преди да е станало късно.
Глава 1
По пустите нощни улици на Едо4 крачеше сосакан Сано Ичиро — личният следовател на шогуна.
Лятната буря бе прогонила от улиците на търговския квартал Нихонбаши обичайната навалица купувачи, пешеходци и зяпачи. Дъждът продължаваше да се излива и да барабани по керемидените покриви. Сламената шапка на Сано вече беше прогизнала и водата се просмукваше в наметалото му.
Неотлъчно до него вървеше главният му помощник и подчинен Хирата, а на три крачки зад тях подтичваха още десет самураи — до един детективи от елитния корпус, оглавяван от Сано. Обутите им в сандали крака шляпаха по тесния кален път.
— Това е мястото — каза Сано и спря рязко пред представителна къща с висок каменен зид.
Над портите бе спусната черна траурна драперия. Запалените фенери в двора хвърляха трептящо сияние в дъждовната нощ. Сано и хората му се събраха под козирката на един магазин на отсрещната страна на улицата, за да уточнят стратегията за действие, която трябваш да увенчае с успех тъй продължителното им разследване.
Вече три месеца вълна от странни престъпления заливаше Едо. Крадци задигаха трупове от самите домове на покойниците или направо от гробищата, а понякога бяха тъй нагли, че оскверняваха траурните церемонии или пресрещаха траурните шествия. Задигнатите трупове бяха вече девет, без да имат нещо общо помежду си, бяха от различни класи — селяни, търговци и самураи. А имаше и още девет престъпления — на девет странстващи пътници. На местопрестъплението бяха намерени само дисагите им и следи от прясна кръв, но жертвите бяха изчезнали. Нито един от труповете не бе намерен. Престъпленията изпълваха с ужас пътуващите и лишаваха семействата от свещеното им право да почетат както подобава своите мъртъвци.
Още щом получи заповед от шогуна да залови крадците на трупове, Сано веднага разпрати агенти из целия град. Предрешени като пътуващи търговци, те обикаляха чайни, игрални домове и други места, посещавани от криминални елементи. Тази сутрин един от агентите бе дочул някакъв слуга да се хвали, че крадците му платили, за да им помогне да откраднат трупа на починалия му господар по време на бдението край трупа на покойника същата нощ. Агентът бе проследил слугата до дома на богат търговец на масла и бе докладвал местоположението на Сано.
— Ако крадците дойдат, ще ги проследим — припомни Сано на Хирата и на хората си. — Трябва да заловим главатаря им и да разберем какво правят с труповете.
Детективите обградиха къщата на търговеца, а Сано и Хирата се спотаиха точно срещу задната врата. Чакаха повече от час подгизнали от дъжда, но улиците оставаха все тъй безмълвни и пусти. Напрежението на Сано растеше.
Син на ронин — самурай без господар, — някога той бе изкарвал прехраната си, работейки като инструктор по бойни изкуства в школата на баща си и преподавайки история на малки момчета. Благодарение на връзки на семейството бе получил пост на йорики — началник в полицията. Още с първото разгадано убийство бе спасил живота на шогуна и преди година и половина бе удостоен с честта да изпълнява задълженията на сосакан. Тогава пък му бе възложена задачата да разнищи серия ужасни престъпления в Едо и да залови убиеца Бундори. Сано отново се бе справил блестящо и бе спечелил благоразположението на шогуна. Оттогава бе разрешил много заплетени случаи. Доходите му нараснаха, увеличи се и броят на преките му подчинени, работата му доставяше удоволствие, а и през есента предстоеше да сключи изгоден в социално и финансово отношение брак с Рейко — красивата дъщеря на съдията Уеда, единия от двамата магистрати на Едо. И въпреки това тъмен облак помрачаваше съществуването на Сано.
