— Госпожо Сано — прескочи официалностите Джокьоден, — приемете най-искрените ми съболезнования за загубата ви.
— Хиляди благодарности — Рейко полагаше усилие да овладее треперещия си глас. — Възползвам се от поканата ви да дойда пак…
Джокьоден повдигна боядисаните си вежди с едва доловима изненада.
— Не разбирам как сте се осмелили след вчерашните събития! Аз ви помогнах като приятелка, а вие сте имали нахалството да тършувате из дома на снаха ми…
— Искам да се извиня — отвърна Рейко смирено. — Наистина злоупотребих с доверието на госпожа Асагао, но понякога търсенето на истината изисква непочтени методи. Съпругът ми задържа снаха ви, защото така повелява законът — Рейко не можа да потисне горчивината в гласа си: — Но той вече заплати с живота си за моята грешка…
Жалост смекчи изражението на Джокьоден, макар че тя остана сдържана.
— Съжалявам, че пострадахте — каза тя. — И все пак, предполагам, имате и друга цел, която ви води тук. Какво желаете от мен?
— Да ми помогнете да открия убиеца на моя съпруг — отвърна Рейко.
— Надявам се, че бакуфу ще назначи някого да разследва този въпрос…
— Така е. Но аз трябва да довърша работата на съпруга ми и да науча истината за смъртта му… — Рейко се въздържа да спомене, че възнамерява да екзекутира убиеца на Сано със собствените си ръце.
— Разбирам ви, но се съмнявам, че е във възможностите ви. Ще приемете ли един съвет? Млада сте, времето ще излекува болката ви. Семейството ви накрая ще уреди нов брак за вас, с малко късмет пак ще откриете любов и щастие. Приемете реалността, следвайте живота си и оставете властите да се занимават с престъпленията.
Неистово отчаяние обхвана Рейко и тя отвърна рязко:
— Нима самата вие постъпвате така? Нима някога сте приемали безропотно съдбата или сте оставяли на другите да свършат нещо, което ви засяга?
Джокьоден я изгледа втренчено. После поклати глава и се усмихна:
— Изглежда, не разбирате, че моят интерес противоречи на вашия. Да ви помогна, би означавало да ви съдействам да обвините някого от най-близките ми хора — императора, принца, десния министър. Нима очаквате заради вас да извърша предателство? — в гласа на Джокьоден се прокрадна и скептична нотка. — Та нали и аз самата съм заподозряна. Какво искате? Да ви предоставя улики за собствената си вина?
Рейко бе очаквала подобен въпрос, затова каза:
— Преди да намери смъртта си, съпругът ми беше споменал, че според него далеч не всичко е ясно около убийството и че вероятно има и други заподозрени. Даже каза, че е много по-вероятно някой от тях да е убиецът. Ако ми помогнете да открия истината, вие всъщност ще свалите подозренията от себе си и от сина си.
Джокьоден я погледна скептично. После скръсти ръце. Накрая каза:
— Може би има начин, по който мога да ви помогна. Ще ме придружите ли в едно кратко пътуване?
— С безкрайна благодарност — възкликна Рейко. Радостна, че е успяла да склони императорската майка да й помогне, тя не обърна внимание на факта, че в очите на Джокьоден имаше студен блясък, а на устните й — загадъчна усмивка.
В Нишиджин, западния район на Мияко, бяха съсредоточени почти всички текстилни и шивашки работилници. Покрай тях минаваха открити зловонни канали. Работници носеха топове плат и кошници с копринени пашкули. Жени пръскаха вода по праговете, за да се слегне прахта. Пред магазините амбулантни търговци приканваха купувачи да огледат рафтовете, отрупани с ярки тъкани. Наоколо кънтеше тракането на многобройни станове.
Шествие от дузина императорски стражи и войници на Токугава съпровождаха два паланкина, които спряха пред един дюкян. От едната носилка слезе Рейко, а от другата — Джокьоден. Другите магазини наоколо бяха пълни с клиенти, но този бе пуст и залостен. Императрицата майка извади ключ и отключи вратата:
— Този магазин бе собственост на левия министър Коное. Беше го купил преди няколко години.
