така бърза да отрече, че светлините съществуват, или да разсее интереса му към тях. Той погледна през прозореца и разбра, че кулата е идеалното място за наблюдение на огромната панорама от небе, град и море.
— Може ли да погледна през бинокъла ти? — попита той Кийоши.
— Разбира се, сосакан сама.
Очевидно щастлив да смени темата, Кийоши подаде инструмента и обясни как работи. Сано насочи и дългата тръба навън от прозореца и заоглежда през увеличителното стъкло околността. Завъртя кръгчето за фокусиране и размазаната гледка изведнъж се проясни. Корабите в пристанището изглеждаха толкова близо, че Сано инстинктивно вдигна ръка да ги докосне. В открито море на дрейф стоеше холандският кораб с ясно очертани мачти и платна. Сано бе обзет от тягостно предчувствие — капитанът и екипажът трябваше вече да са получили съобщението му. Какъв ли щеше да бъде отговорът им? После насочи бинокъла към Дешима. Видя стражите да патрулират покрай оградата и главната улица. Почти успя да разчете предупредителните надписи по стълбовете на острова.
— Има чудесна видимост — отбеляза той и подаде бинокъла на Кийоши. — Кажи ми, беше ли дежурен в нощта, когато изчезна директорът Спаен?
Младежът хвана непохватно инструмента и едва не го изпусна. Притисна го към гърдите си като щит и каза:
— Да. Май бях.
— Забеляза ли нещо необичайно на Дешима? — с широко отворени, пълни с тревога очи Кийоши поклати отрицателно глава. Адамовата му ябълка подскочи. Сано продължи: — А някакви подозрителни действия, нещо странно, някой да идва, да си отива? Някакви лодки край острова?
Ново отрицателно поклащане на главата.
— Моля да ме извините — смотолеви Кийоши, — но пристанището е доста тъмно през нощта. Трудно е да се види чак дотам, особено когато има буря… А пък и аз… такова… може да съм задрямал. Или да съм се увлякъл в ученето. Това е…
Младежът определено знаеше нещо, макар и да отричаше. Сано си спомни колко обезпокоен изглеждаше той, когато откриха трупа на плажа. Започваше да вярва, че светлините са свързани по някакъв начин с убийството, макар и само заради това, че всяко споменаване на едното или другото предизвиква подобни реакции у младежа.
Ако други улики не го насочат към убиеца, трябва да разпита Кийоши повторно и да го притисне по- здраво.
Глава 13
Когато Сано се върна в града, небето на запад бе станало тъмнооранжево. По улиците над портите и зад прозорците блещукаха лампи. Хълмовете и скалите губеха очертанията си и се превръщаха във високи, но незначителни прегради за и настъпващата нощ. Сано яздеше нагоре към стражевата кула на Дешима, когато десет гмуркачи доплуваха до брега.
— Намерихте ли оръжието? — попита той.
— Не, пък и вече е твърде тъмно, за да се види каквото и да било — обясни водачът им.
— Подновете диренето сутринта — нареди Сано.
— Той възнамеряваше да разпита отново коменданта Охира и стражите, но преди да успее да слезе от коня и да влезе в стражевата кула, вниманието му бе привлечено от странна гледка. Подкара надолу по крайбрежната алея, за да може да огледа по-добре. Една китайска джонка в пристанището грееше, осветена от стотици фенери, които висяха по мачтите, а златистите платна пърхаха като лумнали пламъци. На палубата музиканти свиреха неблагозвучна мелодия на флейта, барабани и цимбали. Моряците танцуваха, тълпите махаха, песента се носеше над водата. Надолу по хълма се точеше шествие с червени фенери и облечени в оранжеви роби свещеници, понесли две носилки. Върху първата бе сложена голяма златна статуя на дебело усмихнато божество, оградена от цветя и димящ тамян. Върху втората седеше дребничък старец с обръсната глава. Върху духовническите си одежди той носеше пъстроцветен брокатен епитрахил.
Другите свещеници носеха фигурки от златиста хартия: къщи, лодки, животни, хора. Следваше ги буйна тълпа от китайски моряци. Японски стражи с бамбукови сопи придружаваха шествието надолу по вълнолома към джонката.
Сано слезе от коня и се присъедини към тълпата, която се бе събрала да наблюдава шествието.
— Какво става? — попита той един войник.
— Това е церемония по спускането на китайската джонка на вода. Статуята е техният бог на морето. Отправят молитви към него за благополучно плаване.
— А свещеникът на носилката? — попита Сано, вече досетил се за отговора.
— Лиу Юн. Игуменът на китайския храм.
Нетърпелив да огледа по-добре този заподозрян, Сано подаде поводите на коня на един войник и му нареди да се погрижи за него. Проправи си път през тълпата китайци към вълнолома, където монасите помагаха на игумен Лиу Юн да слезе от носилката. Подадоха му запалена факла. Като припяваше с дълбок, плътен глас, той подпали една натруфена къща от позлатена хартия. Към небето лумнаха пламъци, а над водата се разлетяха сажди. От другата носилка златната фигура на морския бог се усмихваше благо, докато символичното жертвоприношение се устремяваше към небесата. Моряците на борда на кораба махаха и викаха. Музиката зазвуча по-силна и побърза. Тълпата надаваше приветствени възгласи. Сано приближи до един от стражите.
— Има ли тук някой, който да превежда от китайски? — попита той и съжали, че се бе научил само да чете, но не и да говори китайски. — Трябва да говоря с игумен Лиу Юн.
— Не ви трябва преводач — прозвуча нечий глас със странен акцент.
Сано се обърна и видя, че другите монаси се бяха заели с изгарянето на жертвоприношенията, а игумен Лиу Юн бе застанал до него. Кожата на лицето му, набраздена от бръчки, бе тънка и прозирна като старинна коприна с жълтеникавия цвят на слонова кост. Главата му, крепяща се на тънък като стъбло врат, изглеждаше твърде голяма за тялото му, но чертите му бяха нежни и фини, със заострена брадичка и уши като дребни мидени черупки.
— Говорите японски много добре, ваше светейшество — каза Сано впечатлен. Пред себе си виждаше елегантния ерудиран финес, който бе очаквал да открие у китайците, но който отсъстваше при търговците. Игуменът създаваше безспорно впечатление за класа, с богатство и образованост. Сано бе изпълнен с благоговение от факта, че наистина е срещнал гражданин на славното Средно царство, и бе любопитен да узнае за него нещо повече. Омразното бакуфу не би допуснало действително съприкосновение с онази земя на древно познание и традиции. — Как научихте нашия език?
— На млади години служех в имперския двор на Мин в Пекин — отвърна игуменът. — Това беше, преди вашето правителство да забрани на своите поданици да пътуват в чужбина — Сано забеляза, че заваля „р“-то и запазва напевния ритъм на собствения си език. — Преподаваше ми учител японец, а по-късно работих като министър на външните работи и се срещах с японски търговци, монаси и учени, които идваха да засвидетелстват почитта си към императора. Освен това вече шест години съм във вашата чудесна страна. Разбрах, че разследвате убийството на варварина. Има ли нещо, с което мога да ви помогна в това начинание?
Сано пое нататък по кея, за да отдалечи игумена от тълпата. Беше рисковано да говори с чужденец насаме, но прие това предизвикателство.
— Разпитвам всички, които са имали връзка с Ян Спаен и холандците. Чух да се споменава името ви…
Игуменът кротко наблюдаваше празненството. Моряците на джонката бяха изнесли на носа дълга платформа, която стърчеше над водата, и един акробат изпълняваше върху нея салта и сложни кълба.
— А, да — каза Лиу Юн и кимна бавно. — Нагасаки, голямото международно пристанище, в действителност е само едно малко клюкарско градче. Значи и моите скромни дела са станали мливо в местната мелница за слухове.
— И какъв точно е поводът за тези слухове? — попита Сано.