Той все повече губеше илюзиите си — за шогуна, бакуфу и самурайския кодекс Бушидо, който повеляваше безпрекословно подчинение на вишестоящия. Все по-ясно виждаше, че страната се управлява от шайка разюздани и корумпирани мъже, които използваха воинските добродетели като средство за репресии и превръщаха йерархията в обикновена диктатура. Често разкритията му се използваха не за друго, а за да се дискредитират, да се пращат в изгнание или да се понижават почтени самураи. Самият шогун не бе по-добър от режима, който оглавяваше. Токугава Цунайоши се интересуваше само от изкуствата и религиите, а заради слабостта си към красивите момчета и юноши често пренебрегваше държавните дела. Освен това неведнъж бе пращал Сано да дири духове, псевдочудотворни лекове или заровени съкровища. Но Сано нямаше друг избор — шогунът бе неговият върховен господар и управляваше съдбата му!
А и в личния му живот нещата не изглеждаха по-розови. Да, времето и самурайската самодисциплина постепенно излекуваха най-страшната болка в душата му — загубата на Аой, неговата единствена любов.
Но той още не можеше да изневери на духа й. Бе забавил сватбата си с повече от година — страхуваше се отново да се сближи с някого, да не би отново да изживее разкъсващата болка от раздялата или от загубата на скъп за него човек. Затова с радост посрещаше всяка нова задача, която поглъщаше усилията му и позволяваше да поддържа емоционалното си уединение.
Сега Сано вдигна глава и напрегна слух.
— Чуй! — каза той на Хирата.
От горната страна на алеята до тях достигаха шляпащи в локвите бързи стъпки.
— Паланкин — прошепна Хирата, когато четирима носачи в качулки и наметала изникнаха от влажния мрак.
Те положиха носилката пред портите на търговеца. Всички бяха самураи с мечове на кръста. Портите се отвориха и двама от тях влязоха в двора. Скоро след това се появиха отново, натовариха някакъв продълговат вързоп в паланкина, вдигнаха носилката и се отдалечиха с бързи стъпки.
Сано сви устни и излая като куче, за да даде сигнал на хората си. Двамата с Хирата последваха паланкина тичешком, използвайки прикритието на портите. Неспирното трополене на дъжда заглушаваше стъпките им. В нощта се раздвижиха едва доловими сенки, когато отрядът детективи се включи в преследването. Паланкинът ги отвеждаше все по-навътре в лабиринта от криволичещите улички на Нихонбаши. Накрая спряха в покрайнините пред една от редицата постройки със сламени покриви — района на майсторите на мечове. Табелата над вратата изобразяваше кръгъл герб, под който бе изписано името Миочин. И Сано се досети каква е съдбата на откраднатите трупове.
Носачите поеха вързопа и изчезнаха във вътрешността на постройката. Зад хартиените прозорци проблесна светлина и заиграха сейки. Сано събра детективите до изоставения паланкин и нареди:
— Обградете къщата и арестувайте всеки, който се появи навън. Аз влизам вътре.
Той извади меча си, но Хирата прошепна припряно:
— Крадците са опасни убийци. Моля, останете тук, за да бъдете в безопасност… — по широкото му момчешко лице бе изписана искрена загриженост. Той впери предан поглед в Сано: — Оставете това на нас.
Тъжна усмивка трепна върху устните на Сано, докато се отправяше към портата. Двайсет и една годишният Хирата приемаше много сериозно ролята си на главен васал и първи защитник и всеки път се противопоставяше, когато Сано проявяваше безразсъдството да се хвърля в битки сам и да поема най- страшния риск. Той не разбираше, че господарят му съзнателно търси опасността заради потребността да се противопоставя на злото. Бушидо — Пътят на воина — учеше, че единствената цел на всеки самурай е да отдаде живота си в служба на господаря. Дълг, вярност и смелост бяха най-висшите добродетели и само чрез тях се осъществяваше самурайската чест. Но личното схващане на Сано за Бушидо включваше и четвърти крайъгълен камък, не по-малко важен за честта от останалите — диренето на истината и справедливостта. Удовлетворението да види престъпника заловен и наказан изпълваше съществуването му с по-дълбок смисъл, отколкото служенето на един непоправимо загнил режим.
— Да вървим — рече Сано.
Двамата с Хирата се промъкнаха до постройката. Сано безшумно плъзна вратата встрани и надникна в просторно помещение, осветено от висящи фенери. Вътре, натрупани върху подпорите на стените, се
