, по-висок чин… ти само кажи!
Чуго не обърна внимание на молбите и обещанията му. Кракът му продължи да се стоварва върху безпомощното тяло, изтръгвайки отчаяни писъци от жертвата. В мрачната си наслада почти бе забравил за необходимостта да запази Янагисава жив, докато не се озове достатъчно далеч от Едо.
Сано отчаяно се бе вкопчил във въжето. Водата се вихреше около него. Течението заплашваше да го повлече към дъното. Едва успяваше да си поеме въздух между вълните. Озърна се да се ориентира, но пейзажът край него се менеше с бързина, която го изпълни със страх. Предположи, че се намират на половината път от моста Рьогоку, но никъде не се виждаше никой да ги следва по земя или по суша. Къде беше Хирата, къде бяха полицията, флотата, войската? Трябваше непременно да се изкатери на борда!
Сано стисна зъби и започна да се издърпва по въжето. Едната ръка, после другата. Най-сетне се измъкна от водата. И пак едната ръка нагоре, после другата… Краката му се блъснаха в хлъзгавия корпус, той продължи да се катери и накрая главата му се показа над палубата. Сключи пръсти около парапета и се прехвърли на борда.
— Моля те, не ми причинявай повече болка! — пищеше Янагисава.
Но ядът бе отприщил скрития гняв на Чуго, натрупан в душата му от бремето на семейната тайна. Този гняв отново го пренесе в миналото…
Лятна нощ преди сто и осем години в храма Хоно. В пристройката за гости Ода Нобунага внезапно се събужда с предчувствие за опасност. Скача с меч в ръка.
— Вражеска атака! — изкрещява той към стражите.
Твърде късно. Вратата се отваря с трясък. Полетяват стрели, които покосяват охраната. Войската на Акечи нахлува в храма.
Ода размахва меч срещу нападателите си и поваля двама с един удар. Копия пронизват ръцете и краката му. Тогава осъзнава, че е обречен, скача през прозореца и побягва, целият облян в кръв от раните си. Войската на Акечи открива огън по него. Един куршум го улучва в ръката.
— Сега ще умреш, защото се погаври с мен! — изревава предателят Акечи. — Други, по-достойни от теб ще управляват тази страна. Ние с генералите Араки и Ендо сме се погрижили за това!
Ода се втурва в централната зала на храма, за да умре от собствената си десница, вместо да понесе позора на пленничеството. Акечи и воините му подпалват светилището и Ода изгаря в най-величествената жертвена клада, съществувала някога. Както се полага на най-великия военачалник, живял по тези земи.
Обладан от дива ярост, Чуго за последен път стовари крак върху лицето на виещия и хленчещ Янагисава. Дните на генерал Фудживара бяха помрачени от мисълта, че не бе успял да спаси господаря си — владетеля Ода, и да отмъсти на Акечи, Араки и Ендо, които го бяха измамили и пратили да помага на Тойотоми Хидейоши в битката му срещу клана Мори.
Сега Чуго изживяваше с пълна сила болката на своя праотец. С рязко движение изправи на крака дворцовия управител и заби юмрук в лицето му. Янагисава полетя назад и се блъсна във вратата на кабината.
— Моля те, Чуго! — изплака той. Кръв и слюнка пръскаха от устата му, но той продължи да увещава своя мъчител: — Ще те направя богат. Ще те издигна в командващ отбраната. Каквото пожелаеш. Само имай милост!
Чуго го зашлеви с опакото на ръката си. После се сети за едно наистина достойно за тази недостойна издънка на славния род Фудживара наказание. Просна го по очи, запретна връхното му кимоно и рязко смъкна широките му панталони. Разкъса препаската, която закриваше слабините му. После разгърна собственото си кимоно, разхлаби препаската си и започна да търка члена си, докато се втвърди. Обкрачи Янагисава и проникна в него с груб тласък.
— Не, господарю! — изпищя Янагисава. Тялото му се загърчи, завързаните му ръце задраха въздуха: — Недейте! Не, господарю!
Пет бързи тласъка и Чуго свърши. Почувства се силен, могъщ, но физическото удовлетворение не бе достатъчно. Той копнееше за върховната наслада, с която изпитваше само когато обезглавяваше враговете си. Дълбоко в себе си знаеше, че рано или късно ще бъде заловен. Убийството на Янагисава можеше да се окаже последната му възможност за отмъщение. Стана и оправи дрехите си. Рязко отвори вратата. В кабината нахлу вятър и плисна дъжд. Той извлече Янагисава на палубата. Не искаше да осквернява помещението със смъртта на своя враг.
— Не! — изпищя дворцовият управител.
Влачейки го за косата, Чуго стигна до десния борд и го опря на парапета с глава и рамене над водата. Сладостният плам на предстоящата победа лумна в гърдите му. Гръмотевиците отекваха в небето вместо бойни барабани. Блясъкът на светкавиците бе същинска пламтяща крепост. Дъждът припяваше стара воинска песен, а виещият вятър бе зовът на рогове за атака. Чуго притисна Янагисава с тяло, приковавайки го към парапета, отметна главата му назад, за да оголи беззащитната шия, и измъкна късия си меч.
Щом прескочи парапета, Сано хвърли поглед към кърмата. Видя, че е безлюдна, и изтръпна от ужас.
