някакъв свещеник.
— Пусни ме! — Хару се помъчи да се отскубне, но свещеникът опря ръце в камъка, ограждайки момичето от двете страни, така че да не може да избяга.
— Щом не си съгласна доброволно, ще те принудя! — каза той. Беше малко над четирийсетте, висок и силен. Мускули като въжета се бяха изопнали на врата и голите му ръце. Имаше изпъкнало ниско чело, сплескан нос, пълни устни и издадена брадичка. Свещеникът стовари грамадната си ръка върху гърлото на момичето и я натисна. Хару изви гръб, главата й се блъсна в камъка.
Рейко пусна пакета и се втурна напред. Сграбчи свещеника за ръката. Усети я гореща и твърда, като желязо, току-що закалено в пещ. Видя белези, които насичаха голия скалп на мъжа, а най-изпъкналият от тях тръгваше от ъгъла на окото му, стигаше до ухото и свършваше с втвърдена сгърчена плът, наподобяваща гущер. Рейко се опита да го откъсне от Хару:
— Спрете! Пуснете я веднага! — привлечен от вика й, той сведе поглед към нея. Гъсти надвиснали вежди придаваха на смръщеното му лице още по-заплашителен вид. Той изпъна ръка и отблъсна Рейко. После се обърна към Хару и притисна гърлото й с нова сила. Вбесена, Рейко извади кинжала, прикрепен над лакътя под ръкава й, мушна острието в гърба на свещеника и заповяда: — Отдръпнете се веднага!
Той дори не трепна.
— Ти си подпалила пожара, нали? — изръмжа той, надвесен над момичето. — Признай!
Лицето на Хару почервеня; очите й се въртяха, пълни с ужас. Гласът й прозвуча като задавен шепот:
— Не!
Рейко не искаше да нарани свещеника, но трябваше да спаси Хару.
— Стражи! — извика тя към придружителите си. Петимата мъже дотичаха веднага. — Спрете го! — заповяда им тя. Миг по-късно свещеникът лежеше прикован на земята с лице към тревата. Хару се свлече до камъка, като се давеше, притиснала ръка до гърлото си. — Добре ли си? — попита я Рейко. Момичето се усмихна с треперещи устни и кимна с благодарност. Рейко се обърна към свещеника и опря кинжала във врата му: — Кой си ти? — попита тя.
Извивайки глава настрани, за да я погледне, свещеникът се ухили презрително, сякаш тя зависеше от милостта му, а не обратното.
— Махни си оръжието — нареди той. — И ме пусни. Поведението му подсказваше недвусмислено, че няма да каже нищо повече, докато тя не се подчини. Рейко прибра кинжала си и кимна на стражите си. Те изправиха свещеника на крака и застанаха до него, да не би да се нахвърли върху нея.
— Кой си ти? — попита го тя повторно.
— Казвам се Кумаширо — той я изгледа с немигащ поглед, изпълнен с явна враждебност. Грубият му глас звучеше като местещи се по време на земетресение скали. — А ти коя си да питаш?
— Аз съм Рейко, съпруга на сосакан Сано Ичиро — отвърна тя, забелязвайки как внезапна предпазливост премрежи очите на Кумаширо. — Разследвам пожара в храма. Какъв пост заемаш в „Черният лотос“?
— Заместник на висшия свещеник Анраку и отговорник за сигурността в сектата…
Стори й се странно, че будистки храм може да се нуждае от персонал по охраната.
— Значи си бивш самурай? — предположи Рейко.
— Да.
— На кого си служил?
— В моя род всички са васали на владетеля Мацудайра, даймио на провинция Ечидо.
— Каква работа имаш с нея? — Рейко посочи момичето, което се беше свило до облия камък и си гризеше ноктите.
Кумаширо хвърли презрителен поглед към Хару.
— Разпитвах я за пожара.
— Шогунът нареди на съпруга ми да разследва палежа — каза Рейко, потискайки гнева си. — Ти нямаш право да се месиш.
