болката. Когато дойде ред на третия, слабините й вече бяха жива рана, лепкава от кръв. Неистовото мятане на главата й бе охлабило натъпкания в устата й парцал.
— Спрете! Оставете ме! — изпищя тя. Чу как в съседните килии затворничките се събудиха и размърдаха. Мъжът върху нея замръзна. — Помощ! Помощ! — самообладанието я напусна и тя се разпищя неистово.
Откъм долната страна на коридора се разнесоха забързани стъпки. Някъде наблизо прозвучаха мъжки гласове. Мъчителят й скочи от нея с ругатня. Нападателите й се втурнаха към вратата, но на прага високият се спря.
— Помни какво ти казах! — изсъска той.
Хару продължаваше да крещи, неспособна да се овладее. Трима пазачи се втурнаха в килията с фенери. През мъглата от болка и сълзи Хару видя стъписаните им лица, когато се втренчиха в разголеното й тяло.
Нападателите й бяха изчезнали.
Глава 28
На следващото утро Рейко се приготвяше да иде до „вътрешното крило“, за да потърси Мидори. Докато минаваше покрай кабинета на Сано, чу гласа на Хирата:
— … има новини от затвора Едо. Снощи са нападнали Хару…
За момент Рейко замръзна на място, после се втурна в кабинета. Сано седеше зад писалището, а Хирата бе коленичил срещу него. Като я видяха, на лицата им се изписа смущение.
— Моля да ни извиниш. Говорим по работа — каза Сано.
Двамата с Рейко бяха прекарали поредна нощ в отделни стаи и Рейко предположи по изопнатите му черти, че той не бе спал по-добре от нея. Тонът му недвусмислено подсказваше, че присъствието й е нежелано, но тя не обърна внимание на намека.
— Какво се е случило с Хару? — попита разтревожена.
— Хару вече не е твоя грижа — напомни й Сано.
— Моля те, остави ни…
Рейко не се помръдна. След един твърде напрегнат миг Сано кимна на Хирата.
— Пазачите са чули Хару да крещи в килията си — продължи Хирата. — Била е пребита.
— Кой го е сторил? — попита Рейко ужасена.
— От нападателя й нямало и следа — каза Хирата, — а Хару, изглежда, не е в състояние да говори…
Сано стана.
— По-добре лично да огледаме.
— Идвам с вас — обяви Рейко.
Мидори можеше да почака.
— Жените не придружават съпрузите си при официални дела — припомни й Сано, видимо раздразнен. — Освен това затворът на Едо не е място за теб.
— Нищо лошо не може да ми се случи, след като вие сте там и ме пазите — изтъкна Рейко. — Освен това ми се струва, че Хару е в същото положение както след пожара. Щом не е разговаряла с пазачите, едва ли ще говори и с вас. Само на мен ще има доверие…
Сано се поколеба. Накрая кимна и отстъпи:
— Добре, да тръгваме.
Час по-късно пристигнаха в затвора Едо. Сано, Хирата и тримата детективи минаха с конете си по паянтовия дървен мост, който прехвърляше канала пред затвора. Следваха ги стражи, които вървяха пеша и съпровождаха паланкина на Рейко. Отвън пред обкованата с желязо порта ездачите слязоха от конете си и Сано се отправи към стражницата, за да размени няколко думи с пазачите. Рейко слезе от паланкина, като оглеждаше с любопитство напуканите, обрасли с мъх каменни зидове и порутените островърхи кули на покривите.
Пазачите отвориха портата. Сано и хората му влязоха в двора, последвани от стражите, които съпровождаха Рейко. След малко се появи възрастен самурай, вероятно началникът на затвора. Щом видя Рейко, той се намръщи изненадан.
— Съпругата ми е тук, за да окаже милосърдие на затворничката — поясни лаконично Сано.
Началникът на затвора придоби непроницаемо изражение, зад което скри истинското си мнение за необичайното поведение на сосакан. Само каза:
— Моля, елате с мен.
Докато цялата група се движеше към крепостта, Сано попита:
— Установихте ли кой е наранил Хару и защо?
— Не още — отвърна началникът.
— Какво е състоянието й?
— В шок е и все още не иска да говори.
Стигнаха до главната сграда на затвора и пазачите отвориха тежката врата. Върху Рейко се изсипа какофония от викове и стенания. Докато вървеше след Сано и останалите мъже по лабиринта от коридори, я заля воня на изпражнения, урина, повърнато и гнилоч. Тя притисна ръкав до носа си. На оскъдната слънчева светлина, която се процеждаше през високите прозорци, видя мръсни вади, които криволичеха изпод затворените врати на килиите. Повдигна полите на кимоното си, за да не се топят в нечистотиите, и продължи предпазливо напред.
Началникът на затвора отвори вратата на една килия и застана отстрани, за да пусне пред себе си Сано и Хирата. Рейко се промъкна след тях. Щом видя Хару, която лежеше върху купчина слама на пода, цялата в отоци и синини, тя извика:
— Хару! О, божества! Хару! — момичето обърна глава. Синини с оттенък на мораво ограждаха очите й. Носът и устните й бяха отекли и покрити със засъхнала кръв. При вида на Сано и Хирата тя се сви ужасена. После забеляза Рейко и от разранената й уста се изтръгна немощен жален вик. Без да обръща внимание на мръсния под, Рейко коленичи и я взе в обятията си. Момичето се разрида и се притисна в нея, а Рейко отправи гневен поглед към началника на затвора:
— Веднага донесете съд с топла вода и парцали, за да я почистя!
Началникът изглеждаше изненадан, че тя изобщо заговори, а после доби обидено изражение. Той се обърна към Сано.
— Така ли я намерихте? — попита го Сано. Началникът кимна мълчаливо. — И дори не сте почистили раните й? — тонът на Сано бе станал хладен от неодобрение.
— Нямаме обичай да угаждаме на престъпниците — опита да се защити началникът.
— Донесете необходимите тоалетни принадлежности и повикайте доктор Ито Генбоку!
Началникът излезе, за да изпълни нарежданията.
— Какво се случи, Хару сан? — попита Рейко внимателно.
Момичето притисна трескаво лице в рамото й и изрече неясно:
— Бяха трима… Биха ме… Причиниха ми толкова болка… — и отново се разплака.