— За какво? — попита Рейко озадачена. Благородниците не се занимаваха с търговия, пък и едва ли Коное бе желал собственост в този шумен, мръсен и гъмжащ от хора текстилен район.
— Търсеше уединение, което не можеше да си осигури у дома.
Дамите прекрачиха прага и в спарената тъмнина ги лъхна мирис на мухъл. Джокьоден взе един дълъг дървен прът, който стоеше близо до входа, бутна с него капандурата на тавана и после затвори вратите. Наситената с прах светлина, която падаше отгоре, разкри пред очите на Рейко празно, мръсно и влажно помещение, което очевидно Коное бе използвал за работата си като шпионин на мецуке. С решителната крачка на човек, който знае и къде отива, Джокьоден мина през една отворена врата към задната част на дюкяна. Рейко я последва във втора стая, потънала в паяжини и плесен, и не можа да сдържи въпроса си:
— Откъде знаете за това място?
Джокьоден я преведе в трето помещение и спря с гръб към нея:
— Ако държите да разберете, първо трябва да ми обещаете, че всичко, което ви кажа, ще си остане само между нас.
Рейко се поколеба. Не знаеше дали щеше да бъде в състояние да спази такова условие, но отвърна:
— Обещавам.
Един продължителен миг Джокьоден я наблюдаваше мълчаливо. Непрестанното тракане на станове от съседните магазини отекваше през стените. После императрицата майка каза с безстрастен глас.
— Преди време аз и Коное бяхме любовници. Срещахме се тук, където никой не можеше да ни види.
Рейко беше изумена.
— По кое време беше тази ваша връзка? — попита тя.
— Явно преди смъртта му — със саркастичния си отговор Джокьоден даваше да се разбере, че не възнамерява да разисква този въпрос. Тя се обърна да отвори вратата и въведе Рейко в последното помещение към магазина, приспособено за живеене. В огнището бе оставен чайник, а на няколко рафта бяха подредени домакински съдове. На отсрещната страна до един мърляв футон върху окъсана рогозка стоеше мангал с дървени въглища. Върху масичка от борово дърво имаше лампа, а на варосаната дъсчена стена бе облегнат чадър. Единствената вещ, която издаваше аристократичния ранг на Коное, бе писалището от тъмно тиково и дърво със златни геометрични инкрустации. Прозорците гледаха към една сляпа уличка, осеяна с кофи за боклук. Рейко не можеше да си представи изисканата Джокьоден, лежаща на това легло в такава неприветлива стая.
— Това е единственото място, което би могло да съдържа някакви улики за действията на левия министър през последните дни преди смъртта му — каза Джокьоден. Гордото й достолепие скриваше срама, който може би изпитваше от това, че бе довела Рейко на сцената на своето прелюбодеяние. — Понякога съхраняваше тук лични книжа, които може да разкрият защо някой е искал да го убие.
Рейко забеляза вдлъбнати тъмни правоъгълни очертания върху рогозката, където някога е имало мебели, и куки на стените, където може би са били окачени картини или пердета. И разбра — когато Коное и Джокьоден са идвали тук заедно, стаята е била обзаведена уютно. Вероятно той бе отнесъл ненужното обзавеждане, тъй като връзката им очевидно бе приключила преди доста дълго време.
Рейко коленичи при писалището, ръцете й трепереха, а в главата й се въртяха куп въпроси. Вдигна капака и сред четчици за писане и бурканчета за туш намери само куп празни листове. Обзе я разочарование. Извади всичко, прегледа за късчета, които да е пропуснала, или за скрити отделения, но безрезултатно. Огледа се из стаята за още нещо, което би могла да претърси. Погледът й падна върху мангала с дървени въглища. Вълнение ускори пулса й. Дори не смееше да се надява… Отправи се бързо към него, коленичи и надникна през скарата. Вътре се виждаше метален съд, в който имаше пепел, покрити със сажди въглени и купчина полуизгоряла хартия. Сърцето на Рейко трепна. Тя отвори вратичката и взе хартията, без да обръща внимание на пепелта, която изцапа пръстите й. Внимателно отстрани тънките
