— Обещавам — отвърна щастливо Джунко и го хвана за ръка.
Ето какво най-много обичаше у него — вълнуваше се за другите повече, отколкото за себе си. Защитаваше селяните от самураите, които ги тормозеха, макар че другарите му се присмиваха на неговата състрадателност. Работеше дълги часове в стражевата кула и патрулираше на пристанището, учеше бойни изкуства и холандски език не заради личната си кариера, а за да бъде гордост за своя баща — комендант на Дешима, за своя покровител — губернатор Нагай, и за своя учител — главния преводач Ийшино. Сега можеше да загуби поста си, задето е допуснал забранен посетител, но силно бе разтревожен за безопасността й. Не можеше ли баща й да разбере, че нежната му загриженост е по-ценна от богатството? Не можеше ли и комендантът Охира да осъзнае, че тя ще бъде по-вярна и предана съпруга на Кийоши от всякоя знатна самурайска невеста?
Заедно изкачиха стълбите към малката квадратна стаичка на върха на кулата. Под прозореца на Кийоши лежаха бинокълът и холандският речник, по който младежът учеше по време на самотните си смени. Джунко се извърна към него и неуверено рече:
— Кийоши…
— Какво? — бегла усмивка озари мрачното му лице. — Не можеш да останеш дълго, Джунко. Лейтенантът скоро ще мине на проверка. И двамата ще загазим, ако те завари тук.
За пръв път тя се почувства разколебана в любовта му. Нима раздялата бе охладила привързаността му?
— Какво има? — попита го тя и от страх я побиха тръпки. Посегна да го докосне, но после отдръпна ръката си. Не искаше да накърнява достойнството си, като умолява или се натрапва, затова потърси друг начин да се увери в любовта му. Спомни си за какво бе дошла.
— Сосакан Сано говори с баща ми — каза тя. — Интересува се от тайнствените светлини. Ако искаме да ги заловим преди него, трябва да побързаме. Научи ли вече нещо?
В първия миг Кийоши не отговори. После, все така без да я поглежда, каза с неохота:
— Знам какви са тези светлини.
Радост бликна като фонтан в гърдите на Джунко и отми съмненията й.
— Искаш да кажеш, че си видял духа? О, Кийоши, всичките ни проблеми ще се решат! — тя щастливо плесна с ръце. После объркана забеляза тъга и съжаление в погледа, който Кийоши бе отправил към нея.
— Но какво има?
Той я прегърна и я притисна към гърдите си, за да не вижда лицето му.
— Трябва да забравиш за светлините, Джунко. Особено сега, когато сосакан сама знае за тях.
Джунко се отдръпна озадачена.
— Но защо? Гадателката каза, че „те са ключът към нашето щастие“… — при последната си среща бяха отишли да потърсят съвет от най-добрата врачка в Нагасаки. — Тайнствените светлини…
— Казах ти да ги забравиш! — извика Кийоши с пламнал поглед.
Никога по-рано не й бе повишавал тон в гневен изблик. Без да каже нито дума, тя се обърна и запремигва бързо, за да спре сълзите си.
— Съжалявам — промълви след миг Кийоши. На лицето му вече не бе изписан гняв, а гласът му звучеше унило. — Не исках да те засегна, но трябва да ми повярваш, че така е най-добре.
Откъм прозореца нахлу студен вятър и Джунко потръпна. Кийоши се наведе към нея и я стисна за рамото.
— Кажи ми какво си научил за тези светлини — Джунко държеше да чуе истината.
Кийоши отдръпна ръката си от рамото й:
— Не мога да ти кажа.
Упорството му я накара да забрави крехката си гордост:
— Моля те, кажи ми какво не е наред! Искам да ти помогна!
Кийоши я прегърна и я погали по косата. Тя усети, че ръката му трепери, почувства учестения му дъх върху челото си, топлата му сила, но тялото му оставаше сковано.
