Кумаширо се надигна и впери поглед в младежа. Втори ден го изтезаваха. Беше време за по-крути мерки.
— Доведете го в медицинския кабинет — нареди той на свещениците.
Двамата хванаха Благочестива Истина и го повлякоха навън. Тръгнаха след Кумаширо надолу по един тунел. Стените и таванът бяха укрепени с дъски; между тях се виждаха прорязващи почвата корени на дървета. Проходът се осветяваше от висящи лампи, които хвърляха наоколо странни сенки. Ръчните духала, които всмукваха въздух през добре скрити отвърстия на повърхността, ритмично потракваха. Наоколо се стелеше тежка миризма на гнилоч. Благочестива Истина заскимтя. Кумаширо свърна в един страничен тунел и въведе групата в едно от няколко свързани помежду си помещения. В средата имаше маса. Единият от ъглите бе зает от голямо огнище, над което кипеше дълбоко глинено гърне. На отсрещния праг се появи доктор Мива, видя Благочестива Истина и присвитите му очи светнаха:
— Пациент ли ми водите? — попита той.
— Беглец — Кумаширо изгледа доктора с нескрито отвращение. — Накарай го да стане по- сговорчив.
Доктор Мива се поклони и оголи неравни зъби в угодническа усмивка.
— С удоволствие.
Свещениците тръшнаха Благочестива Истина върху масата. Той се съпротивяваше и крещеше, но никой не можеше да чуе виковете му за помощ над земята. Свещениците го завързаха и после си тръгнаха. Доктор Мива донесе чаша с някаква течност и я поднесе към устата на Благочестива Истина.
— Не! — изкрещя той. — Не искам!
Кумаширо насила разтвори челюстите му. Доктор Мива изля течността между тях. Макар че монахът гъргореше и плюеше, по-голямата част от нея проникна в гърлото му.
— Дадох му от специалния екстракт за прочистване на излишъка от духовна енергия и зли въздействия…
— Спести ми докторските си дрънканици — прекъсна го Кумаширо. — Ти не си никакъв лечител. Оказа се пълен провал като лекар и ако смяташ, че Анраку уважава уменията ти, дълбоко се лъжеш… — докато говореше, пепелявото лице на доктора стана съвсем бледо. Кумаширо изпитваше удоволствие да уязвява суетата на Мива. Всъщност изпитваше удоволствие да ядосва и да потиска хората около себе си. Агресията, особено към по-беззащитните, отключваше в душата му неподозирани емоции. За първи път разбра това на тринайсет години, когато по случай ритуала за посвещаването му в мъжество фундоши ивай и приемането му за васал на даймио Мацудайра Кумаширо получи прекрасен чифт нови мечове. Законът позволяваше самурай безнаказано да изпробва новото си оръжие върху селянин, но в мирно време никой от кастата на воините не се възползваше от тази своя привилегия. Кумаширо обаче веднага се гмурна в тълпата по Нихонбаши да си търси подходяща цел.
Един просяк го блъсна неволно и веднага се извини с дълбок доземи поклон. Без да отрони и дума, Кумаширо извади новия си дълъг меч и посече ръката на просяка. Мъжът извика от болка и изненада, а новопосветеният самурай се втренчи в раната на своята жертва, вцепенен от връхлетялото го вълнение. От миризмата на кръвта, бликнала изпод собственото му острие, ноздрите му потръпнаха. Стори му се, че най- накрая бе усетил вкуса на истинския живот. Стъписаният просяк се обърна, готов да хукне, но Кумаширо се хвърли напред и започна да нанася с острието кървави разрези по краката и гърба на нещастника. След всеки удар го изпълваше опияняваща жизненост. Минувачите наоколо се втурнаха да бягат. Просякът се свлече на земята и застана безпомощно на четири крака. „Моля ви, господарю — викаше той, — имайте милост!“, но Кумаширо вдигна меча си и го стовари върху врата на жертвата. Острието отсече главата на просяка. Топла алена кръв опръска лицето на Кумаширо, но цялото му тяло се изпълни с неусещана по-рано енергия — сякаш духът на мъртвия се вля в мускулите, вените и сухожилията му и ги събуди за нов живот. Но екстазът от първото убийство се оказа твърде кратък. Кумаширо се закле да изживее отново тези възхитителни мигове. Заедно с банда приятели, все васали на Токугава, бродеше из Едо и предизвикваше сбивания и безредици. На двайсет вече беше с още три убийства зад гърба си и тогава получи порицание от съдията Уеда. Но вътрешната му потребност бе все така неутолима. Една вечер бандата му нахлу в някакъв незаконен публичен дом. Кумаширо не харесваше жените — такива слаби, низши същества, — но нямаше какво по-добро да прави, тъй че се присъедини към приятелите си. Една проститутка го отведе в стаята си. Ласките й му се сториха противни. Куртизанката се подигра на увисналата му мъжественост и той я преби. Стоварваше юмруците си по лицето и слабините й, а писъците й го изпълваха с въодушевление. Заля го мощна възбуда и той заудря момичето още по-яростно. Накрая я обязди и проникна в нея. Ръцете му стискаха гърлото й, докато я обладаваше с груби тласъци. В момента на кулминацията я удуши с вик насред върховен екстаз, поглъщайки духа й. Сега Кумаширо се надяваше да извлече подобна емоция и от мъченията над Благочестива Истина. Монахът стенеше и се гърчеше, пристегнат с въжета.
— Аха, лекарството почва да действа — каза доктор Мива. Пот и урина забликаха от Благочестива Истина и се събираха на локва върху масата. Той се задави и повърна. Въздухът натежа от зловонието. — Скоро прочистването ще свърши — заяви докторът и в гласа му се прокрадна въодушевление.
Кумаширо насочи вниманието си към Благочестива Истина:
— Готов ли си да признаеш, че си предал „Черният лотос“?
Смъртноблед, монахът стенеше от болка, твърде слаб да се съпротивява, но въпреки това успя да изхъхри:
— Нищо… не съм казал… на госпожа Рейко…
— Злата сила в него е много по-упорита, отколкото при сестра му — каза доктор Мива. Леките мъчения бяха убедили Ясуе да признае, че брат й е организирал опит за бягство. — Трябва да приложим по- драстично лечение… — и повика своите помощници — две млади монахини. Те развързаха Благочестива Истина и го сложиха в голямо корито с вода върху огнището. Докато монахините палеха мангала, жадният поглед на Мива се плъзгаше по тях.
На Кумаширо му се щеше да изхвърли от храма всички жени. Опитът го беше научил, че са несекващ извор на неприятности. През петте години, последвали убийството на проститутката, той беше убил още три нейни посестрими и съдията му отправи ново обвинение. През дългите часове, докато беше в затвора, у Кумаширо се затвърди убеждението му, че злото се корени в жените — та нали заради убитите селяни получи само порицание, а сега щяха да го осъдят на смърт заради удушените куртизанки. Да, жените наистина са извор на бедствия — ето например игуменката Джункецоин, която спеше с главните свещеници, а после раздухваше непримиримото им съперничество, което му създаваше толкова трудности при поддържането на реда! Пак тя показа на оябун Ояма, че може да си избере всяка от монахините или послушниците и да я има. В гърдите на Кумаширо лумна омраза. Единственото полезно нещо, което бе сторил Ояма, бе, че унищожи полицейските доклади с оплакванията срещу „Черният лотос“ и нареди на подчинените си да не безпокоят сектата. Но за сметка на тази дребна услуга посещенията му в храма зачестиха и станаха причина за непрестанни клюки. Веднъж Кумаширо предупреди Ояма да озапти сексуалните си набези, но оябун му отвърна презрително и докато се караха и си разменяха заплахи, отнякъде изникна Хару и ги видя. Кумаширо беше сигурен, че вече бе казала на полицията за свадата им. Страхуваше се, че ще решат, че той е убил Ояма.
Да, Хару знаеше твърде много. Както и Благочестива Истина, чиято глава сега се подаваше от завиращата вече вода. Насинените му и отекли устни шепнеха неясно:
— Моля ви, помогнете, моля ви, пуснете ме, моля…
— Топлината ще пречисти духа му — каза доктор Мива с едва сдържано вълнение.
Кумаширо се обърна към монаха:
— Ако не ни съдействаш, ще се вариш тук, докато пукнеш! Това е последният ти шанс да признаеш какво си казал на госпожа Рейко.
Все по-гъста пара се издигаше от коритото, и Благочестива Истина се въртеше и стенеше, докато водата все повече се загряваше; зачерви се целият. Опита се да се измъкне, но потъна под повърхността и после отново подаде глава, задъхан.
— Добре, признавам! — изхриптя той. — Казах й за подземните тунели, за заговора, за опиатите в храната, за мъченията… Казах й, че сестра ми е била убита…
Това беше наистина сериозно.
— Лекът подейства — заяви доктор Мива със задоволство. — Можем да го вадим…
