суши — малки питки от студен ориз, гарнирани със сурова риба. Както повеляваше обичаят, Сано учтиво отказа, остави се да го убеждават и накрая благосклонно прие.
— Питах се дали ще разберете за мен… — владетелят Мияги имаше тънко мършаво тяло и удължено лице. Кожата на врата и на страните му бе провиснала. Провлеченият му говор съответстваше на отпуснатата му поза. — Е, беше ми ясно, че рано или късно връзката ми с Харуме ще стане известна. Мецуке действат безотказно. Радвам се, че се случи след смъртта й, когато вече едва ли има някакво значение. Питайте каквото желаете.
Запазвайки евентуалното предимство, което му даваше тайната, че притежава дневника на Харуме, Сано не опроверга убеждението на даймио, че шпионите на Токугава са разкрили връзката му.
— Може би ще бъде по-добре да разговаряме насаме — каза Сано и погледна към госпожа Мияги. Той се нуждаеше от интимните подробности на една любовна връзка, които владетелят Мияги най-вероятно би искал да скрие от своята съпруга.
Но той каза:
— Жена ми ще остане. Тя знае всичко.
— Ние сме братовчеди, свързани в практичен брак — поясни госпожа Мияги. Наистина тя удивително приличаше на своя съпруг — със същата кожа, черти на лицето и тънка фигура. Въпреки това позата й бе скована, кафявите й очи — лишени от всякакъв блясък, а устните й — без червило и здраво стиснати. Имаше дълбок, почти мъжки глас. Докато всичко при владетеля Мияги издаваше слабост и чувственост, тя изглеждаше строга и суха в брокатеното си кимоно. — Няма нужда да пазим тайни един от друг — после добави: — Но може би наистина трябва да говорим насаме. Снежинка? Орехче? — Тя направи знак на девойките, които мигом станаха и коленичиха пред нея. — Това са наложниците на моя съпруг — каза тя и Сано ахна от изненада, защото бе решил, че момичетата са техни дъщери. Като погали майчински всяка по бузата, госпожа Мияги каза: — Можете вече да си вървите. Продължавайте с упражненията по музика.
— Да, уважаема господарке — произнесоха девойките в хор, поклониха се и напуснаха стаята.
— Значи вие сте знаели, че съпругът ви се е срещал тайно с Харуме в Асакуса? — попита Сано.
— Разбира се — устата на жената се изкриви в усмивка, разкривайки почернените й зъби. — Аз отговарям за всички развлечения на своя господар. Аз избирам наложниците и куртизанките му. Миналото лято се запознах с Харуме и я представих на съпруга си. Организирах всяка тяхна среща — изпращах на Харуме писма, в които й посочвах кога да бъде в странноприемницата.
— Поели сте голям риск, като сте потърсили забавление с наложницата на шогуна — обърна се Сано към владетеля Мияги.
— Играта с опасността ми доставя удоволствие — даймио се протегна сластно. Езикът му се показа и навлажни устните му със слюнка.
Откровен любител на плътските удоволствия, той изглеждаше като човек, който се наслаждава на всяко физическо усещане. Носеше робата си, сякаш усещаше меката ласка на коприната върху кожата си. Взе една лула от металния поднос и дръпна с бавна решимост, след което въздъхна, изпускайки дима. Приличаше на голямо дете, но в същото време зад премрежените му очи Сано видя зловеща сянка. Той си спомни какво знаеше за клана Мияги. Бяха известни по-скоро с разврата си, отколкото с някаква политическа роля. Носеха се слухове за прелюбодеяние, кръвосмешение и перверзни — както около мъжете, така и около жените от рода, но богатството им откупваше тяхната безнаказаност от страна на закона. Очевидно сегашният даймио следваше семейната традиция, но дали тази традиция включваше и насилие. Сано се обърна към двамата и каза:
— Знаете ли, че Харуме е възнамерявала да се татуира?
Владетелят Мияги кимна и си дръпна от лулата. Съпругата му отвърна:
— Да, знаехме. Мъжът ми искаше тя да докаже предаността си. Аз й написах писмо, в което я помолих да го стори.