— Безопасността на сектата „Черният лотос“ е моя отговорност — отвърна Кумаширо, — както и всеки, който вреди на нейните членове или собственост — той оголи нащърбените си зъби в неприятна усмивка. — Можеш да спестиш на съпруга си доста неприятности, ако просто си отидеш и оставиш Хару на мен. Аз ще получа самопризнанията й, а сосакан Сано наготово ще се сдобие с престъпника, когото търси.
Ето още един убеден във вината на Хару, помисли си Рейко.
— Откъде си толкова сигурен, че точно Хару е подпалила къщата? — попита тя. — Къде беше по време на пожара?
Присмехулното пламъче в очите на Кумаширо й подсказа, че свещеникът е прозрял намерението й да го превърне в нов заподозрян.
— От залез-слънце до разсъмване на другия ден направих обичайните си три обиколки на терена на храма, а останалото време прекарах в жилището си. Всичките ми помощници ще го потвърдят… — „Поредното съмнително алиби“, помисли си печално Рейко. Кумаширо продължи със скрито доволство: — Хару вече призна, че е излязла от сиропиталището, за да се срещне с оябун Ояма, че двамата са били любовници и са използвали къщата за срещи…
Шокът се стовари върху Рейко като тежък юмрук в гърдите. Дори и да приемеше, че Кумаширо е принудил Хару със сила да направи самопризнания, оставаха обвиненията на Ояма, който също твърдеше, че момичето е имало връзка с баща му.
— Истина ли е? — попита разтревожена Рейко, обръщайки се към Хару. — Срещала ли си се тайно с оябун Ояма в изгорялата къща?
Сирачето сведе глава. Безмълвно, скрило лице зад тънки кичури коса, то бе самото въплъщение на гузната съвест и срама. Сърцето на Рейко се сви.
— Искаше да стане съпруга на някой влиятелен служител, затова прелъсти Ояма — отговори вместо нея Кумаширо. — Когато разбра, че той няма никакво намерение да се жени за нея, го уби от злоба…
В съзнанието на Рейко изникна образът на Хару, която гледа гневно Ояма и плюе на земята в краката му. Видя сцената така ясно, все едно беше присъствала на случката, която бе описал на Сано по-големият син на Ояма. Спомни си и думите на Джункецоин, че Хару прелъстявала млади послушници. Представи си случая като пъпка на лотосов цвят, която бавно се разтваря и открива първо бял листец, после черен, после нови бели и нови черни и накрая в самата си сърцевина — Хару. Всяка нова информация противоречеше на вече наличната или я допълваше — безкраен куроширо, черно-бял низ.
— А може би — колебливо каза Рейко на Кумаширо, — може би причината за престъпленията е друга… Може би е в насилственото задържане на послушници или в мъчението на деца, заченати в манастира от монахини и свещеници, или в подземните тунели и онова, което се извършва в тях… — хвърляше думите напосоки с надеждата, че ще накара Кумаширо да се издаде. — Може би жената в къщата е била послушница, която се е опитала да избяга, а детето — сираче, починало от мъчения при опит за религиозно приобщаване… Кумаширо се изсмя. Звукът от смеха му наподобяваше посипващ се върху стомана чакъл. Засегната, Рейко каза:
— Мецуке имат шпиони навсякъде…
Свещеникът съвсем се развесели — той или знаеше, че тя не разполага с доказателства, или просто не се боеше от разузнавателната служба на Токугава. Стана и отиде при Хару:
— Ставай. Тръгвай с мен!
Рейко застана между него и момичето.
— Няма да я водиш никъде! — каза тя на свещеника.
— Тя е от обитателите на храма… — смуглото му лице потъмня от гняв. — Ще се разправя с нея, както аз реша.
— Но сега е под моя закрила — възрази му Рейко — и аз няма да ги позволя да я изтезаваш.
Вените по слепоочията и стегнатите ръце на свещеника изпъкнаха. Той изрече тихо и заплашително:
— Онези, които се месят в работите на „Черният лотос“, после горчиво съжаляват…
— Заплашваш ли ме? — Рейко усети, че я пронизва страх въпреки положението й и охраната й. Разбра, че Кумаширо е наистина опасен човек.
