Писъците на Масахиро огласяха цялата къща. Откакто майка му го беше изоставила преди няколко часа, гледачките се бяха видели в чудо — нито храна, нито играчки, нито ласки можеха да утешат разтревоженото дете. Мидори, която беше дошла на гости по обед, също вече не можеше да понася врявата. Тя и Охана, най-младата прислужничка, избягаха в градината.
— Най-сетне тишина и спокойствие! — възкликна Охана. Деветнайсетгодишна, тя имаше хубаво лице с остра брадичка и дръзка усмивка. — Младият господар е способен напълно да ни побърка. Направо ти се чудя! Да зарежеш покоите на придворните дами и да дойдеш при това кресливо дете!
— О, на мен ми е приятно — отвърна Мидори. Тя приглади розовото си копринено кимоно. — Рейко и сосакан Сано са толкова мили с мен. А и Масахиро ми харесва…
Охана попита лукаво:
— А нещо друго да ти харесва?
Мидори се изчерви при мисълта, че прислужничката беше забелязала как се оглежда да зърне някъде Хирата. Тя се беше запознала с главния васал на сосакан Сано преди три години, след като вече беше слушала историите за геройството му в Нагасаки, където бе спасил живота на господаря си. В началото Хирата се държеше много мило с нея, ухажваше я, глезеше я. Виждаха се често в имението на сосакан. Така тя се влюби в него и търсеше всеки удобен миг да го види.
Неясно бръмчене прекъсна мислите на Мидори. Нещо прехвръкна покрай ухото й.
— Оса! — изкрещя Охана. Насекомото се стрелна към нея и тя изпищя, прикривайки главата си с ръце.
Паниката й беше заразителна. Осата се устреми право към лицето на Мидори и тя също изпищя. Двете с Охана се хванаха една за друга и хукнаха в кръг.
— Помощ! Помощ! — разкрещяха се те.
Осата се оплете в дългите коси на Мидори, пърхаше с криле и бръмчеше свирепо до самия й врат.
— Махни я от мен! — извика Мидори.
Очаквайки острото жило да се забие в плътта й, тя се свлече на колене.
Охана я погледна с ужас. В този момент до тях се разнесе мъжки глас:
— Какво става тук?
Мидори вдигна поглед и видя Хирата — силен, енергичен, двайсет и три годишен, с двата си меча, увесени на кръста, той беше спрял край тях и ги гледаше с любопитство.
— В косите ми има оса! — изплака тя.
Хирата коленичи до нея. Внимателно хвана осата за крилете, отнесе я настрана и я подхвърли нагоре във въздуха. Осата отлетя. Той се върна при Мидори и Охана.
— Вече сте в безопасност — каза той през смях.
Мидори се изправи с мъка и го погледна с искрено възхищение. Той беше толкова смел и прекрасен. Тя копнееше за любовта му и изгаряше от желание да се омъжи за него, макар че семейството й щеше да бъде против брака й с бивш полицай, а положението на Хирата заслужаваше по-добра невеста от дъщерята на един низвергнат даймио. И въпреки всичко преди две години женитбата й се струваше по-реална перспектива, отколкото сега. Тогава, една лятна вечер, докато с Хирата се разхождаха тук в същата градина, изведнъж се изви буря и двамата се подслониха в онази закрита беседка. Той я прегърна и каза:
— Какъв прекрасен миг, Мидори! Щастлив съм винаги когато съм с теб, ти озаряваш живота ми… — а тя се молеше безмълвно:
Шогунът изпрати Сано да разследва едно убийство в имперската столица Киото. Сано остави Хирата да ръководи отряда детективи в негово отсъствие и тази отговорност прогони всякакви мисли за любов от съзнанието на Хирата. Той работеше денонощно, надзираваше имението на своя господар, разследваше престъпления. Шогунът започна да разчита на него за компания и съвет. Хирата продължаваше да търси Мидори, когато успееше да намери пролука в натоварената си програма, но тогава говореше само за работа.
После Токугава прекара няколко дни на вилата си сред хълмовете и взе Хирата със себе си за охрана. Късно една нощ плашливият владетел чул странни шумове отвън и обезумял от страх. Хирата излязъл да огледа и хванал крадци, които се опитвали да проникнат в къщата. След кървава схватка и бой с мечове той ги арестувал, спечелвайки си по този начин горещата благодарност на шогуна. Скоро случката се разчу. Служители от бакуфу, които по-рано бяха пренебрегвали Хирата като най-обикновен помощник на Сано, започнаха да търсят приятелството му. Жените в замъка вече го гледаха с други очи. Мидори често го виждаше заобиколен от дами, които се надпреварваха да го ласкаят. Сега Охана заговори нежно на Хирата.
— Хиляди благодарности, че ни спасихте от тази ужасна оса — каза тя, като се усмихваше свенливо.
— За мен беше удоволствие — засия Хирата към прислужничката.
— На какво дължим честта на вашето посещение?
— Трябваше да оставя едни доклади в кабинета на сосакан сама — отвърна Хирата. — Когато ви чух да крещите, спрях да видя какво става… — Хирата се засмя, Охана също се изкиска. Мидори имаше чувството, че буквално вижда как взаимното им привличане искри във въздуха. Настроението й се развали. Напоследък Хирата непрекъснато флиртуваше с някоя друга. Даже по-лошо — беше получил предложения за женитба от изтъкнати кланове. Сано изпълняваше ролята на негов посредник и Мидори ги беше чула да планират миай — срещи с евентуални бъдещи съпруги. Това я ужасяваше; тревожеше я и промяната в самия Хирата. Вниманието, което му оказваха, го беше главозамаяло. В редките случаи, когато Мидори го виждаше, той сякаш беше забравил какво бе изпитван към нея. Поздравяваше я небрежно, после тичаше на работа, на някое празненство или на поредна миай. Сега, година по-късно, Хирата продължаваше да се радва на несекваща популярност. — Внимавайте, има друга оса! — извика той и посочи към небето. Когато Охана вдигна поглед, той издаде звук, подобен на бръмчене и я погъделичка по ръката. Прислужничката изпищя. Хирата се засмя и тя му се нацупи глезено.
Изведнъж Мидори усети, че не може повече да понася пренебрежението на Хирата.
— Охана! — каза тя строго. — Работата ти е да се грижиш за Масахиро чан, а не да се забавляваш!
Охана изгледа Мидори с неприязън и се втурна към къщата. Усмивката на Хирата подсказа на Мидори, че му е ясно защо бе отпратила прислужничката и че му е забавно две жени да се борят за вниманието му. Мидори се засрами от ревността и суетата си.
— Е, трябва да тръгвам — Хирата придоби важен вид. — Имам много работа, трябва да се видя с някои хора.
— Кога ще се върнеш? — попита тя с копнеж.
— Сигурно много късно… Довиждане!
Той вече тръгваше, когато я осени внезапно вдъхновение.
