виждаха много мечове в ножници и стоманени остриета без дръжки. Буквите, гравирани в горния им край, удостоверяваха, че с тях са били посичани човешки тела в тамешигири — официалния метод за изпробване на мечове. В дъното на помещението при входа към мокрия вътрешен двор стояха седем мъже: четиримата крадци в подгизналите наметала — вероятно ронини, двама млади селяни с памучни ленти на главата и един възрастен мъж, облечен в черна туника и панталони с герба на Миочин. На бледото му лице с орлов нос пламтяха потънали в орбитите очи. Крадците стовариха вързопа на пода и го развиха. Показа се труп на як мъж в погребални одежди от бяла коприна. Миочин сведе поглед към него и рече:
— Идеален екземпляр. Искрени благодарности.
Според закона на Токугава за изпробване на мечове можеха да се използват труповете на екзекутирани престъпници, но напоследък недостигът на подходящи предатели, крадци и подпалвачи значително бе ограничил наличния материал за майсторите. За капак бакуфу предостави всички екзекутирани трупове на богатите фамилии — потомствените изпитатели Ямада, Чокуши и Накагава, защото те предложиха най- висока цена. Това бе принудило по-низшите кланове, като Миочин, да използват сламени чучела. Само че посичането на човешка плът и кости бе единствената истинска проба за качеството на острието и мечове, изпитвани по друг начин, се продаваха на доста по-ниски цени и вдъхваха по-малко респект. Самураите избягваха да купуват оръжия от майстори, които не можеха да удостоверят най-голяма степен на якост и сила. Явно Миочин, твърдо решен да не загуби доходите си, бе наел ронини да му осигуряват трупове чрез грабежи и убийства.
— Ще изпробваме остриетата от майстор Ибе — каза Миочин на двамата млади селяни, които по всяка вероятност бяха синовете му. — Аз ще изпълня рьокурума и океса (най-трудните удари — през таза и през раменната кост). А вие ще използвате ръцете и краката за по-малките остриета.
Крадците се размърдаха нервно.
— Възможно е някой да ни е проследил — каза единият. — По-бързо, плащайте и да се махаме от тук.
Миочин им даде няколко монети. Отвън Сано и Хирата изтеглиха мечовете си и нахлуха в помещението.
— Специалният полицейски отряд на Токугава! Всички сте арестувани! — изкрещя Сано.
Сред възгласи на изненада и ужас крадците извадиха мечовете си от ножниците. Миочин и синовете му грабнаха оръжия от рафтовете на стената. С ясното съзнание, че ако ги заловят, ги чака смърт, престъпниците се хвърлиха срещу Сано и Хирата с оголени остриета и изопнати от отчаяние лица.
— Къщата е обградена! — извика Сано. — Хвърлете оръжието и се предайте!
Миочин се изсмя.
— Когато воловете полетят и змиите проговорят! — възкликна язвително той. — Няма да ме пратиш на палача само защото се мъча да си изкарам прехраната!
Престъпниците се нахвърлиха върху Сано и Хирата. Отрядът воини, дочули суматохата вътре, нахлуха в помещението. Сано се биеше с Миочин. Острието на изпитателя разсичаше въздуха като вихър. Постепенно той изтласка Сано назад в двора. Сано отвръщаше на удара с удар и бавно отстъпваше назад, докато не се препъна в купчина овъглени кости — явно остатъци от незаконно придобитите трупове. Изправи се на крака и отново се хвърли към Миочин. Мигом си даде сметка, че силата на Миочин се крие в лъжливите му движения и в отбраната, затова сведе меча си, сякаш възнамерява да нанесе удар в стомаха на съперника си. После внезапно острието му се отклони и парира удара, насочен диагонално към гърдите му в последния миг. Ответният му удар разсече бедрото на Миочин. Той изохка от болка, но не се олюля. И тогава Сано предприе риск, който някога бе обучавал учениците си да избягват. Когато Миочин стисна меча си с две ръце, готов да нанесе смъртоносен вертикален удар, Сано заложи на предположението, че това е пореден финт. Противопоставяйки се на инстинктивния порив да вдигне меч, за да предпази торса си, той сведе острие, замахна странично и разсече стомаха на противника си от край до край. Миочин изрева слисан и ужасен. Светлината в очите му угасна още преди да рухне на земята.
