воайор, който предпочита самозадоволяването пред акта с жена. Тази негова особеност в съчетание с факта, че той и съпругата му са бездетни, означаваше ли, че даймио е импотентен? Нима шогунът — слаб, болнав и склонен към хомосексуализъм — бе действителният баща на нероденото дете на Харуме?
— Владетелю Мияги, доколкото знам, Харуме се е събличала и се е докосвала, а вие сте наблюдавали през прозореца — каза Сано направо, защото не можеше да пести на развратния даймио неприятните чувства за сметка на собственото си разследване.
— Боже, мецуке наистина си ги бива! — изрече провлечено, владетелят Мияги. — Да, така е. Но не разбирам по какъв начин ви засягат моите интимни навици… — госпожа Мияги стоеше безмълвна. Двамата изобщо не се поглеждаха, но излъчваха враждебност. Уж толкова свободно и охотно говореха за извънбрачните връзки на даймио, а сега с такава неприязън отвръщаха на въпросите за подробностите.
— Някога имали ли сте сношение с Харуме? — попита Сано.
Владетелят Мияги се изкиска нервно и погледна към съпругата си. Тя не му предложи помощ и той продължи несигурно:
— Но, сосакан Сано, това вече граничи с неуважение… Каква връзка имат тези детайли с убийството?
— В едно разследване всичко, свързано с живота на жертвата, може да се окаже важно — поясни Сано. Нямаше как да му каже за бременността на Харуме, преди да уведоми шогуна. — Отговорете на въпроса, ако обичате.
Владетелят Мияги въздъхна, после поклати глава, свел поглед.
— Добре. Не… не съм имал сношение с Харуме.
— Разбира се, че не е имал! — избликът на госпожа Мияги стресна Сано. Втренчена в него, тя попита: — Смятате ли, че съпругът ми е толкова глупав, че да посегне на наложницата на шогуна? И да рискува да намери смъртта си? Изобщо не я е докосвал, никога. Не би го сторил!
Не би го сторил… или не би могъл да го стори? Ето къде бе причината за вълнението, която Сано бе почувствал у госпожа Мияги, макар че не си обясняваше тази нейна невъздържаност.
— Казвате, че сте организирали връзката на съпруга си с Харуме. Защо мисълта, че той може да я е любил, ви напряга?
— Нищо подобно! — госпожа Мияги възвърна с явно усилие спокойствието си, макар че страните й пламтяха в грозна червенина. — Мисля, че вече обясних отношението си към жените на моя съпруг — отвърна тя студено.
В настъпилата тишина даймио се сви в своите възглавници, сякаш желаеше да изчезне зад тях. Пръстите му си играеха с една дипла на халата му и се наслаждаваха на меката коприна. Господарката Мияги седеше неподвижно, прехапала устни. Откъм дъното на коридора долетя звънкият смях на наложниците. Сано бе сигурен, че съпрузите лъжат за нещо — за връзката им с Харуме или за чувствата им към нея? Дали пък знаят за бременността, защото даймио е отговорен за нея? И защо крият истината? За да избегнат скандал и наказание… или заради обвинение в убийство?
— Става късно, сосакан сама — каза най-накрая господарката Мияги. Съпругът й кимна с облекчение, че тя отново бе поела положението в свои ръце. — Ако имате още въпроси, може би ще бъдете така добър да се отбиете друг път.
Сано се поклони.
— Може и така да стане — каза той, докато се изправяше. После, тласнат от внезапен порив, се обърна към владетеля Мияги: — Коя странноприемница използвахте с Харуме за срещите си?
Господарят Мияги се поколеба, но после отговори:
— „Цубаме“20 в Асакуса.
Докато слугата го провеждаше вън от стаята, Сано се обърна и видя съпрузите Мияги, които го наблюдаваха със строга непроницаемост. Вече извън портите, сякаш почувства как странният им уединен свят се затваря зад него като защитна мембрана. Може би когато Хирата проследи търговеца на лекове, разследването отново ще ги върне към семейство Мияги. Но сега мислите му се насочиха към къщи. Сано се метна на коня и пое по широката улица.
Луната се бе изкатерила по вечерното небе над замъка Едо, където Рейко чакаше своя съпруг. Мисълта за красотата й го заля с магическа пречистваща сила. Може би тази вечер двамата с Рейко ще успеят да изгладят снощната разпра и ще започнат своя брачен живот отначало.
Глава 15
Из Едо кънтеше лай на кучета, нощта обгръщаше града с мразовит мрак, гасеше светлините и опразваше улиците. Лунната светлина бе превърнала река Сумида в ивица разтопено сребро. В края на един кей далеч нагоре по течението имаше беседка. От извитите краища на керемидения й покрив висяха фенери и осветяваха флаговете с герба на Токугава и издяланите в каменните стени позлатени дракони. Войници стояха на пост край павилиона, за да охраняват спокойствието и уединението на единствения й обитател. Вътре Янагисава седеше върху покрития с татами под и проучваше официални документи на трепкащата светлина на лампите. Останките от вечерята му се намираха върху един поднос отстрани; от мангал с дървени въглища се издигаше дим и излизаше навън през покрити с тънка решетка прозорци. Това бе любимото място на Янагисава за тайни срещи — далеч от замъка и от всички възможни шпиони. Тъкмо бе изслушал доклада на двама мецуке, които току-що се бяха върнали от задачи в провинцията. Сега очакваше последния си посетител, който трябваше да му донесе новини по най-важния въпрос — за хода на плана му срещу сосакан Сано.
По кея се разнесоха гласове и стъпки. Янагисава захвърли документите на покритата с възглавница пейка и стана. Надникна през прозореца и видя пазач, който съпровождаше дребна фигура по пътеката към павилиона. Янагисава се усмихна, когато разпозна Шичисабуро, облечен в ярките си театрални одежди от брокат. Нетърпението ускори ударите на сърцето му. Той рязко отвори вратата и в помещението нахлу студен въздух.
Шичисабуро вървеше нагоре по кея с церемониална грация, все едно излизаше на сцената на театър Но. Щом видя своя господар, очите му засияха, той се поклони и запя:
Това бе цитат от пиесата „Кантан“21 на великия Дзеами Мотокийо22 за един китайски селянин, който си представя как се възкачва на императорския трон.
Янагисава и Шичисабуро често се забавляваха, разменяйки си реплики от някоя любима драма. Като чу любимата си песен от тази пиеса, дворцовият управител се разчувства и топлината на желанието изпълни цялото му тяло. Момъкът бе изкусен актьор и тъй поразително красив, но на този етап деловата работа стоеше преди удоволствието. Янагисава дръпна Шичисабуро в беседката, затвори вратата и попита:
— Изпълни ли нарежданията, които ти дадох снощи?
— О, да, господарю мой.
На светлината на лампата лицето на младия актьор излъчваше щастие. Присъствието му изпълваше помещението със свежия сладък мирис на младостта.
— Имаше ли някакви трудности да се озовеш вътре?
— Никакви, господарю мой — отвърна Шичисабуро. — Следвах указанията ви. Никой не ме спря. Беше безупречно.
— Успя ли да намериш, каквото трябва? — независимо от факта, че бяха сами, Янагисава съблюдаваше обичайната си практика да говори предпазливо.
— О, да. Беше точно там, където ми казахте.