— Нищо не можеш да сториш — отвърна той унило. — Трябва да се оправя сам — мълча дълго и после продължи, сякаш говореше повече на себе си: — Трябва да реша дали да сторя онова, което е правилно, дори ако трябва да засегна… някого… — после я освободи от прегръдките си. Преглътна с усилие и добави: — Неприятно ми е да ти го кажа, Джунко, но смятам, че… повече не бива да се виждаме.
— Да не се виждаме повече? Защо? — тя не бе в състояние да скрие съмненията си. — Не ме ли обичаш вече? Някоя друга ли има?
— Нямам това предвид! — Кийоши сграбчи ръцете й и ги притисна до гърдите си; — Обичам те! Никога няма да има друга за мен. Ала така е най-добре. Моля те, повярвай ми.
— Не!
Чуха някакъв шум и замръзнаха — от стълбите долитаха нечии стъпки.
— Лейтенантът е — каза Кийоши и побутна Джунко към прозореца, от който към земята се спускаше стълба. — Върви! Преди да те е видял.
— Почакай, Кийоши! — изрече умолително Джунко. Не искаше да се разделят така и да оставят нещата нерешени.
Стъпките се чуваха по-силно и по-близо. Тя се прехвърли през прозореца и стисна стъпенките на стълбата. Докато се спускаше по нея, хвърли поглед нагоре да зърне за последен път Кийоши. Той й махна набързо, усмихна се напрегнато, обърна се, отдалечи се от прозореца и изчезна от погледа й.
— Ей? Има ли някой? — извика Сано, докато се изкачваше по стълбите на стражевата кула.
Бе изгубил следите на Джунко в гората, но кулата, изглежда, бе единственото място, където би могла да отиде. Той извика името и титлата си, за да не го сбърка дежурният с нападащ враг. Влезе в стаята на върха и се озова лице в лице с познат младеж.
— Ти си Кийоши, нали? — попита Сано, като си спомни, че го бе видял на плажа предишния ден. — Синът на коменданта Охира?
Кийоши преглътна с усилие.
— Аз… очаквах лейтенанта — каза той и се поклони припряно. — Моите извинения за това грубо посрещане, сосакан сама. Моля, позволете ми да ви предложа услугите си.
— Търся една млада дама на име Джунко — обясни Сано, докато се чудеше защо Кийоши е толкова изнервен. — Дъщеря е на търговеца Урабе. Виждал ли си я?
— Не! — Кийоши отстъпи назад към прозореца, вдигна припряно бинокъла и го запремята от ръка в ръка. — Искам да кажа, не съм виждал никого.
— Чух гласове тук горе — каза Сано.
— Аз бях, говорех си сам. Уча холандски — обясни Кийоши и посочи речника. — Упражнявах се.
Някъде долу се чу приглушено тупване. Сано забеляза тревожния поглед на момчето към прозореца и отиде до него. Погледна навън и видя стълбата. Забеляза в гората леко, едва доловимо размърдване.
— Познаваш ли Джунко? — попита Сано.
— Не! Искам да кажа, може и да съм я виждал в града, но всъщност не са ми я представяли.
Кийоши излъга храбро, като го гледаше право в очите, но Сано лесно сглоби истината. Кийоши и Джунко бяха обвързани с непозволена любов и тук, далеч от чужди погледи, бяха откраднали малко време за себе си. Измъчван от болката по Аой, той изпита състрадание към двамата млади.
— Исках да попитам Джунко какво знае за тайнствените светлини в пристанището — обясни Сано.
Забеляза как в очите на Кийоши проблесна панически ужас, и си помисли, че в крайна сметка може да научи нещо.
— Работиш ли понякога нощна смяна?
— От време на време — отвърна Кийоши, а дългите му пръсти непрестанно опипваха бинокъла. — Не често. Обикновено патрулирам из пристанището.
— Може да си видял светлините — предположи Сано — Знаеш ли от какво са?
Кийоши погледна крадешком към прозореца.
— Не. Искам да кажа, никога не съм ги виждал. Всъщност не вярвам, че има такива. Сигурно е само слух. Нали знаете как става с…
Да, Сано знаеше как мълвата плъзва и превръща фантазиите в реалност, но не разбираше защо Кийоши
