могло да ми помогне?
Момчетата поклатиха глава. Двете момичета си размениха погледи.
— Хару — каза хубавото.
Сано знаеше, че децата често си измислят истории и повтарят неща, които са чули от възрастните. Затова прати момчетата да играят с топката и се обърна към момичетата:
— Как се казвате?
— Юкико — отвърна хубавото.
— Ханако — каза кръгло ликото.
— Юкико чан и Ханако чан, неправилно е да се обвинява някой, ако не сте сигурни, че наистина е извършил онова, за което го обвинявате… Може би смятате, че Хару е запалила къщата, само защото хората говорят така?
Момичетата отново се спогледаха. Ханако каза:
— Ами… в нощта преди пожара ние си легнахме в спалнята, но не заспахме, а тайно наблюдавахме Хару. Тя често се измъкваше скришом посред нощ и искахме да я проследим и да разберем къде…
— Смятахме, че ако я пипнем да върши нещо лошо — добави Юкико, — можем… мм… да съобщим за това — каза Ханако. — Висшият свещеник Анраку щеше да я изхвърли… — Сано бе слисан от отмъстителното лукавство на тези наивни на вид момичета и изражението му вероятно бе издало разочарованието му, защото Юкико възкликна припряно: — О, всъщност нямаше да докладваме за нея. Просто щяхме да я заплашим, че ще го сторим, ако не престане да ни тормози.
— И какво стана? — попита той.
— Когато храмовата камбана удари полунощ, Хару стана от леглото и излезе от спалнята — каза Юкико. — Ние я последвахме. Тя мина на пръсти през двора и непрестанно се оглеждаше, сякаш… ъ-ъ… се страхуваше да не я видят. Последвахме я нататък по пътеката, но после Ханако се уплаши.
Другото момиче опита да се защити:
— Знаех, че ако Хару ни види, ще се ядоса. И тогава… ъ-ъ… щеше да стане още по-зла с нас. Затова се опитах да накарам Юкико да се върне с мен в спалнята.
— Значи не сте видели какво е сторила Хару? — попита Сано.
— Не — отвърна Юкико, — но я последвахме до градината пред къщата, която изгоря…
— Промъкваше се крадешком, все едно правеше нещо нередно — обясни Ханако. — Сигурно тя е подпалила пожара.
Може би Хару беше отишла в онази къща, за да се срещне с оябун Ояма, помисли си Сано.
— Видяхте ли някого около къщата? — попита Сано.
— Не, господарю — отвърна Юкико.
— Да сте чули някакви необичайни шумове? — момичетата поклатиха глава. Ако казваха истината — а Сано не виждаше признаци за обратното, тогава думите им съвпадаха с твърдението на игуменката Джункецоин, че онази нощ Хару тайно се е измъкнала от спалнята. — И какво направихте после? — попита Сано.
— Ами… върнахме се и си легнахме.
Той им благодари, след което обиколи храма, като оглеждаше постройките и терена наоколо. Не откри никакви входове към подземни проходи. На една пътека срещна поклонник, който носеше вързоп на гърба си и тояжка в ръка. Сано позна в лицето под сламената шапка един от помощниците си — Канрю. Той се поклони на Сано, без да показва с нещо, че го познава, поклати леко глава и продължи нататък. Сано разбра този жест като сигнал, че неговият екип за тайно наблюдение все още не е открил нищо подозрително из храма.
В жилището на върховния свещеник отново отпратиха Сано с извинението, че Анраку в момента се е отдал на медитация. Той въздъхна и помоли за среща с висшия свещеник на следващия ден следобед. После се срещна с трима от детективите си, които продължаваха да разпитват членовете на „Черният лотос“.
— Някакъв успех? — попита ги той.
— Вече сме разпитали почти половината секта — отвърна му един детектив. — Засега нищо не подсказва, че някой от семейството на оябун Ояма или от познатите му врагове са били тук по време на пожара. И май няма човек с основание или възможност да извърши тези престъпления…
Глава 14
Майката на шогуна, неговите двеста наложници и прислужничките им живееха в уединен район на двореца, известен като „вътрешното крило“. Сега Рейко прекосяваше градината към тези най-отдалечени помещения. В другия край я пресрещнаха група млади жени, облечени в ярки кимона. Сред тях Рейко зърна Мидори, която се усмихна и избърза към нея да я поздрави.
— Трябва да се видя с майката на шогуна — каза Рейко, след като отвърна на поздрава й.
— Трябва да те предупредя, че Кейшо е в едно от най-ужасните си настроения. Какво ли не правихме да я ободрим, просто кошмар. Сега ни прати да й берем цветя, пък тя после щяла да ги подрежда — Мидори въздъхна заради тежкото положение, в което бяха изпаднали тя и другите придворни дами. — Може би посещението ти ще оправи настроението й… — двете жени тръгнаха към постройката. Мидори попита несигурно: — Днес виждала ли си Хирата сан?
— Да, когато излизах от къщи сутринта — отвърна Рейко.
— Той дали… — Мидори сведе поглед към кошничката с цветя в ръцете си. — Каза ли нещо за мен?
— Изобщо не сме разговаряли — отвърна Рейко, спестявайки на приятелката си истината, че Хирата вече дори не я споменава.
— Не зная вече какво да правя! — изплака Мидори и по страните й рукнаха сълзи. — Как да го накарам да ме хареса отново?
Рейко смяташе, че Хирата се е превърнал в надут грубиян, който не заслужава такива притеснения, но искаше да помогне на приятелката си.
— Може би трябва да проявиш по-голям интерес към онова, което върши…
— Вече пробвах — подсмръкна Мидори. — Предложих да му помогна в разрешаването на един случай, но той ми се изсмя.
— Е, може би идеята не е била много удачна — каза Рейко, потръпвайки мислено от ужас, че крехката невинна Мидори би могла да се нагърби с опасна детективска работа. — Повечето мъже не желаят жените да се месят в работата им… Защо не опиташ да изглеждаш колкото се може по-красива и да се държиш с него студено и резервирано. Това може пък да разпали интереса му към теб…
Мидори я разбра и очите й засияха.
— Ами да! Ще ме желае, защото ще реши, че вече ми е безразличен. Ох, благодаря ти! — възкликна тя и прегърна Рейко. — Нямам търпение да видя Хирата сан и да му покажа колко малко означава вече за мен!
Стигнаха до „вътрешното крило“ и спряха пред великолепна врата от кипарисово дърво с издълбани в нея дракони, зад която се простираха личните покои на Кейшо. Отпред имаше двама стражи — единствените