Сано се запита дали сковаността в поведението на госпожа Мияги издаваше фригидност, или бе резултат на нещо друго. После извади от платнената кесия на кръста си черната лакирана мастилница на Харуме и попита:
— От вас ли е получила това?
— Да, това е бурканчето за туш, което й изпратихме заедно с писмото — отвърна невъзмутимо господарката Мияги. — Аз го купих. Съпругът ми изписа името на Харуме върху капачето.
— Кога беше това? — попита Сано.
Госпожа Мияги се замисли.
— Преди четири дни, струва ми се.
Значи преди Кушида да бъде отстранен от длъжност и след оплакването на Харуме. Но Кушида се кълнеше, че не е знаел за татуировката, а Сано нямаше информация за Ичитеру. Вероятно Хирата вече е разбрал. А може самите съпрузи Мияги да са сложили отрова в мастилото.
— В добри отношения ли бяхте с Харуме? — обърна се Сано към владетеля Мияги.
Даймио вяло сви рамене.
— Не сме се карали, ако това имате предвид. Обичах я, доколкото изобщо съм способен да обичам някого. Вземах онова, което ми бе нужно от тази връзка, и, предполагам, тя е правела същото.
— А каква беше нейната облага от връзката ви? — в дневника се обясняваше, че партньорът е получавал удовлетворение, а Харуме — не. Сано бе любопитен защо красивата наложница е рискувала живота си за някакви жалки срещи с този тъй непривлекателен мъж.
За първи път владетелят Мияги изглеждаше притеснен — адамовата му ябълка заподскача под отпуснатата плът на шията му и той погледна към съпругата си. Госпожа Мияги му се притече на помощ:
— Харуме копнееше за приключения, сосакан Сано. Срещите й с мъжа ми удовлетворяваха тази нейна потребност.
— А вие? — попита Сано. — Какво отношение имахте към Харуме и към тази връзка?
Жената се усмихна отново — безкрайно неприятно изражение, което подчертаваше грозотата й.
— Бях благодарна на Харуме за това, че доставя удоволствие на съпруга ми.
Сано потисна тръпка на отвращение. Господарката Мияги приличаше на някой дърт сводник от публичен дом в квартала на удоволствията Йошивара. Тя дори не се интересуваше колко цинична или перверзна изглежда. От дъното на коридора долитаха приглушени акорди и гласовете на наложниците. Сано внезапно си даде сметка, колко тиха бе къщата: не се чуваха никакви звуци — нямаше тропот на патрулиращи войници, които да охраняват имението, нямаше суетене на слуги и работници, а и солидно изградената постройка изолираше шумовете от улицата и усилваше впечатлението му за един затворен свят. Ама че странно домакинство!
— Нали виждате — каза даймио Мияги с въздишка на отегчение, — нито съпругата ми, нито аз имаме причини да убиваме Харуме. Ще тъгувам за удоволствието, което ми доставяше. А жена ми никога не е била ревнива.
— Кой друг е имал достъп до мастилницата, преди да се озове у Харуме? — попита Сано.
— Куриерът, който я отнесе в замъка Едо отвърна госпожа Мияги, — както и васалите, прислугата, Снежинка и Орехче. Когато донесох мастилницата, мъжът ми не беше тук, тъй че я оставих на бюрото му. Минаха няколко часа преди да я изпратим. Всеки може да е пуснал отровата вътре…
Дали просто предаваше действителното положение, или прикриваше себе си и владетеля Мияги, насочвайки подозренията към другите обитатели на имението? Може би някой от тях е таял омраза към Харуме?
— Моите помощници ще дойдат да разпитат всички в дома ви — каза Сано. Даймио Мияги кимна с безразличие. А сега към деликатната, критичната част от разпита, помисли си Сано и попита: — Имате ли деца?
Никой от двамата съпрузи не промени изражението си, но тренираните сетива на Сано доловиха внезапно напрежение във въздуха. Госпожа Мияги седеше неподвижно с поглед, вперен в нищото, а владетелят Мияги каза:
— Не. Нямаме… — в тона му прозвуча съжаление. — Липсата на син ме принуди да обявя един племенник за свой наследник.
Сано реши, че е докоснал болезнена точка. Но дневникът на Харуме описваше владетеля Мияги като
