— И не ви бият? — попита Сано.
Въпросът му предизвика озадачени погледи и отрицателни отговори.
— А какво се случва, ако някой от вас не се чувства добре тук и иска да си тръгне?
Всеобщо размърдване и усмивки показаха, че според послушниците подобно положение не е много вероятно.
— Когато дойдох тук, в началото тъгувах за семейството си — обади се пълното момче — и казах на свещениците, че искам да си ида вкъщи. Те ме върнаха при родителите ми, но след няколко дни чистене на риба в магазина на баща ми сам пожелах да се върна тук.
— Тук има ли млад монах на име Благочестива Истина? — попита Сано с последна надежда да намери потвърждение за някоя от версиите на Рейко. Момчетата поклатиха глава. — Познат бил и като Мори Годен — добави Сано, произнасяйки истинското според съпругата му име на момчето, преди да влезе в манастира. По израженията на послушниците пролича, че името не им беше познато, което засили съмненията му относно историята на Рейко. — Какво знаете за Хару, момичето, което бе намерено край мястото на пожара? — попита Сано.
Младежите си размениха многозначителни погледи.
— Не се скъпи на услуги — отвърна мускулестото момче. — Двама послушници бяха изхвърлени от манастира, задето се срещаха с нея нощем.
Сано привърши храната си, благодари на послушниците за отзивчивостта, а после си поговори и с други, които му отговориха по подобен начин на същите въпроси. Когато свърши и с тях, Сано се отправи към жилищните помещения на бъдещите монахини.
Момичетата седяха в една стая и шиеха, докато една монахиня им четеше на глас части от сутрата „Черният лотос“. Сано пожела да разговаря с девойките и ги помоли да му опишат как прекарват дните си в обителта. Дните им не се различаваха особено от режима на момчетата. Очевидно те също се чувстваха свободни да си тръгнат, когато пожелаят; освен това потвърдиха склонността на Хару да прелъстява мъже. Всички изглеждаха здрави и доволни, а не недохранени или упоени.
— Сред вас има ли девойка на име Ясуе? — попита Сано.
Всички обърнаха глава към едно ниско и набито момиче на петнайсетина години, седнало близо до прозореца. Превърнало се в център на внимание, то поруменя от смущение.
— Не се притеснявай — успокои я Сано. Заради Рейко изпита съжаление, че намира послушницата Ясуе съвсем очевидно жива и здрава; в същото време беше доволен, че опровергава историята за момичето, убито от свещениците на „Черният лотос“. — Искам просто да знам дали някога си се опитвала да бягаш от храма.
— О, не, господарю — озадаченото изражение на Ясуе подсказваше, че не разбира защо й е да прави подобно нещо.
— Може би брат ти е искал двамата да си тръгнете? — предположи Сано.
Момичето сбърчи чело в недоумение.
— Съжалявам, но аз нямам брат — изрече тя тихо.
Значи не е сестрата на Благочестива Истина, който и да бе той.
— Тук има ли друга Ясуе? — бъдещите монахини поклатиха глава, като го гледаха открито. — Някоя от вас била ли е наказвана за това, че се е опитала да избяга? — Сано не се отказваше лесно. Вълна от отрицателни отговори премина през помещението. Това затвърди още повече убеждението му, че Рейко е била измамена.
Сбогува се с момичетата и се отправи към една ниска постройка със сламен покрив. Свещениците вероятно бяха отвели Благочестива Истина в болницата на храма.
Вътре в помещението имаше трийсет постелки върху дървени скари. Три монахини къпеха болните, поднасяха им чай и разтриваха гърба им. Сано мина по редовете, като оглеждаше внимателно пациентите. Никой от тях не отговаряше на описанието на Благочестива Истина.
Влезе лекар с тъмносиня престилка, коленичи до едно легло, където лежеше възрастен мъж, взе с лъжица някаква течност от една купа и я изсипа в устата на болния. Сано отиде до тях и попита лекаря:
— Какво го мъчи?
— Има треска — отвърна докторът и добави: — Затова му давам върбов сок.
Това бе обичаен лек.
— Провеждате ли някакви медицински експерименти с членове на сектата? — попита Сано.
— Какво говорите? Няма такова нещо…
Сано се приближи към медицинските сестри и попита:
— Някой да е изчезвал оттук напоследък?
— Не, господарю — отвърна най-възрастната от тях.
Един от пациентите промърмори нещо.
— Какво каза? — попита го Сано.
— Чие — повтори старецът. Хлътналите му бузи пламтяха, очите му бяха замъглени. — Това е една от сестрите. Грижеше се за мен. Не съм я виждал от няколко дни…
— Той бълнува — обясни лекарят, поглеждайки извинително към Сано. — Тук никога не е имало сестра на име Чие.
Сано хвърли поглед към монахините, които потвърдиха думите му.
— Хару била ли е лекувана тук? — попита Сано.
— Да — отвърна лекарят. — Нейната духовна дисхармония често я е подтиквала към непристойно поведение…
Сано допускаше възможността всички в храма да представляват част от конспирация, целяща да скрие от него някакви тайни и да опетни репутацията на Хару, но тези хора тук изглеждаха искрени. Той излезе от болницата и обиколи района на храма. Оглеждаше монахините и монасите, които обработваха градините и миеха съдове в кухнята. Изглеждаха нормални, като духовници, в който и да е храм. Продължи към сиропиталището. Сети се за разговора си с родителите на Хару и изпита чувство за вина, защото се канеше да направи нещо друго, което не беше споменавал пред Рейко.
В градината около сиропиталището го посрещнаха детски смях и викове. Под надзора на две монахини трийсет и едно сирачета тичаха и подскачаха. Подаваха си кожена топка и виковете им огласяха околността. Едно от момчетата пропусна да хване топката и тя полетя към Сано. Той я пресрещна ловко. Децата се обърнаха към него, заставайки нащрек заради появата на непознат.
— Я гледайте! — каза той и ритна коженото кълбо високо във въздуха. Децата се разпищяха от възторг и едно от момчетата я хвана. Непохватно повтори удара на Сано и заби топката в храсталака отсреща. Момчетата хукнаха да я намерят, а Сано се обърна към момичетата:
— Хару приятелка ли ви е? — попита той.
Момичетата изведнъж се притесниха и се скупчиха заедно. Едно от тях — по-височко, нежно и красиво, изтърси без заобикалки:
— Ние не харесваме Хару. Никой тук не я обича.
— Защо? — попита Сано.
— Тя е подла и зла — каза друго дете, нацупило обло личице. — Ако не я слушаме, ни бие. Малките се страхуват от нея, защото все ги тормози…
Сано слушаше стъписан. Сирачетата, които Хару уж толкова обичаше, я смятаха за тиранин. Излизаше, че Хару бе засегнала много хора тук. Може би те диреха отмъщение, както тя твърдеше, като се опитваха да я набедят за виновна в убийство и палеж.
Момчетата се бяха върнали с топката. Едното от тях изтърси:
— Няма никакъв смисъл да казваме на монахините или на свещениците как се отнася с нас Хару. Те няма да я спрат.
— И защо? — попита Сано.
— Защото е любимката на висшия свещеник Анраку. Може да прави каквото си иска.
Сано реши, че трябва непременно да говори с Анраку. При предното му посещение в храма висшият свещеник бе зает с медитация и отказа да го приеме.
— Опитвам се да разбера кой е подпалил пожара — каза Сано на децата. — Знаете ли нещо, което би
