шогунът към Сано, — ще бъда принуден да преразгледам твоето… ъ-ъ… положение… Свободни сте! — и шогунът махна с ветрило към присъстващите.
Щом се прибра вкъщи, Сано свика четирима детективи в личния си кабинет и заяви:
— Имам за вас ново поръчение: започвате тайно наблюдение на сектата „Черният лотос“… — беше подбрал тези мъже, защото до момента не бяха участвали в разследването на пожара и никой в храма не ги познаваше. Сега се обърна към Канрю и Хачия, малко по-възрастни от него бивши полицаи: — Вие двамата ще се предрешите като поклонници и ще се навъртате из района на храма… — и им разправи историята на младия монах. Докато говореше, Сано долови скептицизма им. — Зная, че звучи неубедително, но ако в храма има нещо съмнително, трябва да го открием — после се обърна към другите двама детективи: — А от вас искам да се внедрите в сектата — двамата самураи, Такео и Тадао, бяха братя. Още нямаха двайсет години и произхождаха от семейство, което бе сред потомствените васали на Токугава. Бяха от новопостъпилите в отряда на Сано. И двамата имаха красиви черти и неустрашим дух. Слушаха внимателно Сано, който продължи с инструкциите си: — Ще се представите за набожни младежи, които искат да постъпят в манастира на „Черният лотос“. Направете необходимото да ви приемат за послушници и разберете какво става там вътре.
— Да, господарю — произнесоха в хор Такео и Тадао и се поклониха.
— Канрю сан, ти отговаряш за наблюдението — каза Сано. — Ще ми докладваш как напредвате.
— Ще ходите ли днес в храма? — попита Канрю, когато детективите вече се канеха да тръгват.
След миг колебание Сано отвърна:
— Може би по-късно. Сега трябва да свърша една работа.
Районът Коджимачи заемаше централния хребет на Едо, недалеч от замъка в западна посока; беше разположен по протежение на пътя към Йоцуя, населяван от второстепенните клонове на клана Токугава. Тук, в тесен коридор между дворовете на даймио и васалите им, селяни и занаятчии продаваха стоката си. Намиращият се в близост храм Хиракава Тенджин привличаше много хора и в района процъфтяваха търговията и ресторантьорството.
Докато Сано яздеше покрай един магазин, от който лъхаше на кипнал соев крем, от сивото небе запръска лек дъжд; сред тълпите наоколо тутакси изникнаха чадъри. Сано се чувстваше неловко. Беше обещал на Рейко да разследва лично сектата „Черният лотос“ и фактът, че вместо да удържи на думата си, бе изпратил в храма свои детективи, му изглеждаше като предателство по отношение на доверието й. Освен това не й беше съобщил, че възнамерява да провери доколко верни са признанията на Хару за собственото й семейство. Сано бе убеден, че тази проверка е наистина необходима, но знаеше, че Рейко ще я изтълкува като акт на съмнение към преценката й.
Пътят свършваше при най-известното място в Коджимачи — дивечовия пазар. Многобройни сергии предлагаха глиганско, еленско, маймунско, мечешко и птиче месо от планините около Едо. Купувачи и продавачи се пазаряха; мухи бръмчаха около животинските трупове, закачени на куки или проснати на дъсчени плотове; въздухът вонеше на кръв и мърша. Оттатък пазара се виждаше известният ресторант Ямасакана — „Планинска риба“, в който се сервираха всякакви вкуснотии. Близо до Ямасакана Сано забеляза малка гостилница за ястия с фиде. Това вероятно бе заведението, което преди време бе притежавало семейството на Хару. Къси синьо-лилави завеси, които се спускаха от стрехите, отделяха повдигнат дървен подиум с места за клиентите. В този час — между закуската и обяда — заведението беше празно, но плъзгащите се дървени врати стояха отворени. Когато Сано скочи от седлото и завърза коня си за един стълб, откъм кухнята в задната част долетя дрънчене на съдове. Собственикът — мъж на средна възраст със синьо памучно кимоно и бяла кърпа на главата — се втурна да го посрещне. Сано се представи и каза:
— Нужни са ми сведения за семейството, което е притежавало тази гостилница преди вас. Познавахте ли ги?
Върху кръглото открито лице на собственика се изписа смущение.
— Да, господарю. Това бяха моите родители. Починаха преди единайсет години. Оттогава ние двамата със съпругата ми поддържаме заведението… — и той направи жест към кухнята, където една жена бъркаше димящи тенджери върху печката. Бе заобиколена с дъски, отрупани със ситно нарязани зеленчуци.
— Вероятно съм объркал мястото — каза Сано. — Хората, за които ви питам, са починали само преди две години. Имали са дъщеря на име Хару. Мъжът пребледня като смъртник, падна на колене и изстена измъчено:
— Хару чан…
Жената дотича от кухнята. Дребна и слаба, със сивеещи, събрани на висок кок коси, тя сгълча мъжа си:
— Разбрахме се повече никога да не я споменаваме! — след което го погледна повторно и гневът й стихна, заменен от загриженост. — Какво има? — тя отправи напрегнат поглед към Сано. — Кой сте вие?
— Сосакан Сано — отвърна собственикът задавено. — Сосакан сама пита за Хару…
— Значи вие я познавате? — възкликна Сано, озадачен от реакцията на двойката.
— Не — отвърна жената и хвърли към съпруга си предупредителен поглед.
Той вдигна скръбни очи към Сано.
— Тя беше наша дъщеря!
— Беше? Ваша дъщеря? Но аз разбрах, че Хару е сираче и че родителите й са починали от треска…
Раменете на собственика увиснаха от непосилния товар на скръбта.
— Който ви го е казал, е сбъркал. Живи сме. Не ние, а Хару е мъртва…
Опитвайки се да проумее думите му, Сано поклати глава:
— Хару е в манастира на храма Зоджо — и обясни за пожара и убийствата. Мъжът и жената слушаха безмълвни; очевидно двамата не бяха чули новината. — Но сигурно съм сбъркал — завърши Сано. — Явно не говорим за едно и също момиче…
Собственикът се разрида неутешимо, а жената притисна ръце до лицето си и измърмори:
— О, не, не… Не отново… — и избяга към вътрешността на заведението.
Мъжът остана на място и ръцете му затрепериха, докато изричаше:
— Няма недоразумение. Хару, за която говорите, е наша дъщеря. За нас тя е мъртва, но иначе си знаехме, че е някъде по белия свят.
Значи Хару беше излъгала, че е сираче! Дали изобщо бе казала истината за каквото и да било?
— Избягала е от дома си, така ли? — после му хрумна една друга възможност. — Или вие се отказахте от нея?
Жената се върна, лицето й сега изразяваше негодувание:
— Че какво друго ни оставаше след всичко, което стори?
— А какво е направила? — попита Сано.
— За да разберете, трябва да ви разкажа историята от самото начало — каза собственикът. — Преди две години имахме един редовен клиент — богат търговец на ориз от Шинджуку на име Йоичи. Пристигаше в Коджимачи два пъти седмично да купува дивеч и често се хранеше в нашата гостилница. Хару вече се превръщаше в красива млада жена. Йоичи сан беше вдовец и я хареса. Един ден й поиска ръката. Беше подходяща партия. Като съпруга на богат мъж тя щеше да живее в хубава къща и да бъде осигурена. Децата й щяха да си имат всичко. Затова приехме предложението на Йоичи сан.
— Само че Хару не искаше да се омъжи за него, защото бил стар и грозен. Такова непокорно и неблагодарно момиче! — сви възмутено устни жената. — Вместо да се чувства задължена, че сме й избрали осигурен мъж!
— Месец след брака посред нощ къщата на Йоичи сан се подпалила и изгоряла до основи. Огнеборците го намерили мъртъв сред останките заедно с всичките му слуги. Хару се върна вкъщи на следващата сутрин цялата в сажди и с рани от изгорено — разпервайки ръце в безпомощен жест, собственикът въздъхна: — Разбира се, пуснахме я вкъщи.
Сано потръпна. Пожарите бяха обичайно явление, но на Хару явно често й се случваше да попада в центъра им.
