В административния район Хибия, южно от замъка Едо, Рейко и Хару слязоха от паланкина под ръмящия дъжд. Един прислужник ги посрещна и разпъна над тях чадър. Рейко размени приятелски поздрави със стражите, но Хару ги погледна страхливо и се дръпна назад.
— Не се страхувай — Рейко прегърна успокоително момичето. — Тук си сред приятели… — и поведе Хару през мокрия двор. Влязоха в ниска дървена къща, прекосиха коридора и Рейко спря пред вратата в дъното. Почука и открехна вратата: — Отосан, татко? — после плъзна вратата докрай и влезе в стая, претрупана с книги, счетоводни тефтери и ръкописи. Дръпна Хару след себе си и двете коленичиха пред съдията Уеда, седнал зад дъбовото си писалище. — Добър ден, почитаеми татко — каза Рейко. — Моля да ме извиниш, че прекъсвам работата ти, но съм ти довела посетител. Има нещо спешно, което искам да обсъдя с теб…
Магистратът остави четчицата си за писане.
— Каква приятна изненада, че те виждам, дъще — каза той, поглеждайки Рейко с обич. — Очаквам да се запозная с приятелката ти.
Рейко представи Хару. Момичето стоеше с наведена глава и ръце, стиснати здраво в скута. Рейко обясни коя е Хару, и приветливото изражение на съдията помръкна.
— Отосан, Хару трябва да е в безопасност, затова я доведох тук. Надявам се, ще се съгласиш да я приемеш.
За момент съдията Уеда изгледа Рейко замислен, без да казва нищо. После се обърна към Хару:
— Разбира се, можете да се възползвате от гостоприемството ми… — гласът му, макар и любезен, бе лишен от топлота. — Да ви предложа нещо да се подкрепите? — и без да дочака отговор, плесна с ръце към една прислужничка и й нареди: — Заведи гостенката в приемната и й поднеси чай! — след като Хару и прислужничката излязоха, съдията скръсти ръце над купа книжа върху писалището си: — Защо реши да доведеш основната заподозряна на съпруга си тук?
— Не може да остане в храма Зоджо — отвърна Рейко и му разказа за нападението на Кумаширо. — Сам-сама е на света, а не мога да я отведа като гост в замъка Едо без официално разрешение, за каквото ще трябва да чакам с дни… Тук е единственото място, където бих могла да подслоня…
— Трябваше поне да ме попиташ… — упрекна я съдията.
— Знам и съжалявам — каза гузно Рейко, — но нямаше никакво време.
— И сега ме молиш да приема в дома си главния и единствен заподозрян по дело за палеж и тройно убийство? — попита Уеда.
Рейко само кимна, а съдията свъси гъсти вежди неодобрително.
— Как можеш да искаш от мен такава оскърбителна услуга?
— Засега няма доказателства, че Хару е престъпничка. Може да се окаже, че е невинна… — запротестира Рейко. — Освен това е в опасност и…
Съдията поклати глава.
— Но ако е престъпник, тогава представлява заплаха за останалите. А ти искаш да рискувам безопасността на своя дом, като й дам подслон… И какво всъщност те кара да смяташ, че е невинна?
Рейко му представи теорията си, според която вероятно момичето е трябвало да намери смъртта си сред пламъците, а впоследствие се е превърнало в изкупителната жертва. Съдията отправи строг поглед към дъщеря си:
— Предполагам, че срещу Хару има сериозни обвинения, иначе сосакан щеше да я е оправдал? — с неохота Рейко описа бурното минало на Хару, връзката й с оябун Ояма и лъжите, за които сама си беше признала.
— Това е предостатъчна причина да изхвърля Хару от къщата си и незабавно да я пратя в затвора Едо — в очите на съдията проблесна гняв. — Дори и да не те е грижа за безопасността на дома ми, поне можеше да проявиш уважение към положението ми. Авторитетът ми на съдия ще бъде накърнен, ако се разбере, че съм предоставил подслон на заподозрян в убийство…
— Ако аз бях в положението на това момиче, ти щеше ли да искаш хората да решат, че съм виновна още преди разследването да е приключило? — попита Рейко. — Щеше ли да позволиш да ме пратят в затвора?
Съдията я погледна оскърбено.
— Обидно ми е, че за да ме предумаш, залагаш на бащините ми чувства…
Но Рейко усети, че баща й поомекна, макар че изражението му бе все така строго, и каза:
— Моля те само за справедливо отношение…
— Съпругът ти знае ли каква
— Не — призна Рейко, — но той очаква да помогна на Хару да си възвърне паметта и ще ми е по-лесно да работя с нея тук, близо до замъка Едо. Пък и трябва да я опазя жива и здрава, иначе истината може никога да не излезе наяве. Освен това не искам съпругът ми да прибърза или да бъде подведен и да обвини погрешен човек…
Последва продължително мълчание. Рейко чакаше напрегнато, докато баща й, събрал връхчетата на пръстите си, ги съзерцаваше навъсено. Накрая отстъпи.
— Ако се държи прилично, може да остане няколко дни.
Рейко усети прилив на облекчение и радост.
— Благодаря ти, отосан — тя скочи и го прегърна. — Няма да съжаляваш! — той кимна и я потупа лекичко по ръката. — Ще ида да се погрижа за настаняването на Хару — каза тя. — После ще имам нужда от помощта ти…
Съдията се усмихна печално. Рейко побърза към гостната, където завари Хару седнала сама пред един поднос, върху който имаше празна купичка за чай и чиния с трохи от сладкиш. Момичето вдигна тъжни очи към Рейко.
— Той не ме иска тук, нали?
— Каза, че засега можеш да останеш. Ела, ще ти покажа къде ще спиш — и отведе Хару в онази част на къщата, където се намираха личните помещения. Плъзна встрани една врата и рече: — Това преди време беше моята стая.
Момичето пристъпи напред колебливо, като оглеждаше стените, украсени с фрески на цъфнали сливови дръвчета, полираните шкафове от тиково дърво, лакираните черни ракли и маси и повдигнатата на по- високо ниво ниша с писалище.
— Прекрасно е — рече тя с приглушен глас. — Как бих могла да се отблагодаря за щедростта ви?
— Просто се опитай да се съвземеш от ужасните си преживявания — отвърна Рейко. Забеляза, че Хару потисна една прозявка, и се приготви да си тръгва. — Изморена си. Сега първо трябва да си починеш.
Нареди на една прислужничка да й приготви леглото и се върна в кабинета на баща си. Баща й вдигна поглед от книжата си.
— Какво друго искаш от мен, дъще?
— Нужна ми е информация за някои членове на сектата „Черният лотос“ — отвърна Рейко.
— Хм — съдията отправи изпитателен поглед към дъщеря си. — Май съпругът ти не знае, че провеждаш самостоятелно разследване…
— Правя го заради него! Той има нужда от тази информация! — оправда се Рейко.
Баща й се навъси, но после вдигна ръце и ги отпусна в жест на примирение.
— Искаш да разбереш дали определени членове на сектата някога са имали проблеми със закона?
— Да — отвърна Рейко.
— Кого по-точно имаш предвид?
— Висшия свещеник Анраку, игуменката Джункецоин, свещеника Кумаширо и доктор Мива.
— Кумаширо — повтори съдията с неприязън. — Познавам го много добре. На практика не е нарушавал закона, но на тринайсет години обезглавява един ета просто за да пробва новия си меч. По-късно, вече като младеж, обикаля из града и търси да предизвиква свади; през годините убива още трима души.
— Но никога не е бил наказван, тъй като жертвите са били селяни? — предположи Рейко. Законодателството на Токугава позволяваше на самураите безнаказано да убиват ета и селяни.
