напукано, с набита в кожата мръсотия, а ноктите са грапави. Ходела е боса навън, което предполага, че е селянка…
— Впечатлен съм, че можете да извлечете толкова информация при дадените обстоятелства — каза Сано. — Сега вече разполагам с описание на жертвата, макар че то пасва на хиляди жени…
— Дрехата й е била тъмносиня, на бели бамбукови клонки… — докторът разви едно необгоряло парче от кимоното на жената. — От онези евтини памучни роби, които се продават из целия град и ги носят хиляди селски жени…
— Но щом е била облечена така, значи не е монахиня, иначе щеше да носи обикновен коноп — заключи Сано.
Доктор Ито мушна някакъв странен инструмент между гънките под плата около талията.
— Тук има нещо… — каза той и след миг върху масата изтрака малък предмет. Беше фигурка от нефрит в кехлибарен цвят с големината на едра череша, фино изработена във формата на свита кошута. През една дупчица минаваше късче връв.
— Това е оджиме — каза Сано, разпознавайки предмета — беше мънисто, с което мъжете връзваха шнуровете на кесиите си и ги увесваха на поясите си.
— Явно го е носела около кръста си — каза доктор Ито. — Сигурно като амулет…
— Изработката е уникална и изглежда скъпо — отбеляза Сано. — Може би ще ми помогне да я открия — Мура изми мънистото и го уви в чисто парче плат. Сано го тикна в кожената кесия на кръста си и последва доктор Ито до третата маса, където лежеше малко телце под бяло покривало. — И детето ли е било убито преди пожара?
Доктор Ито кимна тъжно. Когато Мура дръпна покривалото, Сано извърна очи, неспособен да погледне обгорялото, сгърчено телце и застиналото в кошмарна черна маска личице със зяпнала уста и празни очни орбити. Усети как доктор Ито го извежда от моргата. Свежият въздух навън го съживи. Засрамен от реакцията си, понечи да се върне в помещението, но приятелят му внимателно го възпря:
— Не е необходимо да гледате останките, аз мога просто да ви обобщя резултатите от прегледа. Детето е момче. Вратът му е счупен, вероятно също е било удушено. Върху незасегнатата от огъня кожа на гърба му има нови и стари синини. Видима възраст — две години, но може и да е по-голямо, защото е било жестоко изтезавано и е страдало от недохранване. Всичко сочи, че е недоразвито за тази възраст… — доктор Ито поклати глава: — Понеже трупът на детето е намерен редом с трупа на жената, логично е да се приеме, че са били майка и син, но подобно предположение може да се окаже подвеждащо… — и добави: — За съжаление сред бедните в Едо има много такива недохранени и малтретирани деца… Опасявам се, че ще са ви необходими други методи, за да определите самоличността на жената и момчето.
— Да, вече наредих на Хирата какво да прави… Сега отивам в дома на оябун Ояма, за да разпитам семейството му…
След като се сбогува с доктор Ито, Сано напусна затвора, яхна коня си и пое през гъмжащите от хора улици към центъра на града. Предстоеше му нелека задача, но този път бе още по-непоколебим, защото трябваше не просто да открие истината, служейки на справедливостта, а и да отмъсти за смъртта на незнайното дете.
Ако Хару бе виновна за тези убийства, Сано лично щеше да се погрижи тя да заплати със собствения си живот.
Глава 4
След като се раздели с Хару, Рейко реши, че на всяка цена трябва да установи какво се бе случило с момичето в нощта преди палежа, на какво се дължаха раните й и как се бе озовала в близост до запалената къща. Мислите й за миг се върнаха при Масахиро и тя изпита вина, че го бе пренебрегнала заради чуждо дете, но сега бе по-важно да докаже невинността на момичето и да открие кой бе виновен за палежа. Сигурно отговорът се криеше нейде в храма „Черният лотос“. Не й се искаше да говори с длъжностните лица от храма, защото подобна стъпка можеше да означава намеса в делата на съпруга й. Вместо това реши да потърси обикновените обитатели на сектата и евентуалните приятели на Хару. Надяваше се да попадне на жени, които биха говорили по-охотно с нея, отколкото с детективите на Сано.
Рейко се спря и се огледа. Обстановката тук не бе по-различна, отколкото в безброй други храмове. Дворната площ се разполовяваше от широка пътека с каменна настилка. От двете страни бяха разположени зали за богослужение, параклиси, хранилище за сутри, шадраван, скелето на камбаната и други постройки в традиционен будистки стил. Изображение на лотос в черно и златно украсяваше кулите, вратите с дърворезба и високата порта с двоен покрив, която водеше към главната зала в края на пътеката. Слънчевите лъчи в късната утрин пръскаха искри върху сивите керемидени покриви. Над главната алея разпростираха клони кичести явори; върху по-малките пътеки хвърляха сянка разлистени дървета. Борове, дъбове, червени кленове и вишневи дръвчета премрежваха постройките; посипаните с бял чакъл алеи пресичаха площи с тучна трева и ниски храсти. Свещеници, монахини и послушници в шафранови, сиви и кафяви роби преминаваха бързо със сведен поглед през тълпите от богомолци. Някъде от вътрешността долиташе странен ритмичен напев. Въздухът бе изпълнен с наситен аромат на тамян и портокалови цветове. Мястото притежаваше странна ефирна красота, от която Рейко я побиха тръпки.
— Коничи уа, добър ден, уважаема госпожо Сано! — стресната от звука на дрезгав женски глас, Рейко се обърна и се озова пред висока жена в светлосиво кимоно. — Добре дошли в храма „Черният лотос“ — добави жената с поклон. Главата й бе покрита с дълга бяла кърпа. Бе някъде към четирийсетте, с едра четвъртита челюст и сочни чувствени устни. Тесните й очи блестяха със строга интелигентност. Лицето й не беше напудрено, но веждите й бяха обръснати и изрисувани високо на челото. Устните й бяха леко оцветени с алено багрило. Възрастта бе прорязала тънки бръчици около устата й, но въпреки това личеше, че на младини е била красавица, тъй като дори и сега притежаваше своеобразна изнурена хубост. Придружаваха я четири монахини, по две от всяка страна. — Аз съм Джункецоин, игуменката на манастира. Чест е за мен да се запозная със съпругата на сосакан Сано.
Докато се покланяше в отговор, Рейко бързо измърмори:
— За мен е чест… — досега не беше виждала игуменка с грим. Освен това посветилите се на църквата жени обикновено бръснеха главата си, но под кърпата на игуменката изпъкваха опънатите й назад коси. — Простете, че ви се натрапвам…
— О, не бъдете толкова скромна! — прекъсна я игуменката и бързо се усмихна. В гласа й звучеше превзетост. — Предполагам, че помагате на съпруга си да разследва пожара? Моля, позволете ми да ви съдействам…
Думите на Джункецоин засилиха подозренията на Рейко. Никой, освен самураите на Сано не знаеше целта на посещението й тук. Защо тогава игуменката реши, че съпругата на сосакан е тук, за да помага на мъжа си, а не като обикновен богомолец? Значи вече се бе разчуло за разговора й с Хару…
— Тук съм, за да установя замесена ли е Хару в палежа и в убийствата — отстъпи Рейко.
Джункецоин се усмихна още по-широко.
— О! Аз познавам Хару много добре. Можем да поговорим за нея в личните ми помещения… — игуменката посочи към една тясна алея.
— Всъщност… надявах се да поговоря с нейни приятелки… — Рейко се чудеше как да се измъкне от
