— Не мога да се намеся без наличието на доказателства. Затова ще изчакам доклада на помощниците ми!
Тонът му бе предизвикателен, но Рейко каза:
— Ще поогледам из храма след срещата си с висшия свещеник Анраку утре…
— Че как разчиташ да получиш аудиенция при Анраку? — Сано я гледаше с подозиращ поглед.
Отговорът никак няма да му хареса, помисли си Рейко печално.
— Майката на шогуна предложи да ме придружи до храма… — отвърна тя.
— Ти си поискала услуга и от майката на шогуна?!? — Сано доби изражение на човек, съзерцаващ разрушенията след мощно земетресение. — Как си посмяла? Нали знаеш, че жестовете й никога не са безвъзмездни?
Рейко тихо отвърна:
— Мисля, че разследването си го заслужава…
Сано я изгледа недоумяващо.
— По каква причина това момиче е толкова важно за теб, че избираш нея пред собствената си безопасност и моята кариера?
— Не, не е така! — извика Рейко, но въпросът му бе много близо до истината. Макар че обичаше съпруга си, вътрешно в себе си бе поставила Хару пред него. Въпреки разума. — Ти си не по-малко предубеден от мен по отношение на Хару. Мога ли да те попитам защо за теб е толкова важно да я осъдиш без щателно разследване? Може би шогунът и съветът на старейшините те притискат да я признаеш за виновна? — в очите му прочете, че е налучкала истината. — Нима ще жертваш истината и справедливостта заради политиката? — очите на Сано запламтяха гневно и Рейко осъзна със закъснение, че бе засегнала честта му. И докато двамата стояха вцепенени, впили поглед един в друг, въздухът около тях се сгъсти и наелектризира като пред буря; Мидори и Хирата ги наблюдаваха безпомощни и ужасени. — Съжалявам — заекна накрая Рейко. — Нямах предвид, че…
С бавни и преднамерено спокойни движения, които издаваха усилията му да овладее гнева си, Сано се върна на писалището и седна. Лицето му се вкамени в безизразна маска.
— Забранявам ти да ходиш в храма „Черният лотос“ и в Шинагава — заяви той с приглушен тон, който трептеше от едва потискан гняв. — Сега, ако обичаш, ме остави сам.
Потресена, без да вижда нищо около себе си, Рейко се отправи с несигурна крачка към вратата и излезе. Мидори я последва. Хирата забърза след тях по коридора.
— Мидори сан — извика той, — почакай. Искам да ти кажа нещо.
— Нямам какво да говоря с теб — отвърна рязко Мидори и вирна глава.
Когато влезе в собствената си стая и коленичи на пода, Рейко трепереше и се чувстваше замаяна, като че всеки миг щеше да припадне. Само ако можеше да върне назад тези последни мигове!
Мидори влетя в стаята сияеща от радост:
— Направих каквото ми каза, и се получи! — тя коленичи до Рейко и се изкиска. — За първи път от толкова време Хирата сан наистина ме забеляза — после погледна приятелката си по-внимателно и възторгът й угасна. Рейко се разрида беззвучно. Мидори се опита да я утеши: — Сосакан сама беше много ядосан, но ти не се тревожи, той ще ти прости.
Искаше й се да повярва на Мидори, но не можеше. В същото време осъзнаваше, че за да се помири със Сано, трябва да сложи край на собственото си разследване, а ако отиде с Кейшо при висшия свещеник Анраку, а след това и в Шинагава — ще потъпче забраната му.
Сано седеше в кабинета си, опрял лакти върху писалището, потресен и ужасен. Как можа Рейко да му отправи подобни обиди? Как беше възможно да изпитва такъв гняв към нея? Зла сила бе връхлетяла дома им. Зла сила, която се казваше Хару. Искрено съжаляваше, че изобщо бе замесил Рейко с Хару. Сега непокорната му жена нямаше да се спре пред нищо, докато не докаже невинността на момичето. А може би бе права? Може би наистина, принуден от постоянната несигурност на положението си, се бе поддал на политическия натиск да арестува Хару. Може би Рейко бе налучкала истината за „Черният лотос“?
— Сосакан сама, трябва да ви кажа нещо — обади се Хирата.
Сано трепна, изтръгнат от тягостните мисли. Вдигна поглед и видя своя главен васал, който седеше срещу него. Не беше го чул да влиза.
— Давай — каза той.
— Гражданите, с които разговарях, разказваха така убедително за злините на „Черният лотос“, че им повярвах — заяви Хирата със запъване. — Мисля, че ако се срещнете с тях, и вие ще се убедите. Не исках да го кажа по-рано, но… — изражението на Хирата отразяваше дълбокия му вътрешен конфликт. — Показанията им са сериозен знак, че сектата е замесена в опасни деяния. Съжалявам, че трябва да изразя несъгласие с мнението ви… — Сано махна прощаващо с ръка. Васалът набра кураж и добави: — Пренебрегването на тези признаци може да провали разследването.
— Знам. Добре, ще проверим тези истории за сектата… — замисли се за момент и заяви: — Но ще отклоня поканата на Фугатами сан. Не мисля, че на този етап пътуването до Шинагава е необходимо, тъй като разполагаме с друг източник на информация за „Черният лотос“.
— И кой е той? — попита Хирата.
— Основният заподозрян — отвърна Сано. — Време е отново да посетим Хару.
Глава 16
Нощта обгръщаше района на храма Зоджо. Бледа лунна светлина бе посипала покривите и върховете на дърветата с искрящ скреж, но пустите алеи тънеха в мрак. Кумаширо се намираше в едно подземие точно под храма „Черният лотос“. В един от ъглите се бе свил монахът Благочестива Истина. Китките и глезените му бяха овързани с въже; лицето и голото му тяло бяха осеяни с отоци и синини. Двама други свещеници, стиснали дървени сопи, се бяха надвесили над него. Благочестива Истина дишаше тежко, целият плувнал в пот, а ужасеният му поглед бе вперен в Кумаширо.
— Призна ли? — попита Кумаширо.
Те поклатиха глава. Благочестива Истина извика:
— Не съм й казал нищо, кълна се!
Но Кумаширо смяташе, че Благочестива Истина действително бе разкрил тайните на „Черният лотос“ пред Рейко. А тя сигурно бе разказала за тях на мъжа си, защото сосакан днес определено оглеждаше терена на храма за нещо нередно. Кумаширо трябваше да знае застрашена ли е сигурността на храма. Сега той клекна пред монаха и попита с тих зловещ глас:
— Какво й каза?
Благочестива Истина се сви, но отвърна дръзко:
— Нищо!
Кумаширо зашлеви монаха през устата. Момъкът извика от болка.
— Аз съм верен на „Черният лотос“ — запротестира той, а от устата му потече кръв. — Никога не бих казал каквото и да е на някой външен!
