сектата „Черният лотос“ бяха наели лекар, след като в будистките храмове нямаше подобна практика. Освен това държеше да разпита поне още един свидетел.
— Ваша воля — каза игуменката с нескрита неприязън.
Доктор Мива влезе предпазливо и коленичи близо до Рейко. От него се носеше тръпчива миризма на някакъв препарат.
— Как постъпихте на работа тук? — попита Рейко любезно.
— Учих медицина при един известен лекар в Камакура. След стажуването реших да си потърся късмета в Едо. Когато пристигнах тук, срещнах висшия свещеник Анраку, който ми предложи работа — когато рязко всмукваше въздух, се чуваше особено съскане, което накъсваше изреченията му. Говореше полуобърнал глава към Рейко, сякаш избягваше да я погледне открито. — Оттогава помагам на висшия свещеник да лекува болни, слепи, сакати и невменяеми богомолци… — в гласа му прозвуча гордост. — Освен това лекувам монахините, свещениците, послушниците и сираците в храма, когато се разболеят…
— Може би познавате Хару? — попита Рейко.
Джункецоин стрелна доктор Мива с предупредителен поглед.
— Ами да — отвърна той колебливо. — Хару е много интересен случай… Тя страда от остър дисбаланс на двата аспекта на природата, шестте външни фактора и седемте емоции… — според принципите на класическата китайска медицина поддържането на тези елементи в равновесие е основата на доброто здраве. — Хару притежава твърде много ин7, активния аспект — поясни докторът. — Повлияна е в значителна степен от хан и хуо, вътрешната и външната топлина.
— Преобладаващите емоции у нея са ну и чинг, гняв и изненада. Макар че е физически добре, духът й е болен. От известно време се старая да излекувам симптомите й, да я избавя от типичната й своенравност, егоизъм, нечестност, сексуална разюзданост, отсъствие на чувство за дълг и пренебрежение към авторитетите…
Рейко стисна зъби. Докторът потвърждаваше оценката на Джункецоин, като й придаваше допълнителна тежест с медицинската си вещина.
— Смятате ли, че Хару е подпалила къщата? — тихо попита тя.
Поредна размяна на погледи между игуменката и лекаря: тя придоби заповедническо изражение, а той стана хрисим.
— Ако трябва да изразя професионалното си мнение, да. Лесновъзбудимата и нестабилна природа на Хару може да я насочи към палеж и насилие…
Въпреки личните си противоречия доктор Мива и игуменката очевидно бяха единодушни в намеренията си да изкарат Хару виновна за престъпленията. Рейко зърна сласт в мътните скосени очи на доктор Мива, докато погледът му скришом се плъзгаше по тялото й. Освен това забеляза, че Джункецоин я наблюдава с присвити, изпълнени с гняв очи. Макар че не харесваше доктор Мива, игуменката определено желаеше да бъде център на мъжкото внимание и не понасяше съперничество. Сега тя вирна брадичка и опипа с пръсти отпуснатата кожа под нея.
— Интересува ме защо толкова настоятелно се опитвате да ме убедите, че Хару е убийца и подпалвачка — заяви Рейко.
— Казваме ви истината — отвърна Джункецоин. — Държим разследването да завърши колкото се може по-скоро и виновницата да бъде арестувана.
— Но защо й е на Хару да подпалва къщата?
— За отмъщение — отвърна игуменката. — Многократно сме я наказвали заради неподчинението й с глад и уединение, но това я разгневява. Пожарът е начин да си разчисти сметките с нас.
— Хару познавала ли е жертвите от пожара? — не се предаваше Рейко.
— Никой не знае кои са жената и детето — отвърна доктор Мива. Рейко забеляза как той плъзна поглед встрани от нея и нервно сплете ръце.
— Какво значение има! — възкликна игуменката. — Едва ли Хару си е направила труда да проверява дали къщата е празна, преди да я подпали…
Вниманието на Рейко бе привлечено от някакво движение зад гърба на Джункецоин и доктор Мива. Тя погледна към балкона и видя млад монах, който надничаше над парапета. Бръснатата му глава бе тясна и издължена, а ушите му стърчаха встрани като дръжки на стомна. Момъкът гледаше право в Рейко. Когато погледите им се срещнаха, той кимна към другите присъстващи в стаята и сложи пръст на устните си. Инстинктивно Рейко сведе очи към купичката си с чай, прикривайки изненадата си. Запита се защо ли този монах ги подслушваше.
— А познавахте ли оябун Ояма? — попита тя. Погледна отново към балкона, но монахът беше изчезнал.
— Срещала съм го един-два пъти — отвърна Джункецоин и добави: — Не съм имала никакви причини да му желая злото. Прекарах цялата нощ преди пожара в моите помещения и не съм доближавала къщата до идването на огнеборците. Моите помощнички ще потвърдят… — и тя обхвана с жест четирите монахини, които седяха все така безмълвни и бдителни.
— Аз пък лекувах един болен монах. Помагаха ми няколко медицински сестри. Започнах след полунощ и все още бях при него, когато заби пожарната камбана — припряно каза доктор Мива.
Рейко се изненада, че и двамата така нетърпеливо й изложиха „неоспоримото“ си алиби, без дори тя да ги бе питала къде са били и какво са правили в нощта на убийствата. Изгледа ги един по един. Доктор Мива отново сплете нервно мръсни пръсти, а игуменката издържа погледа й, без да трепне, но изражението й беше отбранително. Атмосферата в стаята стана непоносимо напрегната. Рейко инстинктивно долавяше, че зад стените на храма се крият много тайни и че игуменката и докторът знаят повече, отколкото казват.
— А дали ще е удобно да поговоря с висшия свещеник Анраку… — предложи тя. Надяваше се свещеникът да е по-надежден свидетел от Джункецоин и доктор Мива.
Игуменката се намръщи:
— Висшият свещеник Анраку в момента медитира и не може да бъде обезпокояван. Ще го уведомя, че желаете да го посетите, и допълнително ще ви съобщя кога може да ви приеме… А сега моля да ни извините, имаме да обсъждаме наши дела…
Безцеремонният начин, по който я отпращаха, вбеси Рейко, но тя прикри гнева си и се поклони:
— Благодаря ви за съдействието, бяхте изключително любезни.
Очите на игуменката отправиха безмълвна команда към четирите монахини. Без да отронят нито дума, те придружиха Рейко вън от метоха с очевидното намерение да се уверят, че е напуснала храма. Докато вървеше надолу по пътеката, тя видя Маруме, единия от помощниците на Сано, да влиза в постройката на слугите, придружен от някакъв свещеник. Изглежда, от сектата не позволяваха хората на сосакан да провеждат разследването си без официални придружители. Рейко трескаво търсеше начин да се освободи от ескорта си. Хрумна й нещо и спря:
— Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната! — каза тя и се огледа. Монахините се поколебаха, после кимнаха и я поведоха към малка дървена барака, сгушена между боровете в задната част на метоха. Изкачвайки двете стъпала до вратата, тя се обърна към тях: — Няма защо да ме чакате! — влезе и се затвори в сумрачното тясно пространство. Изчака малко и открехна вратата. Монахините стояха наблизо и наблюдаваха нужника. Рейко се ядоса. Как да се отърве от пазачите си, без да направи сцена, която би оскърбила сектата, би разстроила Сано и би злепоставила хората, които смяташе да разпита дискретно!
Зад гърба й се разнесе тихо почукване и тя се обърна. На задната стена имаше закован с дървени летви прозорец и през цепнатините Рейко зърна тясната глава с щръкналите уши. Беше монахът от балкона на метоха.
— Моля ви, госпожо, трябва да говоря с вас! — прошепна той напрегнато. — Имам важна информация.
Първоначалният уплах на Рейко отстъпи място на надеждата.
— За какво? — попита тя също тъй шепнешком.
— Нека да се видим пред портите на храма, моля ви!
В същия миг се чу шумолене от бързи стъпки върху сухи борови иглички и монахът изчезна.
Глава 5
