Якешину

Съдията Уеда кимна с израз на мрачно неодобрение.

— След третото фатално сбиване аз отправих предупреждение на Кумаширо и му наложих порицание. Той обеща да се владее, но поведението му стана още по-лошо. Започна да напада проститутки по незаконни публични домове. Преби две до смърт и удуши трета. Пратих Кумаширо в затвора за грубо престъпване на всякакви граници на почтеност. Трябваше да получи смъртна присъда, но понеже е от близък до шогуна клан, се измъкна само с голяма глоба и принудително влизане в манастир — съдията поклати глава със съжаление.

— Сега отговаря за охраната и е втори по ранг след висшия свещеник — поясни Рейко.

— Няма да се учудя, ако и сега продължава да действа по същия начин — добави съдията.

— А другите? — попита Рейко.

— Името Мива ми звучи познато. Мисля, че докторът се е явявал в моя съд… — съдията стана, отиде до една от лавиците, взе голям регистър и го запрелиства. — Да, точно така. Тук има информация за делото му отпреди шест години. Доктор Мива е бил задържан за измама — продавал е хапчета от рог на носорог, които всъщност са представлявали обли камъчета, покрити със сива боя, примесена със ситно скълцани котешки косми. Обикновено този вид измама се наказва със смърт чрез обезглавяване, но тъй като никой не бе пострадал, а и това бе първото му нарушение, постанових Мива да върне парите на своите клиенти и да прекара един месец в затвора… — той прегледа бързо сведенията и после добави: — Много интересно; главният ми помощник е добавил бележка, че доктор Мива бил в окаяно финансово положение и затова прекарал два месеца в затвора, докато накрая някакъв свещеник на име Анраку платил на клиентите му и го освободил.

Ето как Мива се бе присъединил към сектата, помисли си Рейко. Тя възприе криминалното му досие като доказателство за съмнителния му характер. Мива трябваше да бъде подложен на по-обстойно разследване.

— А да си се срещал някога с игуменката Джункецоин?

— Не, доколкото си спомням — съдията Уеда прегледа внимателно един списък с престъпници и поклати глава. — Не фигурира тук, поне не и с религиозното си име. Но може да има досие с истинското си име. Знаеш ли го? — Рейко поклати глава и описа неуместната външност и маниери на Джункецоин. — Може би в миналото е била куртизанка — предположи съдията. След продължително дирене по регистрите за някакво упоменаване на „Черният лотос“ той възкликна: — Аха, ето. Преди осем години при мен са довели някаква куртизанка на име Ирис. Тя и друга куртизанка са си съперничели за благосклонността на богат клиент. Ирис нападнала другото момиче и й издрала лицето. Осъдил съм я на бой с камшик. И отново има информация, добавена от секретаря ми, че скоро след като Ирис се върнала в квартала на удоволствията, някакъв свещеник на име Анраку платил дълговете й и откупил свободата й. Тя отишла в неговия храм и приела името Джункецоин…

— Значи и тримата имат тъмно минало — отбеляза Рейко, особено заинтригувана от насилието, упражнено от Джункецоин върху съперницата й. Възможно ли беше игуменката да е удушила жената, намерена сред пламъците? Дали не е пребила и не е направила опит да убие Хару, към която проявяваше толкова явна неприязън?

След като прелисти още няколко страници, съдията Уеда каза:

— Няма никакви сведения за висшия свещеник Анраку…

— Такава ценна информация за трима от четиримата нови заподозрени е повече, отколкото съм се надявала да получа. Благодаря ти за помощта, татко — Рейко скри разочарованието си. Фактът, че Анраку събираше в „Черният лотос“ хора с криминални прояви, говореше зле за неговия морал. Затова на всяка цена трябваше да се добере до повече информация за свещеника. Но как? После я осени една идея. Познаваше двама души, които биха могли да й помогнат.

— Дъще — съдията Уеда отправи към нея строг и в същото време изпитателен поглед. — Притеснява ме намерението ти да използваш информацията, която ти предоставих. Предай сведенията на своя съпруг и нека той се занимае с тях. Религията може и да е променила тези престъпници, но може и да са станали още по-опасни от преди…

— Не се безпокой, отосан — усмихна се Рейко и се сбогува. На излизане надникна в стаята на Хару. Момичето спеше дълбоко, а пред вратата й стоеше пазач. Само да можеше да докаже, че е толкова невинна, колкото изглеждаше!

Глава 13

Людете ще напуснат земите си
и ще заприиждат към това място,
където черни лотоси цъфтят…

Из сутрата „Черният лотос“

Когато Сано пристигна в храма „Черният лотос“, дъждът беше спрял. Слънчевите лъчи проблясваха в локвите покрай главната пътека. Свещеникът, който бе придружавал Сано при първите разпити сутринта след пожара, го поздрави пред главната зала за богослужение.

— Добре дошли, сосакан сама. На ваше разположение съм.

— Благодаря ви, но днес искам да огледам храма сам — отвърна Сано.

— Както желаете — каза свещеникът, поклони се и се отдалечи.

Дотук с твърденията на Рейко, че от сектата се опитвали да ограничат разследването, помисли си Сано. Той се отправи към жилищните помещения на послушниците. Те бяха отдалечени, но иначе изглеждаха съвсем нормални и добре поддържани. Отвътре долитаха млади гласове, които припяваха монотонно пасажи от сутрата „Черният лотос“. Сано се канеше да влезе, когато гонгът отбеляза, че вече е време за обяд, и младежите се изсипаха навън от сградата. Струпаха се на верандата и загледаха Сано с любопитство. Той им се представи, докато оглеждаше румените страни и здравите им тела. Слуги донесоха храната. Сано опита от своята порция и установи, че пресните зеленчуци и юфката са много вкусни.

— Щастливи ли сте тук? — попита той послушниците, които се намираха близо до него.

Както дъвчеха с издути бузи, те се усмихнаха ведро и отвърнаха в хор:

— Да, господарю.

Сано забеляза, че наоколо няма свещеници, от които момчетата да се страхуват.

— Разкажете ми как прекарвате дните си…

Един юноша с издължено лице отвърна:

— Всички ставаме при изгрев-слънце и започваме да се молим. После закусваме.

— Почистваме си стаите — обади се мускулест момък на двайсетина години. — Свещениците ни обучават до обед и после ядем отново.

— Храната винаги ли е такава? — попита Сано.

— Дават ни също ориз и риба, яйца и туршия.

— Оставят ни около час за игра, после учим, докато стане време за вечеря — обадиха се и други послушници. — След това се къпем. При залез-слънце отново имаме молитви. После си лягаме.

Съвсем приличен дневен режим, помисли си Сано, и подобен на режима в други будистки ордени.

— А какво става, ако не се държите прилично?

Младежите се подсмихнаха, вперили поглед в едно пълно момче, което явно имаше проблеми с дисциплината. То отвърна:

— Свещениците ни поучават относно грешките в поведението. После ни оставят сами да медитираме.