Сано отстъпи назад. Видя хората си — всички живи и здрави, видя мъртвите тела на другите престъпници, видя кръвта на Миочин по острието на меча си. Макар че убиването бе естествен акт за един самурай, отнемането на човешки живот го изпълваше с отвращение, караше го да се чувства принизен до убийците, които преследваше.
— Сосакан сама5 — гласът на Хирата извади Сано от моментното му вцепенение. — Сумимасен, извинете, но това, което направихте, бе твърде опасно. Можеха да ви убият. Мой дълг е да ви служа и да ви охранявам. Трябваше аз да се оправя с Миочин…
— Няма значение, Хирата, всичко вече свърши… — рече той.
Хирата откъсна подгъва на наметката си и превърза лявата ръка на Сано над китката. Явно в разгара на битката бе ранен, което дори не бе забелязал.
— Ще имате нужда от лекар, когато се приберем в замъка Едо.
„В замъка Едо“ — перспективата да се върне пак там помрачи удовлетворението на Сано от разкриването на поредния случай. В замъка той трябваше да докладва на шогуна и за пореден път да се изправи лице в лице с доказателството, че един слабоволев и глупав деспот притежава душата му. Трябваше отново да заеме мястото си в корумпираната политическа машина на Токугава. И после да се върне в пустия си дом, обитаван единствено от спомените за Аой. Докато му възложат ново дирене на истината, което да осмисли съществуването му и да го изпълни с достойнство и чест.
На сутринта след изнурителното нощно писане на рапорти и отчети в управлението на силите на реда Сано, Хирата и отрядът детективи пристигнаха в замъка Едо. При портата на двореца стражите му кимнаха и сториха път на хората му.
— По-късно ще се видим у дома — каза Сано на Хирата и се запъти към отредената му къща в онази част на замъка, предназначена за висшите служители на шогуна и за подчинените им. Пое по един проход, който се виеше нагоре по хълма между закритите коридори и наблюдателните кули на въоръжената стража. Влезе във вътрешния сектор, прекоси градината и спря пред самия дворец — внушителна сграда с варосани хоросанови стени, резбовани дървени порти, тънки решетки на прозорците и сив керемиден покрив.
— Сосакан Сано Ичиро на доклад при негово превъзходителство — обяви той на застаналите отпред стражи.
Те се поклониха и отвориха портата. Сано продължи към вътрешната градина. Мина покрай канцелариите и работните помещения и през вратата в далечния край на коридора излезе на калдъръмена пътека, която го отведе до личната градина на Токугава. Гъстите клони на боровете бяха увиснали неподвижно, натежали от влажна горещина. Лилии изпълваха въздуха с опияняваща сладост. Лениво жужаха пчели. Сухи кленови листа плуваха изящно върху огледалната повърхност на езерото. Над замъка тъмните буреносни облаци се открояваха на сивото небе като мастилени петна върху мокра хартия. Долавяше се далечен тътен на гръмотевици. Потискащата атмосфера засилваше у Сано натрапчивото чувство, че е хванат в капан. В замъка Едо то бе негов неизменен спътник. Вървеше като обречен и тайно се надяваше шогунът да го натовари с ново разследване, но в този миг съзря летния павилион на Токугава и спря смутен. Полуизлегнат в беседката седеше не шогунът, а дворцовият управител Янагисава Йошиясу, дясната ръка на върховния владетел. Облечен в лятно копринено кимоно в синьо и слонова кост, той стискаше голям лист бяла хартия и елегантна четчица. Един слуга чакаше отстрани, готов да напълни отново мастилницата, да сложи още вода в купата за размиване на туша или да му подаде друг лист хартия. В два реда отстрани коленичеха петимата мъже от съвета на старейшините — най-близките съветници на шогуна и лакеи на Янагисава. Други слуги обикаляха павилиона, махайки с ветрила, за да правят изкуствен вятър. Но Токугава Цунайоши не се виждаше никъде.
С поредица бързи и грациозни извивки и чертици Янагисава прокара четчицата по хартията, изписвайки колона от йероглифи.
— Сосакан Сано — измърмори той. — Няма ли да се присъедините към нас?
Сано изкачи стъпалата на павилиона, коленичи, поклони се и отправи официален поздрав към събралите се.
