всепоглъщащо усещане. Зави й се свят; притъмня й.
Смътно усети как Хирата я вдига на ръце и я отнася. Осъзна, че се бе случило нещо лошо, но тя бе загубила способността да прави разлика между добро и зло. Имаше съвсем други планове… но какви бяха точно, вече не си спомняше. Докато потъваше в мрака на безсъзнанието, за миг в главата й се мярна някаква мисъл: Трябва да остане в храма „Черният лотос“. Само че защо?
Глава 27
Осеяна с тъмни петна и набраздена от сенки, пълната луна разкъса пелената от облаци над затвора на Едо, който се извисяваше над потъналите в мрак улици в североизточната част на Нихонбаши. В наблюдателните кули по протежение на високия каменен зид около затвора, както и в проходите, които се охраняваха от стражи, горяха фенери. В един от вътрешните дворове беше запален огън за изгаряне на отпадъци и димът се кълбеше над паянтовите постройки, откъдето се носеха окаяните вопли на затворниците.
В една от килиите Хару лежеше върху струпана на пода слама. Лунната светлина се процеждаше през препреченото с решетки прозорче върху изплашеното й лице. Трепереща от студ, тя се обгърна с ръце и сви босите си нозе под муселинената си роба. След като я бяха арестували, я докараха дотук с волска кола, а минувачите я засипваха с подигравки и хули. После я хвърлиха в тази килия и вече второ денонощие единствената й надежда за спасение оставаше висшият свещеник Анраку.
В храма „Черният лотос“ той я бе избрал да му бъде лична помощница, а скоро след това и любовница. Това положение й осигуряваше доста привилегии. Не й се налагаше да върши тежка работа, да прекарва дълги часове в учене и молитви и да се подчинява на строгите правила. Анраку й бе дал онова, което тя желаеше най-силно и което животът до момента й бе отказвал — да се отнасят с нея като с избраница. Родителите й я смятаха просто за още един чифт ръце, които да помагат в гостилницата за юфка. Съпругът й се бе държал с нея като с робиня. Единствен Анраку бе разбрал, че тя заслужава нещо повече. „Твоят път в живота е този, който се преплита с всички други пътища и ги обединява, беше й казал той. Ти си светкавицата, която оповестява бурята, искрата, която ще запали големия и пожар, тежестта, която ще наруши равновесието между доброто и злото. Окончателната съдба на «Черният лотос» зависи от теб.“ Така и не й обясни какво точно има предвид, но Хару беше доволна да му служи и да се наслаждава на привилегиите си. Анраку беше красив, мъдър и силен. Тя го боготвореше. Неговата власт я закриляше от неодобрението на околните. Хару вярваше, че е важна за него, и разчиташе на закрилата му, но сега, изглежда, Анраку я беше изоставил.
След пожара в къщата тя очакваше, че висшият свещеник ще оправи нещата. Но вместо да я защити, той остави полицията да я разпита и да я отведе. В храма Зоджо и в къщата на съдията Уеда тя бе чакала напразно Анраку да я прибере у дома. Нима Кумаширо, Джункецоин и доктор Мива го бяха настроили срещу нея?
Хару с мъка потискаше ужаса в себе си. Опитваше се да се убеждава, че Анраку не би се вслушал в обвиненията на враговете й. Или бе получил ново видение, което бе променило чувствата му към нея? Задави я ридание. В далечината се разнесе вой на куче. Хару затвори очи. Когато сънят я победи, тя се пренесе на друго място и в друго време. Бореше се с оябун Ояма в къщата. Той я събори на пода, като се смееше на писъците й, а месестото му лице бе почервеняло от похот. Мачкаше я с грубите си лапи… Внезапно сцената се смени и тя се озова в спалнята на къщата, където бе живяла, докато беше омъжена. Ояма се превърна в нейния съпруг — съсухрен, беззъб и груб. Хару искаше да го отблъсне от себе си, но слугите му я притискаха към пода, докато той със сумтене проникваше между краката й… После обстановката отново се смени и Хару тичаше в мрака. Зад нея избухнаха пламъци и тя чу стъпки, които я преследваха. След това се видя върху купчина разпалени дърва, привързана на клада. Пламъците поглъщаха робата й, а тълпата ревеше тържествуващо. В съзнанието й оживя нова картина — двама свещеници откъсваха малко момченце от ръцете на сестра Чие, докато тя пищеше сърцераздирателно: „Не, не!“ Пламъците подскачаха все по-високо, пърлеха кожата й, подпалиха косите й… С приглушен вик Хару се събуди, рязко се изправи и седна в сламата. Сърцето й биеше до пръсване. Дори когато осъзна, че е сънувала, страхът не я напусна. Откъм коридора долови предпазливи стъпки, които бързо приближаваха. Някой дръпна резето на вратата й. Обзета от тревога, тя инстинктивно скочи на крака. Сви се в най- отдалечения ъгъл на килията и застина. Вратата изщрака и се отвори. В килията се вмъкнаха трима мъже със скрити зад тъмни покривала лица. Само очите им проблясваха на лунната светлина. Последният затвори тихо вратата. Хару видя, че тримата я гледат втренчено. Долови злите им намерения в учестеното им дишане. Изпищя от страх и се сви в ъгъла. Най-високият прекоси килията и спря пред нея. Хвана я за предницата на робата й, дръпна я плътно до себе си и притисна с ръка устата й.
— Не смей да се съпротивяваш и да не си издала нито звук — прошепна той грубо, — иначе ще те убия. Ясно? — притисна я към стената. Твърдите му пръсти я стиснаха за гърлото. Ужас скова гърдите на Хару и тя кимна. — Дойдох да ти кажа какво ще направиш — прошепна мъжът, мърдайки уста под плата върху лицето си. — Тъй че слушай внимателно. На процеса ще признаеш, че си убила Ояма, Чие и Сияен Дух, а после си подпалила къщата — от гърлото на Хару се изтръгна неволен хленч на протест. Мъжът я притисна и блъсна главата й в стената. Ударът я зашемети, ушите й писнаха. — Ако отречеш, че си го извършила — продължи той, сякаш четеше мислите й, — после ще съжаляваш, че не си била екзекутирана! Сега ще ти помогнем да изпиташ само малка част от онова, което можеш да очакваш, ако не се подчиниш — изсъска мъжът. Дръпна я от ъгъла, завъртя я и я запрати встрани от себе си. Спътниците му я подхванаха. Тя се развика и започна да ги дере, но единият сключи мускулести ръце около тялото й, а другият мушна парцал в устата й. Хару се задави. Сърцето й блъскаше в неистова паника. Тя се извиваше и се мъчеше да се отскубне, но двамата я държаха здраво за китките. Мъжът, който й бе заповядал какво да прави, я зашлеви през лицето. Главата й се отметна назад. Следващите удари се посипаха по носа и ушите й. Топла солена кръв рукна от ноздрите й и запуши гърлото й. Хару с мъка потисна порива си да се разкрещи, за да избегне нови удари. Разплака се, когато мъжът се нахвърли върху нея с къс кожен камшик, който нашари с болезнени резки гърдите и корема й.
Единствените звуци, които се чуваха в килията, бяха плющенето на камшика и задавените й ридания.
После я пуснаха. Хару се свлече на пода; цялото й тяло трепереше от непоносима болка. Обърнаха я по гръб, разкъсаха робата й отпред и разкрачиха краката й. Високият я обязди и реалността се смеси с ужасите от кошмара й. Загърчи се, но другите двама я сграбчиха за китките и глезените. Държаха я да не мърда, докато другарят им напъхваше члена си в нея. Хару изпищя от болка, той я зашлеви отново. Беше оябун Ояма; беше съпругът й. Гадната му воня я задушаваше, докато той продължаваше брутално да я насилва.
— Признай се за виновна или ще ти се случи нещо много по-лошо — изсъска той в ухото й. — Ако отречеш, ще те преследвам… Където и да отидеш, каквото и да направиш, ще те открия. Ще те накажа така, че да се молиш за милостта на смъртта. И после ще те убия… — мъжът изгрухтя и Хару усети я как твърдостта му вътре в нея се прекърши. Когато почувства, че той се отдръпва от нея и се изправя, тя изстена с облекчение, но тогава мястото му зае един от другите. И отново последваха дивашките тласъци и
