въодушевление го издигаше над самия него до едно по-висше ниво, където можеше да изпълни истинската си мисия в живота — да изведе армията на своя господар до победа или да умре за нея.
Двама свещеници от бунтовниците се откъснаха от полесражението. Стиснали копия, те се втурнаха надолу по пътя към града.
— Спрете ги! — извика Янагисава.
Преди воините му да успеят да реагират, от тъмната алея изникна една фигура и се изпречи пред метежниците. Беше самурай, облечен в обикновено кимоно. Стиснал дългия си меч в дясната ръка, а късия в лявата, той се хвърли срещу свещениците. Янагисава гледаше озадачен. Кой се бе присъединил със закъснение към защитниците? В този момент новодошлият наръга единия от противниците си. Докато изтикваше другия към площада, излезе на светло и дворцовият управител разпозна широките рамене и изисканата елегантност на Хошина. Самураят довърши и втория свещеник и хукна нагоре по хълма, като се оглеждаше. Изведнъж забеляза Янагисава. Застина и впери поглед в него. Оглушителният хаос на битката постепенно заглъхна в съзнанието на Янагисава. После Хошина колебливо пое нагоре по пътя. Изпълнен с удивление, почти без да си дава сметка какво прави, Янагисава слезе от коня си и тръгна след йорики. Настигна го в сянката на една постройка и попита:
— Какво правиш тук?
Хошина спря на няколко крачки от него и отговори:
— Върнах се.
— Защо? — ярост и болка изригнаха в Янагисава. — Да ме правиш отново на глупак? Да ме убиеш, задето те унизих пред другарите ти? — и заплашително размаха меча си.
Хошина безмълвно поклати глава и пусна своите оръжия. Протегна ръце в безпомощен жест.
— Защото трябваше да ви видя отново — отвърна той, сякаш това бе най-очевидната причина на света.
Все по-озадачен, Янагисава каза:
— Но аз те осъдих на смърт. Мога да те убия още сега.
— Не ме е грижа — задъхан, с лъснало от пот лице, Хошина стоеше гордо изправен. — Смъртта си струва, ако мога да съм с вас.
Думите му изпълниха Янагисава с удивление, което той скри зад презрението си.
— Е, след като толкова ти се умира, защо избяга?
— Това бе единствената ми надежда да докажа, че не съм подлецът, за когото ме мислите. Единственият начин да ви убедя, че желанието ми е било само да ви служа.
Колко му се искаше да повярва на йорики, но не можеше да понесе да бъде наранен отново.
— Поредният ти номер — каза той. — Смяташ, че можеш да избегнеш смъртта, като си възвърнеш чувствата ми с подлост. Ти си твърде голям страхливец, за да приемеш съдбата си и да умреш като самурай!
С тъжна усмивка Хошина възрази:
— Ако бях страхливец, нямаше да се върна. Ако и сега бях интригантът, който съм бил цял живот, щях да намеря нещо по-добро от този вече пропаднал номер. Искам да изкупя вината си за това, че измамих доверието ви, и да ви докажа любовта си — Хошина направи още една крачка към Янагисава. — И тогава ще умра с радост.
— Ти си лъжец! — дори когато духът му се разтрепери от тази пламенна проява на преданост, Янагисава продължи да държи меча си насочен към Хошина. — Ще те убия!
— Не мисля, че ще го сторите — Хошина пристъпи още по-близо до Янагисава. Откъм бойното поле до тях все още долитаха откъслечни залпове. Настоятелният поглед на Хошина пронизваше Янагисава; той отстъпи инстинктивно назад, а мечът в ръката му затрепери. — Можехте да ме убиете още вчера — каза Хошина, — но вие дори не извадихте меча си от ножницата. Затова сега съм готов да рискувам живота си, за да ви предоставя доказателства, които ще ви помогнат да разрешите случая.
— Какви доказателства? За какво говориш?
— Когато избягах, намерих убежище в престъпния свят на Мияко — каза Хошина. — Свързах се с информатори на полицията и им зададох разни въпроси. Онова, което научих, ще ви помогне в разследването.
— Не искам и да чувам! — Янагисава направи още една крачка назад, като стискаше протегнатия меч. Хошина продължи напред. Бръкна в платнената кесия на кръста си. От страх да не извади някое скрито оръжие, Янагисава изкрещя: — Спри! Не мърдай!
Хошина извади някакъв малък предмет от кесията си и го поднесе на Янагисава върху протегнатата си длан.
— Помните ли това? — беше една от монетите с клонка от папрат, намерени в кабинета на левия министър Коное. Без да разбира, Янагисава кимна. — Открих какво е — каза Хошина. Когато Янагисава не реагира, чертите му се изопнаха от тревога. — Разбирам защо сте подозрителен, но моля ви, чуйте онова, което имам да ви кажа. И тогава решете дали да ми простите — Хошина продължи да пристъпва напред, докато накрая острието на меча опря в гърлото му. — Ако не искате да ме изслушате, по-добре ме убийте още сега и аз ще умра доволен, че съм сторил всичко за човека, който означава за мен повече от собствения ми живот.
Видът на стоманеното острие, притиснато в голата плът на Хошина, изпълни Янагисава с благоговение. Никой робуващ на себичността си нямаше да предложи собствения си живот по този начин. Най-накрая Янагисава повярва в искреността на Хошина. Пое дълбоко въздух. Ако успееше да намери в себе си милостта да прости, смелостта да отрече гордостта… ако… Неподвижният поглед на Хошина, изпълнен със смесица от вяра и страх, ускори решението му. Мечът падна от стиснатата му десница. Лицето на Хошина засия от щастие. Те размениха дълъг безмълвен поглед, който изразяваше прошка и благодарност, споделена любов и възбудено желание, а в това време ликуващи викове откъм бойното поле оповестяваха неизбежната победа на Токугава.
Накрая те вдигнаха оръжията си и ги прибраха в ножниците, после застанаха един до друг и отправиха поглед към бойното поле, без да знаят какво да кажат. Хошина реши да рискува:
— Сега може ли да ви кажа какво научих за монетите?
— Да! — сърцето на Янагисава преливаше от такова щастие, че почти загуби интерес към уликата.
— Монетата е изсечена от могъщия бандитски клан Дадзай — каза Хошина.
— Интересно — каза Янагисава, тъй като не искаше да покаже, че вече знае, и Хошина да реши, че усилията му са били напразни.
— Моят информатор е един от помощниците на Дадзай — продължи Хошина. — Той ми каза, че бандата търгува с крадени неща. Обикновено шефът им ги купува направо от крадците и задържа парите, които прави от повторната им продажба. Но когато стоката е много рядка или скъпа, той плаща едва след като намери подходящия купувач. Дава на крадеца една от тези — и Хошина протегна монетата, докато обясняваше. — Кланът Дадзай са бивши самураи. Те имат чувство за чест. Монетата е тяхната дума, че накрая или ще платят за стоката, или ще я върнат.
Неочакваната новина разкри неподозирано ново измерение на убийството.
— Монетата бе намерена заедно с още две в къщата на левия министър Коное — каза Янагисава. — Това означава, че той е продавал стоки на Дадзай. Неща, с които се е сдобивал незаконно, и затова не е можел да продава на открития пазар. А фактът, че монетите са били у Коное, означава, че той изобщо не е получил парите си.
— Затова попитах моя информатор дали Дадзай все още държат стоката. Той ми отговори утвърдително. Уговорих го да ме пусне в склада, където крият крадените неща. Видях какво са получили от Коное — старовремски кимона с герб от хризантеми върху плата. Знам ги от времето, когато инспектирах императорските складове.
— Коное е крадял от двореца? — Янагисава се помъчи да прецени доколко убедителна е идеята един агент на мецуке да бъде и крадец. — Защо?
— На Коное са му трябвали пари — отвърна Хошина развълнувано. — В продължение на дълги години левият министър е продавал разни императорски съкровища на Дадзай. И сега следва най-интересната част. След като продавали нещата, Дадзай не са плащали на Коное, а са задържали част от златото като дял от тайна сделка, която са имали с него. Останалото са доставяли на един свещеник в къщата на владетеля Ибе
