— Не — отвърна той със същия зловещ тон, — само приятелско предупреждение…
Жестокият блясък в очите му й подсказа, че той бе напълно способен да убие трима души и да набеди едно невинно момиче.
— Придружете го, докато напусне двора на метоха — нареди тя на стражите си. Те изведоха Кумаширо от градината. Вятърът завихри окапалите листа и заклати клоните на дърветата; по земята затрополиха тежки дъждовни капки. Рейко коленичи до Хару и прегърна момичето. — Всичко е наред. Сега си в безопасност. Хайде да влезем вътре — и поведе момичето към метоха. Вдигна пакета, който беше пуснала на земята, и й го подаде: — Робата ти е съвсем мокра и мръсна, ела, ще се измиеш и преоблечеш. Донесох ти подарък…
Когато се настаниха в уютната стая, Хару отвори пакета и ахна удивена — тя разгъна нова бяла долна роба и нефритено зелено кимоно на бледо морави цветя.
— Вие сте твърде щедра. Не мога да приема…
— Хайде, облечи ги! — Рейко знаеше, че заради подаръка Хару ще се почувства задължена да бъде откровена с нея. — Точно така. Колко си красива! Сега чувстваш ли се по-добре?
Хару кимна, очите й сияеха от щастие. Като галеше плата, възкликна:
— Никога не съм насила нещо толкова красиво. Хиляди благодарности.
Макар че на Рейко никак не й се искаше да разваля удоволствието й, беше време за сериозна работа.
— А сега трябва да поговорим — каза тя. Момичето коленичи срещу нея. Тревога бе набраздила челото й. — Била ли си любовница на оябун Ояма? — попита Рейко, като внимаваше гласът й да не звучи укорително.
Хару усука крайчеца на новото си кимоно:
— Не. Казах го, защото Кумаширо искаше да го чуе…
— Значи не си била с Ояма в нощта на пожара? И не си ходила в къщата, за да се срещнеш с него?
— Не!
— Нали не помниш нищо от онази нощ, как тогава си толкова сигурна?
В очите на Хару проличаха обида и смущение; устните й затрепериха:
— Не съм убила никого. Не съм подпалила пожара. Не съм извършила тези ужасни неща!
— Защо тогава Кумаширо държи толкова да те накара да признаеш? — твърдо попита Рейко.
— За да не може сосакан Сано да го заподозре, че той е убил оябун Ояма — отвърна Хару. — Двамата се мразеха. Не знам защо, но често съм ги виждала да се карат. А той ме ненавижда, иска да ме забърка в неприятности, за да ме изхвърлят от „Черният лотос“
Рейко веднага съзря противоречията в историята на Хару.
— Вчера ти каза, че обичаш всички в храма и че всички те обичат…
Хару се сви, отмести поглед и замачка трескаво крайчеца на пояса си. После изрече неуверено:
— Ами… забравих за Кумаширо.
Неубедителното извинение засили съмненията на Рейко:
— Вчера разговарях с игуменката и с доктор Мива — и тя й разказа как я бяха описали. — Те и двамата смятат, че ти си виновна за пожара. И за тях ли забрави?
Хару клюмна. Стаята се изпълни с напрежение. Дъжд трополеше по покрива и се оцеждаше от стрехите. Момичето заговори едва чуто:
— Беше толкова отдавна… Мислех, че съм обезсилила лошата си карма… Когато отидох в сиропиталището на „Черният лотос“, бях много трудно момиче — гласът й трепереше от неудобство и срам. — Изобщо не бях религиозна. Отидох в храма само защото нямаше къде другаде да намеря подслон. Бях разстроена от смъртта на родителите си и ядосана на лошия си късмет. Не понасях храната, както и изнурителната работа, която трябваше да върша. Не се подчинявах на разпоредбите. Бях груба и непокорна. И толкова самотна, че… се срещах с разни момчета и им позволявах да ме опипват…
Рейко усети лицето й да изтръпва, сякаш от твърде много потрес кожата й бе загубила чувствителността си:
— Защо не ми каза тези неща вчера, когато те питах за живота ти в храма? Защо ме подведе?
— Не съм — запротестира Хару. Вероятно беше доловила недоверието в очите на Рейко, защото побърза да обясни: — Искам да кажа, че сега съм друга. Вече не правя тези неща. Висшият свещеник Анраку ми показа, че върша грях, когато се държа така… Той ме научи, че трябва да се освободя от светските желания и да следвам пътя на „Черният лотос“. Аз се промених. Положих големи усилия, за да докажа, че мога да бъда добра монахиня… Съжалявам — добави тя. Очите й плувнаха в сълзи. — Трябваше да ви кажа…
Рейко стана рязко и отиде до прозореца. Впери невиждащ поглед в дъждовния пейзаж отвън и се опита да подреди мислите си. Ако признаеше грешката си пред Сано, той можеше с пълно право да й забрани да работи повече по случая. Значи трябва да поправи грешката си. Обърна се към Хару:
— Разкажи ми за оябун Ояма!
Хару поклати глава.
— Не съм…
Рейко й отправи предупредителен поглед и я накара да замълчи.
— Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш истината. Познаваше ли Ояма?
Хару пое дълбоко въздух, сведе поглед и кимна:
— Запознах се с него през лятото — отвърна тя. — Все гледаше да ме заговори, докато си вършех работата. И през цялото време очите му шареха по тялото ми. Искаше ми се да ме остави на мира. Но той беше важен началник и дарител и аз трябваше да бъда любезна с него. Затова, когато една вечер ми каза да отида в къщата, аз се подчиних. Той ме чакаше в стаята. Фенерите бяха запалени. Футонът беше приготвен. Каза да седна и ми предложи саке от една кана на масата. Аз му казах, че не ми е позволено да пия, и той си го изпи сам. После се съблече и започна да ме опипва. Аз го молех да спре, но той разкъса дрехите ми и се хвърли отгоре ми. Съпротивявах се, но той беше твърде силен. Той… той… — Хару сплете крака, кръстоса ръце и ги притисна до гърдите си, сякаш се опитваше да се защити от оживялото чрез спомена насилие. Рейко потръпна. — Нали разбирате защо не ви разказах това вчера? Сигурно веднага щяхте да си помислите, че съм убила оябун Ояма… — Рейко се замисли. Ояма бе изнасилил момичето веднъж. Това й даваше основание да го мрази. Ами ако я е изнасилил повторно в нощта преди пожара? Това обясняваше синините й. Може пък, докато се е борил с момичето, Ояма да е паднал и да си е ударил главата, а Хару, обзета от паника, да е подпалила къщата и после съзнателно да е изключила спомена от съзнанието си. Или пък замисляйки отмъщение, да е примамила Ояма в къщата и да го е убила най- хладнокръвно. Като хлипаше в ръкава си, Хару каза: — Невинна съм, но никой няма да ми повярва. Излишно е да се надявам, че мога да се спася. Затова ще направя самопризнания…
— Какво? — възкликна Рейко изненадана.
— Дължа много на сектата. Те ме приютиха, отгледаха… Ако искат аз да изляза виновна за палежа и убийствата, мое задължение е да направя самопризнания — обясни Хару. Поклони се и добави: — Благодаря ви, че се опитахте да ми помогнете. Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности, но сега трябва да ме отведете в полицията…
Рейко се запъна.
— Мисля, че не е редно да правиш самопризнания!
— Нима ми вярвате? Вярвате ли, че съм невинна? — в насълзените очи на Хару проблесна лъч надежда.
— Разследването не е приключило — хладно отвърна Рейко, избирайки компромиса между тактичността и честността.
Мъка помрачи лицето на Хару — уклончивият отговор на Рейко не бе успял да я заблуди. Бързо отиде до шкафа и извади от него стара памучна завивка, гребен, чифт пръчици за хранене и дървена купа. Разпъна завивката на пода и сложи другите неща върху нея.
Рейко се навъси озадачена:
— Какво правиш?
— Не мога да остана тук. Кумаширо ще се върне и ще ме убие… — думите се сипеха трескаво от устата й, докато с мъка завързваше краищата на завивката около скромните си притежания. — Трябва да
