обгорели пластове. Само най-вътрешната част бе оцеляла от огъня. Рейко се опита да разчете написаното. Първо видя името Ибе Масанобу, оградено с мастилен кръг. Знаеше, че това е даймио на провинция Ечизен. По-надолу пишеше: „Надзор на терена… наблюдение на нощни дейности… дата на получаване: месец трети, ден седемнайсети… още единайсет, внесени вчера… ограничен достъп… тайни агенти…“
Рейко седеше абсолютно неподвижна. Може би листите в ръцете й бяха бележки по някаква задача от мецуке, по която Коное бе работил точно преди смъртта си? Може би владетелят Ибе е свързан с убийството му? Надеждата покълна в сърцето й.
— Намерихте ли онова, което търсехте? — попита Джокьоден.
— Да — отвърна твърдо Рейко.
Глава 18
— Е, сосакан сама, щастлив съм, че ви виждам жив и здрав — каза шошидай Мацудайра. — Уважаеми Янагисава, за мен е изключителна привилегия да ви приветствам с добре дошъл в Мияко.
След сключеното примирие във вилата на хълмовете Сано и Янагисава се отправиха към къщата на шошидай, за да легализират позициите си.
— В суматохата през изминалата нощ са били допуснати грешки — каза Сано. — Всъщност загина един от моите васали, не аз. Сега ще сторя всичко, което е по силите ми, за да разреша проблемите, възникнали поради погрешно докладваната ми смърт.
— Много добре — шошидай не звучеше особено убедено, но не си направи труда да задава въпроси.
Янагисава обясни, че се е отбил в Мияко, след като е привършил някои важни за шогуна дела в провинция Оми, и сега е решил да помогне на сосакан сама в разследването на убийствата в императорския дворец. Сано смяташе да държи Хошина скрит, докато приключи случаят, за да го защити от гнева на Янагисава. Мацудайра им обеща цялата си подкрепа и готовност за съдействие и после тримата се сбогуваха с поклон.
Сано се надяваше, че официално оповестеното им партньорство ще принуди Янагисава да се държи почтено, но въпреки това бе нащрек заради изменчивия характер на своя доскорошен враг. Докато яздеха към града, дворцовият управител му бе разкрил спестената от Хошина информация, но Сано допускаше, че е възможно Янагисава да е спестил нещо и за себе си.
— Нужни са ми докладите на мецуке за хората в императорския двор — каза Сано. — Искам, освен това, всички улики, които сте иззели от жилището на левия министър.
— Ще ти ги изпратя. До утре! — Янагисава яхна коня си и се отдалечи, следван от телохранителите си.
Сано пое към имението. Копнееше да се види с Рейко. Но преди това трябваше да прати свои хора и да следят Янагисава.
Когато Рейко се върна в имението, детектив Фукида я очакваше пред портата.
— Къде бяхте? — извика той.
— Разследвах убийството на съпруга ми — отвърна Рейко. Пламнала от въодушевление, тя му обясни как двете с императрицата майка са отишли в тайната къща на Коное в текстилния квартал и как е открила записките в мангала. Завърши с думите, че без съмнение левият министър е шпионирал даймио Ибе, който може да е свързан с убийците.
Фукида се навъси.
— Ходили сте в двореца? Съвсем сама?
— Да. Освен това узнах, че владетелят Ибе също има къща в района на текстилните бояджийници и отсяда там, когато посещава Мияко. Да вървим там незабавно!
— Не мисля, че това е добра идея — отвърна Фукида. — Трябва да изчакаме.
— Какво? — разгневи се Рейко. — Нима ще бездействате, докато убийците на господаря ви все са още на свобода? Щом не искате да дойдете с мен, ще отида сама.
— В никакъв случай! Не мога да го допусна! — възпротиви се Фукида и се обърна към телохранителите на Рейко: — Никъде няма да я водите без мое разрешение!
Те му се поклониха и отвърнаха в хор:
— Да, Фукида сан.
Рейко беше вбесена. Втренчи се в него в безпомощен гняв. Отметна глава и влезе в стаята си, заключвайки вратата зад себе си. Смени коприненото си кимоно с една износена памучна роба и обувките с високи подметки с удобни сламени сандали. Завърза на ръката си кинжал и го покри с ръкава си. После надзърна през вратата и прозореца, за да разбере къде е Фукида. Не го видя никъде, явно бе подценил решителността й. Рейко се измъкна крадешком от имението и тръгна пешком.
Палещото слънце я засипваше с горещина. Скоро вече бе потънала в пот и копнееше за чаша студено питие, но дамите не носеха пари, а понеже не беше от Мияко, нямаше право на кредит при продавачите. Самураи на коне и селяни с тежки чували на гърба се блъскаха покрай нея по тесните улички. Прах, конски тор и мръсна вода от откритите канали изцапаха краката и полите на робата й. Тя избягваше да гледа другите пешеходци в очите и се молеше някой да не я заговори. Нещо в изражението й вероятно държеше хората настрана, защото, макар че някои мъже й се усмихваха похотливо, никой не я закачи. Може би я смятаха за някоя луда. Изтощена и с пламнали от болка нозе, накрая стигна квартала с текстилните бояджийници, разположен на североизток от моста Санджо. Пое по една пътека покрай река Камо, като се оглеждаше за къщата на владетеля Ибе. Знаеше, че макар и да притежават огромни яшики, укрепени имения в Едо и провинциите, законът на Токугава забраняваше на феодалите да поддържат домове и в Мияко.
Джокьоден я бе упътила доста точно към нелегалното жилище на владетеля Ибе, но не й каза откъде знае местоположението му. По улицата вдясно от Рейко имаше ред текстилни магазини, вляво се простираше централната част на квартала. Тя сви по една тясна уличка с двуетажни къщи от двете страни. Нагоре и надолу сновяха забързани прислужници и носачи. Домът на даймио Ибе бе втората от края на този ред — зад двойна порта с островръх покрив.
Рейко заобиколи откъм задната част, като скришом оглеждаше района. Другите къщи кипяха от живот — прислужници изтръскваха метли от прозорци, деца играеха отпред, — но верандите в къщата на Ибе бяха закрити с бамбукови капаци. Рейко наблюдава близо час и не видя никой да влиза или да излиза. Отиде до портата и похлопа на дървените талпи. Отговор не последва. Рейко похлопа повторно, този път по-силно. Чу шум от плъзгаща се врата и приглушени стъпки. Последва стържене от метален лост, който явно подпираше вратата. Двете крила се разделиха и между тях се показа мъж, облечен в късо кафяво памучно кимоно. Имаше набитото телосложение и късо подстриганите коси на работник. Огледа Рейко от глава до пети и на сипаничавото му лице се изписа мрачно подозрение.
— Да? — изръмжа той.
Враждебният му маниер и окаяният му вид изплашиха Рейко.
— Аз… аз търся даймио Ибе — каза тя.
— Тук няма човек с такова име — мъжът понечи да затвори вратите.
— Чакайте — възкликна Рейко, опитвайки се да го спре. — Тази къща не е ли на владетеля Ибе?
Върху лицето на мъжа цъфна похотлива усмивка.
— Грешиш — каза той, — но може би е по-добре да влезеш. Хубаво момиче като теб винаги е добре дошло…
Рейко избяга изплашена и мъжът затръшна портите. Тя чу как резето отново се плъзна на мястото си. Вдигна поглед към къщата, обзета от отчаяние. Какво ли бе открил левият министър Коное зад тези спуснати капаци на прозорците? Хрумна й нещо. Побърза към портата на съседната къща и почука.
— Да, госпожо? — обади се една слугиня.
— Извинявай — каза Рейко, разтягайки устни в смутена усмивка, — но дали не бих могла да ползвам помещението ви за облекчаване? — това бе учтивото название на тоалетната. — Съжалявам, че ви притеснявам, но не търпи отлагане.
— Да, разбира се — слугинята й се усмихна в отговор, готова да помогне на изпаднала в нужда жена. —
