— Веднага разбрахме, че нещо не е наред — каза жената. — Тя толкова се радваше, че си е отново у дома, и изобщо не жалееше съпруга си. Когато я попитахме как е успяла да се спаси, ни каза, че се събудила и видяла, че спалнята им била изпълнена с дим. Каза, че хукнала навън през пламъците, като викала съпруга си, но той не отвърнал и тя не успяла да го намери.
— Скочила през задния балкон и когато се осъзнала, лежала на улицата. Но не можа да ни обясни как така е успяла да се събуди, за разлика от останалите. Попитахме я защо не се е наранила, след като е скочила от балкона, и тя ни обясни, че завързала на парапета една завивка и се спуснала по нея. Да, ама преди това каза, че е скочила. Пък и как е имала време да завързва завивки? И как се е оказала в безсъзнание? Изглеждаше напрегната и гузна; отвърна, че сигурно е припаднала…
— После разбрахме, че пожарът най-вероятно е започнал от спалнята на Йоичи сан — каза собственикът. — Един съсед видял някаква жена да тича навън от портата още преди идването на огнеборците. Не преставахме да разпитваме Хару какво точно се е случило, и всеки път тя ни разказваше различна история. Накрая ни заяви, че не можела да си спомни.
Очите на собственика се изпълниха с отчаяние. Двамата с жена му стояха на разстояние един от друг, но заедно в срама си, с наведена глава.
— Накрая взехме да мислим, че Хару сама е подпалила къщата…
— Ако съдията я признаеше за виновна, щяха да я изгорят на клада — поясни бащата.
— Нас също — добави майката.
В случаите на тежко престъпление семейството на извършителя споделяше наказанието му.
— Значи подозренията са си останали между вас — каза Сано. Двамата кимнаха. — А после какво стана?
— Първо се държахме така, все едно не се беше случило нищо нередно… Хару ни беше единствено дете. Обичахме я… — собственикът преглътна с мъка. — Но не можехме да понесем да я гледаме и да си мислим, че вероятно е убийца. Хару сигурно се беше досетила какво изпитваме, защото се промени. Беше много добро момиче, но после…
— Спря да ми помага в кухнята — поясни майката, — започна да се държи грубо с клиентите, започна да излиза нощем без позволение, прибираше се пияна, крадеше от кутията с парите. Съседи ни казаха, че я виждали по разни чайни в компанията на мъже. Карахме й се, бихме я, но не можахме да я обуздаем. Тя само ни ругаеше. Почнахме да се питаме дали не е проявявала същото непокорство и пред Йоичи сан, та той да я е наказвал, да я е озлобил и така да е станал причина за собствената си смърт. Опасявахме се, че и на нас може да стори нещо…
— Накрая й дадохме малко пари и я прогонихме… — собственикът впери поглед навън, където продължаваше да вали. — Месеци наред нямах покой и все си мислех какво ли ще стане с дъщеря ни. Обвинявах се за злините й и се питах как ли другояче е трябвало да постъпя. Оплаквах я и се молех за нея. Двамата с жена ми се опитахме да я забравим, но сега виждам, че сме сбъркали, като сме премълчали греховете й — собственикът говореше с угризения. — Трябваше да си дадем сметка, че рано или късно отново ще причини някакви неприятности — той отправи питащ поглед към Сано: — Тя е подпалила къщата край храма „Черният лотос“, нали?
— Опасявам се, че да — Сано изпитваше дълбоко съчувствие към родителите на Хару. Съжаляваше, че бе дошъл в Коджимачи, защото сега трябваше да каже на Рейко истината за момичето, а мисълта за това го ужасяваше.
Глава 11
Хирата прецапа през локвите в двора на полицейското управление, като надничаше изпод чадъра към тълпата чакащи, сгушени един в друг под ръмящия дъжд. Питаше се какво ли бе довело тук толкова хора в това лошо време. Под стрехите на главната постройка той подаде чадъра си на един прислужник и влезе в приемната, която беше претъпкана с още хора, насядали по пода или облегнати по колоните. Някои димяха с лулите си и топлият въздух бе лепкав от пушек. Няколко дошини стояха на пост. Хирата си проправи с лакти път напред към издигнатия подиум на писарите.
— Защо са тук всички тези хора? — попита той началника им.
Учида се усмихна.
— Откликват на обявата ви! Нали искахте сведения за труповете на жената и момчето, намерени след пожара в „Черният лотос“?
— Тези всичките? — Хирата се огледа удивен.
— Всички до един — отвърна Учида, — онези отвън също.
— Добре — рече Хирата. — Ще ги приемам един по един! — и се качи горе на подиума.
Сред тълпата на простолюдието той забеляза и бръснати темета на самураи. Опита се да преброи главите, стигна до сто и престана. Най-отпред на опашката беше застанала крехка прегърбена селянка. Тя вдигна тревожен поглед към Хирата и каза:
— Големият ми син влезе в сектата „Черният лотос“ миналата година. Оттогава нито съм го виждала, нито съм го чувала и много се притеснявам за него. Да не е мъртъв?
— Съжалявам, не знам — отвърна васалът на Сано. — Труповете от пожара са на жена и малко момче. Това беше упоменато в съобщението.
— Ама аз не мога да чета — оправда се жената. — Дойдох, защото чух, че искате да знаете, ако има някой от семейството, дето е изчезнал в „Черният лотос“…
Хирата си даде сметка, че съобщението му е било изопачено, докато се е разпространявало сред простолюдието, което в преобладаващата си част се състоеше от неграмотни. Затова се изправи на подиума, обърна се към насъбралото се множество, обясни отново целта на обявата и после отново описа жертвите.
— Нека всички, които са дошли да търсят хора, неотговарящи на направеното току-що описание, да дойдат по-късно…
Тълпата се размърда; разнесоха се ропот и разочаровани възгласи, но никой не напусна опашката. Един мъж с грубоватата външност на човек, цял живот вършил тежка физическа работа, пристъпи към подиума.
— Дъщеря ми изчезна — каза той.
— Колко е годишна? — попита Хирата.
Преди работникът да успее да отговори, един сърдит самурай го изтика настрана и каза на Хирата:
— Няма да чакам повече. Настоявам да говоря с вас незабавно!
— Върни се на опашката — нареди му Хирата. — Изчакай си реда!
— Тригодишното ми момче изчезна през пролетта… — самураят, чийто герб с изображение на цветя върху одеждите му го определяше като васал на даймио Кейн, не трепна. — Отиде с майка си на пазара в Нихонбаши, отскубнал се за миг от ръката й и продавачи видели как трима свещеници от „Черният лотос“ го грабнали и го наврели в един паланкин. Те откраднаха сина ми!
— И моята дъщеря — обади се някакъв селянин. — Играеше си пред портите на дома ни. Минали монахини от „Черният лотос“ и я отвели със себе си…
