Хирата напусна управлението, качи се на коня пред портите… и тутакси се сети за Ичитеру. Наложи си да се съсредоточи върху конкретната си задача. Районите Суруга, Гинза и Асакуса бяха доста отдалечени един от друг; очевидно безименният търговец на лекове обикаляше из целия град и не беше изключено вече да е отишъл другаде. Вместо да разпитва дошина, който бе докладвал за стареца, Хирата реши да използва по-добър, макар и неофициален източник на информация.
И може би работата щеше да отвлече мисълта му от Ичитеру.
Голямата дървена арка на моста Рьогоку прехвърляше река Сумида и свързваше Едо със селските области Хонджо и Фукагава на източния бряг. Рибарски и товарни лодки се плъзгаха по водата — искрящо огледало, което отразяваше пищната есенна растителност покрай брега и синьото небе над нея. Биеха храмови камбани и трептящият им звън пронизваше прозрачния въздух.
Конят на Хирата затрополи по гредите на моста на път за отсрещния район, познат като Хонджо муко Рьогоку — Другата страна на Рьогоку. Областта се бе развила през последните години — блатата бяха пресушени и сега покрай брега се помещаваха складове и кейове. В сянката на Храма на безпомощността — построен върху мястото, където бяха погребани жертвите на големия пожар преди трийсет и три години — бе изникнал великолепен търговски квартал. Хонджо муко Рьогоку бе станал и популярен център за забавления. Селяни и ронин се тълпяха на широката полоса против пожари, където чайни, ресторанти и комарджийски бърлоги мамеха жадните за удоволствия бедняци. Върху табелата над една менажерия зловещи рисунки изобразяваха диви животни. Викачи приканваха посетители; търговци продаваха захарни изделия, играчки и фойерверки. Хирата се отправи към едно издигнато място, където хората се тълпяха около мъж с впечатляваща външност — беше издокаран със синьо кимоно, памучни гамаши, сламени сандали и червена лента. Гъсти черни коси покриваха не само черепа му, но и други открити части на тялото — бузи, брадичка, врат, глезени, опакото на ръцете и на ходилата му и горния край на гърдите му чак до врата. Рунтави вежди почти скриваха подобните на мъниста очи; уста с остри зъби се хилеше сред огромни мустаци.
— Елате да видите невероятното представление на Плъха — крещеше мъжът и махаше към закритата със завеса врата зад гърба си. — Вижте джуджето Канто и живия Бодхисатва18! Запознайте се и с други ужасни приумици на природата.
Плъха беше родом от далечния северен остров Хокайдо, където студените зимни ветрове ставаха причина хората да се окосмяват прекомерно. Айну, както ги наричаха, напомняха маймуни, бяха твърде примитивни и обикновено много по-високи от другите японци. Нисък и жилест, Плъха вероятно бе джудже в своето племе. На младини бе дошъл в Едо да си търси късмета. Някакъв търговец на тютюн го приютил в магазинчето си и вместо да му дава плата, го склонил срещу пари да го показва на хората като атракция. После му лепнал този прякор и постепенно невзрачната търговия се разраснала до доходно и прочуто шоу с всевъзможни извращения на природата. Понастоящем, двайсет години по-късно, Плъха притежаваше цялото заведение, което бе наследил от господаря си след смъртта му.
— Заповядайте, не се бутайте! — канеше той. — Входът е само десет зени19.
Публиката се редеше на опашка пред завесата. Мускулест великан събираше входната такса. Хирата се присъедини към опашката и рече на великана:
— Дошъл съм да се видя с Плъха.
— А-а, Хирата сан — прозвуча откъм завесата и кръглите очички на Плъха заискриха с алчно лукавство. Той потри космати длани. — Какво мога да направя за вас?
— Трябва ми информация — Плъха обикаляше из Едо и околните провинции в непрестанно издирване на всякакви телесни аномалии. С лекота събираше вести и допълваше доходите си, продавайки отбрани сведения. Докато работеше в силите на реда, Хирата бе хванал Плъха по време на проверка в един незаконен публичен дом, но вместо да го задържи, го пусна срещу важна информация за престъпник, когото все не успяваха да заловят. Оттогава Хирата често го използваше — цените му бяха високи, но пък сведенията му винаги бяха точни. — Търся пътуващ търговец на лекове на име Чойей — каза Хирата и му предаде оскъдната информация, с която разполагаше за този човек.
Дивата усмивка на Плъха блесна.
— Значи искате да знаете кой е купил отровата, с която е била убита наложницата на шогуна. Не е лесно да се открие човек, който не иска да бъде намерен.
Хирата не се подведе. Плъха винаги започваше да преговаря, като подчертаваше колко трудно е да се получи дадена информация.
— Трийсет медни монети, ако го намериш до утре — каза Хирата. — След това двайсет.
— Сто медни монети независимо кога ще намеря вашия човек.
Пазарлъкът продължи и накрая Хирата каза:
— Седемдесет монети, ако го намериш до два дни, петдесет за по-късно и нищо, ако го открия преди теб. Това е последното ми предложение.
— Добре, но искам аванс от двайсет монети да си покрия разходите — съгласи се Плъха.
Хирата кимна и му даде парите. Плъха ги тикна в кесията на кръста си и после се изправи пред насъбралата се публика, за да обяви коронния номер в програмата:
— Сега ще видите сензацията Фукурокуджо, бог на мъдростта! — на сцената излезе момче на около десет години. Чертите му бяха дребни като на бебе, очите му бяха затворени, а главата му бе силно удължена и напомняше статуя на древно божество. Откъм публиката се разнесоха възклицания на изненада. — Само срещу пет зени Фукурокуджо ще ви предскаже съдбата! — извика Плъха. Публиката нетърпеливо се заблъска напред. Плъха каза на Хирата: — За да скрепим пазарлъка, ще ви подаря едно гледане — той отведе Хирата на сцената и сложи ръката му върху челото на момчето. — О, велики Фукурокуджо, какво виждаш в съдбата на този човек?
С все тъй затворени очи „божеството“ произнесе с тънък детски гласец:
— Виждам красива жена. Много красива. Виждам опасност и смърт… Ах, пазете се, пазете се!
В съзнанието на Хирата изведнъж нахлу споменът за Ичитеру. Спомни си лукавството й и наказанието, което го застрашаваше, задето общува с наложница на шогуна. Но продължи да копнее за нея със стъписваща страст. Знаеше, че трябва да я види отново — каквото и да му костваше това…
Глава 14
Златистият герб над портите на даймио Мияги Шигеру от провинция Тоса представляваше двойка лебеди, обърнати един към друг, със сключени около тях криле, които се докосваха с връхчетата си. Сано пристигна по здрач и възрастен слуга го въведе в къщата. Остави обувките и мечовете си в антрето. Отвътре къщата изглеждаше стара, дървената облицовка в коридора бе потъмняла от времето и вероятно запазена от по-стара постройка. Във въздуха се усещаше едва доловим мирис на мухъл, влага, дим и човешки дъх. В приемната точно свършваше някаква странна мелодия, когато слугата въведе Сано и обяви:
— Уважаеми господарю Мияги, уважаема господарке Мияги, представям ви Сано Ичиро, сосакан на шогуна.
В стаята имаше четирима души — сивокос самурай, излегнат върху копринени възглавници, жена на средна възраст, която бе коленичила до него, и две красиви девойки — едната с шамисен в ръка, а другата — с дървена флейта. Сано коленичи, поклони се и се обърна към мъжа.
— Мияги сан, разследвам убийството на сокушицу Харуме и трябва да ви задам няколко въпроса.
За миг всички се втренчиха в Сано с безмълвна предпазливост. В помещението горяха цилиндрични бели фенери и създаваха интимна атмосфера, характерна по-скоро за късна нощ. Мангали с дървени въглища успяваха да прогонят с топлината си есенния хлад. Знакът с лебедите на фамилията Мияги се повтаряше в кръгове, изрязани върху гредите на тавана и по колоните, в златните гербове върху лакирани масички и шкафове и върху кафявия копринен халат на домакина. Сано доби усещането за един затворен свят, чиито обитатели приемаха външните хора като натрапници. Едва доловим мирис на парфюм, на ароматно масло за коса и на мускусен аромат оформяше около тях пашкул, сякаш те дишаха в своя собствена атмосфера.
— Нека първо ви предложим да се подкрепите? — отвърна даймио Мияги и с жест посочи към ниската масичка, където имаше чайник, чашки, поднос за пушене, каничка саке и изобилие от плодове, сладки и
