— И в нашия квартал изчезнаха деца след посещение на монасите от тази секта — намесиха се още гласове. — Всички знаят, че ги краде „Черният лотос“…
От опашката отекнаха недоволни викове:
— Взеха и моето дете! И моето! Моето също!
Хирата слушаше ужасен. Едва ли сектата бе замесена в изчезването на толкова хора. Какво беше това — пристъп на масова психоза?
— Когато отидох в храма да търся сина си, свещениците ме изхвърлиха — каза самураят. — Тогава се обърнах към полицията. Там ми казаха, че ще проверят как стоят нещата, но не направиха нищо. Дойдох тук с надеждата, че вие ще ми помогнете…
Хирата се обърна към Учида:
— Така нищо няма да излезе. Ще ми помогнете ли?
— Разбира се — отвърна Учида.
— Нека всички, които са тук заради изчезнали деца, да се наредят на нова опашка! — обяви Хирата. Тълпата се раздвижи и се раздели на две приблизително равни половини. Учида му помогна да разпределят хората според оплакванията им и двамата прекараха следващите няколко часа в събеседване с тях. — Защо при толкова много инциденти полицията не е започнала разследване още преди време? — попита Хирата в почивката.
— Може би не са знаели — отвърна Учида. — Аз самият също съм изненадан, макар да смятах, че знам всичко, което се случва в този град…
При разпита на гражданите Хирата установи, че повечето бяха докладвали за изчезналите си близки на местните дошини, а не в полицейското управление. Може би по-висшите служители още не бяха прегледали докладите и не си бяха дали сметка за мащабите на проблема или за връзката между отделните произшествия. Но Хирата допускаше и съзнателно прикриване на информацията, тъй като добре знаеше каква корупция се шири в полицията.
До обед Учида беше набелязал четирийсет липсващи малки момчета, а Хирата — над петдесет възможности за мъртвата жена, но никой не беше разпознал амулета със спящата кошута от нефрит. Опашката изглеждаше безкрайна; щом част от хората напускаха помещението, откъм двора прииждаха нови и нови. С въздишка Хирата поздрави следващия мъж. Човекът беше дърводелец, прехвърлил трийсетте, и носеше кутия с инструменти. Късо подстриганите му коси бяха поръсени с талаш. Той хвърли поглед към амулета и се разрида:
— На жена ми е. Беше подарък от дядо й, който работеше с нефрит… — дърводелецът избърса очи с мазолеста ръка. — Едно време Чие го носеше на връв около кръста си за късмет…
Хирата ликуваше — най-после успя да установи със сигурност коя е мъртвата жена.
— Искрени съболезнования — каза той и слезе от подиума. — Моля, елате с мен — сред протестите на тълпата той отведе дърводелеца в едно малко помещение с прозорец към конюшнята. Покани го да седне и му поднесе чай. — Разкажете ми за съпругата си — подкани го той предпазливо.
Дърводелецът стисна купичката с чай с две ръце и отпи жадно, сякаш извличаше сила от горещата течност. После заговори със скръбна носталгия:
— Двамата с Чие сме женени от дванайсет години. Имаме двама синове. Моята търговия вървеше чудесно. Чие беше изкусна лечителка, също като майка си… Печелеше пари, като лекуваше болни съседи. Бяхме много щастливи… Но преди четири години всичко се промени — мъка сгърчи лицето му. Хирата му наля още чай. Той го изгълта и продължи: — На нашата улица дойдоха монахини от храма „Черният лотос“. Казаха ни, че техният висш свещеник можел да ни покаже пътя към просветление, и ни поканиха да посетим храма. Аз бях претрупан с работа, но Чие отиде. И си дойде вкъщи друг човек. Почна да ходи често при монахините. А вкъщи часове наред припяваше молитви. Престана да се грижи за домакинството. Не обръщаше внимание на децата. Не ми позволяваше да я докосна. Молех я да ми каже защо се държи тъй странно, но тя не желаеше да говори. Нахоках я и й наредих да си изпълнява задълженията като съпруга и майка, но същата нощ тя избяга. Взе всичките ни пари. Знаех, че е отишла в храма на „Черният лотос“… — дърводелецът млъкна за момент и после продължи тъжно: — Чувал бях, че се е случвало и с други семейства, но все не вярвах. Разправят, че свещеникът правел магии на хората, та да изоставят всичко и да му се посветят. Крадял душите им… Направих всичко, което можах, за да върна Чие! Помолих за помощ отговорника на нашия район, докладвах в полицията, ходих в храма и молих съпругата си да се върне… Тя отказа. Свещениците ме предупредиха да не я търся повече. Още на другия ден отидох пак, този път с децата. Чие дори не ги погледна… Свещениците ни изгониха. Заклех се никога да не отстъпя, но после… После започнаха да ни се случват разни беди… Брат ми падна от покрива на къщата и си счупи крака, мен ме нападнаха крадци и ме пребиха. В задната пристройка на дома ни избухна пожар… Засегна и съседния магазин за платове, та трябваше да заплатя щетите. Взех пари на заем от един лихвар и затънах в дългове.
— Скоро след това вкъщи дойде един свещеник от „Черният лотос“. Каза ми, че лошият ми късмет бил причинен от магия, която висшият свещеник правел на враговете на сектата. Предупреди ме да стоя далеч от храма, иначе щели да ме сполетят още по-големи нещастия. Не можех да рискувам безопасността или прехраната на семейството си, затова… — и дърводелецът въздъхна пресекливо. — Престанах да се опитвам да върна Чие. Надявах се, че някой ден ще дойде на себе си и ще се върне. Но сега вече нямам надежда. Бедната ми Чие…
Хирата се замисли. При положение че дърводелецът казваше истината, как този сценарий се отнасяше към убийствата? Защо им е било на хората от сектата да удушват Чие? Той зададе и на мъжа й същия въпрос и дърводелецът отвърна:
— Не знам. Моята Чие беше добра, мила жена, която обичаше да помага на хората и никога не би причинила зло някому. Но може и да се е променила през тези четири години в храма. Може да си е създала врагове.
Хирата се запита дали между тях не беше и едно сираче на име Хару. С мисълта за другите две жертви той каза:
— Жена ти познаваше ли оябун Ояма — мъжа, чието тяло бе намерено на мястото на пожара?
— Възможно е, но в такъв случай са се запознали, след като тя избяга от къщи, защото изобщо не съм го чувал.
— Да имаш представа, кое е мъртвото дете? Каза, че сте имали синове…
— Чие остави вкъщи и двамата ни синове. Мъртвото дете не е наше. Не знам кое е… — дърводелецът сведе глава над празната купичка за чай. — Съжалявам, не мога да ви помогна с нищо повече.
— Ти вече много ни помогна — отвърна Хирата. Дърводелецът беше назовал името на мъртвата и я беше разпознал като член на сектата „Черният лотос“. Свещениците и монахините отлично знаеха коя е, макар че го бяха отрекли, и освен това твърдяха, че от техните хора в храма нямало изчезнали. Безспорно лъжите им, както и съмнителната им репутация говореха, че са замесени в убийствата.
Хирата записа името и адреса на дърводелеца.
— Ще направя всичко възможно да предам убиеца на жена ти в ръцете на правосъдието — обеща той и проводи човека през приемната и от там до вратата.
Тълпата изобщо не беше намаляла. Хирата се качи пак на подиума и се приготви да слуша нови злочести истории. Имаше тягостното усещане, че пожарът и убийствата са само малка част от някакво много по-голямо зло.
Глава 12
