и набират нови последователи. Те няма да кажат на никого какво става в храма, защото душите им са обсебени от „Черният лотос“!
Историята ставаше все по-озадачаваща.
— Колко са послушниците като теб? — попита Рейко.
— Стотици. Не зная точния им брой, защото живеем в различни групи и виждам останалите само когато се разминаваме.
— Но как така? Къде са? Как може „Черният лотос“ да ги крие?
— Нашите помещения са в постройките оттатък манастира — отвърна Благочестива Истина. — Стените са облицовани с вата, за да заглушават звука. Там не се допускат външни лица. Храмът е много по-голям, отколкото изглежда… — Благочестива Истина се наклони към Рейко, а очите му блестяха трескаво от потребността да прозвучи убедително. — Това, което виждате, е само на повърхността. „Черният лотос“ разполага с помещения под земята и с тунели, които водят навън. Той е като невидимо чудовище, аз съм свидетел, защото след шестте месеца обучение ни принудиха да копаем нови тунели. Работехме през нощта, защото тунелите минават под пътищата и денем може някой да ни чуе… — Рейко го слушаше невярваща. Благочестива Истина ставаше все по-тревожен: — През деня работим в печатарската работилница — преписваме и размножаваме ученията на Анраку. Сега трябваше да съм там. Успях да се измъкна, но съм сигурен, че вече са пратили патрул да ме издирва. Ще ме търсят навсякъде, докато ме открият. И никога няма да ме пуснат да си ида…
— Но… щом има и други като теб… щом искате да напуснете, защо не обедините силите си и не си тръгнете всички заедно? — попита Рейко озадачена.
— Не е толкова лесно. Внедрили са шпиони сред нас. Винаги са своевременно информирани кога някой замисля бягство. Не смеем да се доверим на никого. А с времето цялото това биене на барабани, гонгове и монотонно припяване, както и димът от тамяна, изнурителната работа и безсънието започват да влияят на съзнанието ни. Затова се подчиняваме и търпим… Освен това слагат нещо в храната — някакъв вид отрова, наркотик, не зная… Установих го случайно, когато миналия месец се разболях. Повръщах постоянно и просто не можех да задържам никаква храна. Но мислите ми се проясниха за първи път, откакто бях дошъл в храма. И тогава осъзнах какво е ставало с мен и какво трябва да направя, за да спася себе си и сестра си… — тази необикновена история за затвор и робство беше твърде различна от онова, което Рейко бе очаквала да чуе от монаха, но думите му звучаха правдоподобно. Възможно ли бе пожарът да е свързан с това, което той описваше? — Щом се пооправих, се върнах на работа и се държах покорно — продължи Благочестива Истина, — но спрях да ям храната. Духът ми укрепна и твърдо реших да избягам. Преди три нощи изчаках в леглото всички да заспят и изскочих навън през прозореца. Промъкнах се в метоха, събудих Ясуе и я преведох през терена на храма. Смятах, че мястото ще тъне в мрак и покой, но в сградите наоколо светеше и през вратите влизаха и излизаха свещеници и монахини. Чухме странни шумове. Ясуе се изплаши и искаше да се върне, но аз я дръпнах да продължим напред. Когато стигнахме главния двор, чух шум от тичащи нозе. Обърнах се и видях, че десетина свещеници с фенери обхождат цялата околност. Търсеха нас! — монахът задиша учестено; споменът за изживяния ужас заблестя в очите му. — Избягахме в гората, но те бяха навсякъде. Ясуе много се изплаши и се отскубна от мен. Някой извика „Ето я!“ и след миг видях как трима свещеници я сграбчиха и я повлякоха назад. Тогава си дадох сметка, че не знаят, че сме двама. Имах възможност да избягам, но сърце не ми даваше да тръгна без Ясуе. Затова незабелязано се върнах в спалнята на монасите с надеждата, че ще успя да я измъкна някоя друга нощ. На следващата сутрин очаквах свещениците да накажат сестра ми пред всички, както бяха постъпвали с други бегълци, но Ясуе я нямаше. Когато попитах къде е, ми казаха, че са я преместили в друга група. Само че аз много добре знам какво е станало! — Благочестива Истина притисна юмрук до устата си, за да възпре риданията, които го задушаваха. — Убили са я! На следващата сутрин стана онзи пожар в къщата. Разбрах, че са намерили там труп на жена… — изрече през сълзи монахът. — Вчера чух свещениците да заявяват на съпруга ви, че от обитателите на храма не липсва никой, а днес доктор Мива ви каза, че не знаят коя е жената. Но те лъжат. Сестра ми я няма никъде. Разпитвах, търсих я къде ли не, но никой не я е виждал…
Рейко усети как я обзема вълнение, примесено с жал към момъка пред нея.
— Ами детето, което е умряло сред пламъците? — попита тя.
— Не знам кое е…
— Може ли да е от сирачетата?
Щом доктор Мива е излъгал за жената, може би бе излъгал и за детето.
— Не всички от тях са сираци — отвърна Благочестива Истина. — Много от тях са деца на членове на сектата, заченати и родени в храма…
Рейко беше слисана.
— Значи в „Черният лотос“ позволяват отношения между свещеници и монахини?!? — будистките ордени обикновено изискваха от посветените да спазват строго обета за въздържание.
— Сектата отглежда деца като бъдещи последователи. В сиропиталището ги държат гладни и ги наказват с бой като необходима част от системното им обучение и за каляване на физическата и духовната сила. Най-силните някой ден ще станат водачи на „Черният лотос“, по-слабите ще бъдат техни роби, а тези, които не оцелеят… — гласът на монаха секна, удавен в отчаяние. — Чувал съм за деца, които изчезват от групите си. Казват, че били осиновени от добри семейства, но аз не вярвам. Детето в онази къща сигурно е умряло от техните методи на „приобщаване“. Свещениците са използвали пожара, за да се отърват от трупа… — за пореден път Рейко усети как в нея се борят скептицизмът и изумлението. Струваше й се, че Благочестива Истина си измисля тези истории, но пък думите му можеха да обяснят синините на Хару. Монахът въздъхна и продължи: — За детето само предполагам, но за Ясуе съм сигурен. Свещениците от „Черният лотос“ са я убили!
— За да й попречат да избяга и да разкаже за подземните тунели и за отношението на свещениците?
— Не, не само за това — думите на Благочестива Истина прозвучаха между все по-дълбоки хрипове и ридания. — Чух свещениците да си говорят, че „Черният лотос“ работи по някакъв таен проект и скоро ще настъпи определеният ден. Ясуе сигурно е видяла нещо. И те са я накарали да замлъкне завинаги…
Робство, затвор, мъчения, а сега и някакви пъклени заговори. Рейко поклати глава:
— Какъв е този проект?
— Снощи отидох там. Видях. Чух. Сега знам всичко… — Благочестива Истина вече не се владееше; очите му бяха черни кладенци, изпълнени със страх. — Ако разберат, ще убият и мен!
— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш…
Монахът сграбчи Рейко за раменете и я стисна силно:
— Цялата страна е в опасност. Трябва да предупредите! Да убедите съпруга си да ни спаси!
Болката, която й причиняваше, както и необузданата му молба стреснаха Рейко. Уплашена за безопасността си, тя му нареди:
— Пусни ме!
Дръпна се и отстъпи към портата, но Благочестива Истина я последва. Рухна на колене, сграбчи полите на кимоното й се вкопчи в нозете й, без да обръща внимание на притесненията й:
— Моля ви, не си тръгвайте, помогнете ми! — извика той и в този момент Рейко чу бързи стъпки вън от параклиса. Върху мястото, където бяха застанали, падна сянка — при портата стояха двама свещеници. Единият беше възрастен, с удължено лице, а по-младият беше здравеняк с грубо изсечени безизразни черти. Щом ги видя, Благочестива Истина я пусна и отстъпи към параклиса. Ужас изостри мършавото му лице. Гласът му се извиси в пронизителен вопъл: — Не ме докосвайте, оставете ме! Назад! Помощ! Те ще ме убият!
Докато мускулестият свещеник пристъпваше към монаха, възрастният се обърна към Рейко:
— Добре ли сте, уважаема госпожо? От името на „Черният лотос“ ви се извинявам за евентуалните неприятности, които ви е причинил Благочестива Истина. Той страда от невменяемост. Измъкнал се е от болницата, когато сестрите за малко са го изпуснали от поглед… — здравенякът хвана Благочестива Истина, а възрастният продължи да говори на Рейко: — Предполагам, казал ви е, че животът му е в опасност. Но това са симптоми на душевното му разстройство. Той самият е опасен. Цяло чудо е, че не ви е наранил… — другият събори Благочестива Истина на земята и завърза китките му с тънко въже. Монахът отчаяно се мяташе и крещеше:
