Глава 6
Къщата на оябун Ояма се намираше в Хачбори, квартала на югоизток от замъка Едо, където бяха жилищата на йорики. Сано бе живял там, докато служеше в силите на реда. Хачбори беше известен и с многото си дърводелци. Сега Сано яздеше бавно покрай работилниците, където майстори режеха с триони, чукаха, вдълбаваха и лакираха обработеното вече дърво, за да го превърнат в порти, подови дъски, колони и резбовани мебели. Ситни стърготини просветваха като златни прашинки на слънцето в топлия следобед. Сано спря пред една сергия да хапне набързо риба, печена на бамбукови шишове върху открит огън. Докато се хранеше, наблюдаваше носачите на кея, които пренасяха бали с ориз или бъчви със сол в складовете. Вонята от каналите се смесваше с мазния пушек от готвенето. През тълпата от селяни и обикновени граждани яздеше йорики в красиви доспехи, придружаван от свита помощници.
Сано приключи с обяда си и продължи през разположените нагъсто жилища около полицейското управление към фамилния дом на Ояма. Над висок зид, измазан с бял хоросан, се издигаха керемидените покриви на двуетажна къща, постройките на васалите и прислугата, складовете и конюшните. Наблюдателни кули гледаха към по-скромните жилища на други служители от полицията. Сано предполагаше, че тази част бе застроена с нечестно спечелени пари — йорики бяха известни с това, че вземат подкупи. Когато стигна до жилището на оябун, слезе от коня и се представи на пазачите пред двойните порти.
— Разследвам смъртта на Ояма — каза той — и трябва да разговарям с роднините му.
Семейството на Ояма се състоеше от двамата му синове и дъщеря му. В закрита беседка в градината с обли камъни и заравнен пясък те посрещнаха Сано коленичили в редица срещу него. По-големият — Ояма Джинсай, беше двайсет и една-две годишен, с крехко телосложение и чувствени черти. С изключение на правите му вежди, изобщо не приличаше на баща си. Умора премрежваше интелигентните му очи; имаше замаяния вид на човек, натоварен с неочаквана отговорност. Когато една прислужничка донесе чай и поднос за пушене, той запали сребърната си лула с несигурни ръце и вдъхна дълбоко, сякаш нямаше търпение да усети успокояващото въздействие на тютюна.
— Майка ми почина преди години — обясни той, — бабите и дядовците ни също, тъй че сега ние тримата сме единствените живи роднини и наследници — той представи брат си и сестра си, седнали от двете му страни. По-малкият — Джунио, нисък и набит, носеше косите си с дълъг преден кичур както самураите, които още не са достигнали възрастта за посвещаване в мъжество. Сестрата Чиоко, на години някъде между двамата си братя, имаше невзрачно лице и беше облечена в също тъй невзрачно кафяво кимоно. Накрая Джинсай попита: — Кажете с какво можем да ви бъдем полезни?
— Простете, че ви притеснявам в такъв момент, но трябва да ви съобщя, че смъртта на баща ви не е злополука при пожар, той е бил убит, преди да обгори в пламъците на запалената къща…
Младежът изглеждаше искрено изненадан от разкритията на Сано, но не посмя да попита откъде сосакан знае тези подробности. Въпреки това по интелигентното му лице пролича, че осъзнава истинската причина за посещението на Сано. Членовете на семейството на убития са сред основните заподозрени, защото обикновено могат да имат най-голяма изгода от смъртта му. Джинсай дръпна от лулата си, издиша дима с тежка въздишка и поклати глава:
— Ако очаквате да откриете убиеца тук, ще бъдете разочарован. Защото истината е, че смъртта на баща ни причини на този дом много повече вреди, отколкото ползи…
— Бихте ли обяснили? — попита Сано.
Дълго време никой не проговори. Братът и сестрата бяха свели глава в безмълвна печал. Лицето на Джинсай отразяваше неохотата му да разисква семейните проблеми или да говори лошо за мъртвец. Накрая той отрони:
— Баща ми харчеше разточително. Пилееше пари за пиене, гуляи, хазарт и жени. Правеше неразумно големи дарения на сектата „Черният лотос“. В резултат семейните финанси са в крайно окаяно положение… — лицето му бе пламнало от срам, че признава слабостите на своя отец. — Молех баща си да бъде по-пестелив, но той не пожела. Сега, когато вече го няма, лихварите искат от нас да изплатим всичките му дългове. Брат ми, сестра ми и аз наследяваме единствено тази къща, но дори не можем да си позволим да я поддържаме. Ще трябва да се преместим в по-малко жилище и да освободим всичките си васали и слуги — после добави мрачно: — Парите често са мотив за убийство, но не и в този случай. При това се оказа, че баща ни е завещал двайсет хиляди кобана8 на сектата „Черният лотос“, защото години наред страдаше от ужасни стомашни болки и нищо не можеше да ги облекчи, докато не се срещна с висшия свещеник на „Черният лотос“.
— Стана чудо. Болките изчезнаха и баща ми беше толкова признателен, че постъпи в сектата. Сега аз съм длъжен да уважа волята му и да предоставя двайсетте хиляди на „Черният лотос“…
Сано си отбеляза, че трябва да установи дали в сектата знаеха за завещанието, тъй като двайсет хиляди кобана бяха твърде сериозен мотив за убийството на Ояма. Може би наистина Хару бе просто един невинен свидетел.
— Като първороден син вие наследявате поста на баща си и сега ще станете новият оябун, нали така? — обърна се Сано към Джинсай.
Младежът изкриви устни в горчива усмивка:
— Всъщност намеквате, че е възможно да съм убил баща си, защото съм искал да заема неговото положение и власт… И тук трябва да ви разочаровам. Наистина баща ми ме обучаваше да поема задълженията му, след като той се оттегли от поста, но преди няколко дни ни посетиха двама представители на бакуфу и предупредиха баща ми, че съм твърде млад и неопитен за такава важна длъжност и че след оттеглянето му друг човек ще заеме поста оябун, а аз ще имам само привилегията да бъда негов първи помощник, докато не докажа, че заслужавам повишение… — Джинсай говореше с нескрита горчивина в гласа. — Уверявам ви, сосакан Сано, за мен щеше да е по-добре, ако баща ми беше жив още поне десет години, за да имам възможност да придобия нужните умения за поста му… Колкото до брат ми и сестра ми, за тях смъртта на баща ми влече след себе си дори повече неприятности, отколкото за мен.
Когато отправи към двамата строг и подканващ поглед, най-напред заговори по-малкият му брат:
— Ако Джинсай беше поел поста на баща ни, аз щях да стана негов помощник — каза той с хрисим детски глас. — А сега не ми се полага нищо, ако не ми намерят някакво друго място… — и сведе още по- ниско глава.
Сестрата скри лице зад ветрилото си и изрече едва чуто:
— Аз имах уговорен брак с един висш чиновник, но тази сутрин той оттегли предложението си, защото е разбрал за положението ни. Вече едва ли ще се появи друг подходящ жених, съгласен да вземе булка без зестра…
— Сестра ми ще трябва да избира: или да си остане бедна стара мома, или да влезе в манастир.
— Приемете искреното ми съчувствие — каза Сано, защото действително смъртта на Ояма, изглежда, бе донесла само страдания на децата му вместо някакви облаги. — Въпреки това трябва да ви попитам къде бяхте онази вечер и вчера сутринта?
— Вкъщи — отвърна Джинсай. Брат му и сестра му кимнаха. Сано възнамеряваше да нареди на детективите си да разпитат васалите и слугите в имението на Ояма, за да получи потвърждение за алибито
