Фугатами. Мисълта й непрестанно се връщаше към сцената на кървавата драма. Когато Сано влезе в стаята, тя вдигна поглед към него; очите й бяха подути и червени от плач.
— Не мога да престана да мисля за Хироко… — отрони тя с дрезгав глас.
— Аурата на смъртта винаги остава…
Той съблече дрехите си. Клекна на дъсчения под, изля върху себе си кофа вода и натърка тялото си със сапун от оризова луга. Трескавите му движения издаваха паническото му желание за пречистване от досега с убитите.
— Днес следобед ходих при бащата на Хироко да му кажа какво се е случило… — мъката я завладя отново само като си спомни как достойният беловлас мъж се опита да скрие скръбта си по изгубената дъщеря и тревогата си за изчезналите внуци.
— Благодаря ти, че ми спести тази грижа — отвърна Сано.
— Какво стана при шогуна?
— Отказва да закрие сектата. Нареди ми да не припарвам до храма.
— О, не! И сега какво ще правиш?
— Какво друго ми остава, освен да се подчиня на заповедите му? — отвърна Сано печално. Изплакна се и се потопи във ваната. Водата се разлюля, когато седна срещу Рейко. — Ще потърся доказателства извън храма. Освен това изпратих съобщение до дворцовия управител Янагисава, в което описвам положението и го моля да се върне в Едо. Надявам се да реши, че проблемът с „Черният лотос“ е достатъчно сериозен и заслужава вниманието му.
Рейко се опасяваше, че дворцовият управител можеше да не се върне навреме, за да предотврати надвисналото бедствие.
— Поне има и нещо добро като резултат от смъртта на Фугатами — каза тя. — Най-накрая вярваш, че е бил прав за „Черният лотос“… — двамата със Сано отново бяха съмишленици и това я успокояваше. — И Хару може да бъде освободена от затвора — добави Рейко, но тутакси забеляза притесненото изражение на Сано. — Какво има?
— Хару остава там, където си е — заяви той с предпазлив, но решителен тон. Пое дълбоко въздух, сякаш събираше енергия за спора, който се бе надявал да избегне, и изрече: — Случилото се днес не оневинява Хару. Това, че „Черният лотос“ причинява зло, не означава непременно, че Хару е добра. Каквото и да са направили членовете на сектата, обвиненията ми срещу Хару си остават.
— Значи ще бъде съдена?
— Да — отвърна Сано.
На лицето му бе изписано съжаление, но Рейко долови непоколебимостта в гласа му. Доскоро вдигащата пара вода около тях сега изведнъж й се стори хладна.
— Вероятно Фугатами е умрял, защото е знаел твърде много за „Черният лотос“ и е представлявал заплаха за сектата — каза Рейко. — Мисля, че същото се отнася и за Хару, оябун Ояма и Чие. Най-вероятно те са видели и чули разни неща из храма. Висшият свещеник Анраку е решил, че не може да им има доверие, затова е наредил Ояма и Чие да бъдат премахнати, а Хару — набедена за смъртта им.
— Знам колко ти се иска това да се окаже истина — миролюбиво отвърна Сано, — но засега липсват нужните доказателства.
Зад нежния му тон Рейко долови скрито упорство.
— Разпитвал ли си Хару за сектата? — попита тя. Когато Сано поклати глава, Рейко добави: — И аз не съм, защото нямах възможност. Може би ако отидем в затвора и я разпитаме сега, тя ще ни даде информация, която ще я оневини и ще убеди шогуна да ти позволи да разследваш „Черният лотос“…
Сано скръсти ръце и движението му набразди повърхността на водата.
— Няма да предоставям на Хару повече възможности да си измисля истории за другите или да се прави, че не знае какво е вършила в нощта на пожара. Не вярвам, че ще ни каже истината за „Черният лотос“, затова и няма да си правя труда да я питам.
— Това не е честно! — възкликна Рейко, вече ядосана. — Хару заслужава да й се даде възможност да се спаси…
В очите на Сано припламна гняв.
— Тя имаше достатъчно възможности да ни разкаже някоя по-убедителна история за това, какво се е случило с нея. Следващата й „изповед“ ще бъде в съда. Освен това бях повече от честен към нея… и към теб… за моя сметка. Отложих задържането й, за да проверя всички възможни следи, а това даде основание на главния старейшина Макино да уязви достойнството ми. Забавих процеса срещу Хару и си навлякох гнева на шогуна. Хару е виновна и аз ще посрещна с удовлетворение нейната присъда! — раздорът бе плъзнал във водата около тях като мръсна отрова. Изведнъж Рейко усети, че повече не може да остане край Сано. Изправи се и излезе от ваната сред стичащи се по тялото й струи вода.
— Рейко, почакай! — възкликна Сано.
Тя долови тревога в гласа му, но не обърна внимание на молбата му. Нямаше какво повече да си кажат. Грабна една кърпа от близкия рафт и уви с нея мокрото си тяло. Побърза да излезе от банята, прекоси коридора и се прибра в стаята си. Трепереща от студ и тревога, се избърса и навлече нощницата си. После коленичи до мангала с дървени въглища и се опита да измисли как да открие децата на Фугатами и да осуети плановете на „Черният лотос“, след като нито тя, нито Сано можеха да се върнат в храма. Изведнъж се сети за предложението на Мидори да проникне под чуждо име в храма и да действа като техен таен агент. Едва сега си даде сметка, че през целия ден не беше виждала, нито чувала приятелката си. Реши, че първата работа, която трябваше да свърши сутринта, бе да я потърси.
В храма „Черният лотос“ монахини водеха през двора стотина послушници. Младите жени, облечени в бели роби, вървяха в редици по две покрай тъмните безмълвни постройки. Никой не отронваше нито дума. Единствените шумове бяха от забързаното им дишане, хрущенето на чакъла под сандалите им и трелите на цикадите откъм храстите. В средата на колоната Мидори вървеше до Тошико. Цялата група бе обзета от вълнение, сякаш обгърната от невидима сила. Мидори тръпнеше в напрегнато очакване, убедена, че тази нощ ще научи нещо изключително важно за „Черният лотос“.
След като я приеха в храма, тя бе очаквала монахините да й възложат слугинските задължения, които послушниците обикновено изпълняваха в храмовете. Смяташе, че ще може да огледа наоколо и да си побъбри с членове от сектата; само че не се случи нищо подобно. Вместо това Мидори прекара целия ден затворена в метоха. Един възрастен свещеник учеше новопостъпилите послушници на строфи от сутрата „Черният лотос“. Говоренето бе абсолютно забранено, имаха право само да повтарят напевно въпросните откъси. Монахини с дървени пръчки чукаха по главата всеки, който си позволяваше да приказва по време на хранене. При все това около послушниците се носеше приглушен шепот. Седнала до Мидори, Тошико й прошепна нещо, което бе чула от другите: „Храмът е затворен за външни лица. Денят наближава!“
— За какво става въпрос? — попита шепнешком Мидори, но една от монахините я чукна с пръчка по главата и я накара да млъкне.
По време на вечерята игуменката Джункецоин се обърна към момичетата:
— Висшият свещеник Анраку обяви, че съдбовният ден за нашата секта наближава и всички ние трябва да се приготвим. Затова новопостъпилите ще бъдат посветени на специална церемония още тази вечер…
Сега, докато послушниците прекосяваха двора, пред тях се открояваше внушителна и мрачна главната зала за богослужение. Мидори бе обзета от страх, тъй като никой не беше им обяснил в какво ще се състои церемонията по посвещаването. Взе да изостава нарочно, но Тошико я дръпна да продължи с останалите момичета. Свещеници отвориха вратите. Залата бе осветена от пиринчени фенери, окачени по гредите на високия таван. Млади свещеници стояха като армия воини покрай стените, а над тях десетки огледала отразяваха и уголемяваха и бездруго просторното помещение. Хиляди горящи кандила изпълваха въздуха със сладък лют дим. Пред олтара се открояваха лъснат до блясък кипарисов под и висок подиум, зад който се издигаше златна статуя на Буда. Зад статуята имаше грамаден стенопис, който изобразяваше черен лотос. Мидори затаи дъх в благоговение.
Монахините подредиха послушниците в десет редици с лице към олтара. Мидори и Тошико се озоваха една до друга на втория ред.
— Слава на „Черният лотос“ — извисиха глас свещениците.
