съзнанието й отказваше да си припомни.
Ами ако думите на момичето имаха и друго, скрито тълкувание? Ако това, което бе казала, бе в резултат от побоя или от лекарството, което й бе дал доктор Ито? Така или иначе, едно нещо беше сигурно: не можеше да каже на Сано за бълнуването на Хару, защото това щеше да засили убеждението му във вината й, което означаваше, че престъпленията на „Черният лотос“ никога нямаше да бъдат разкрити!
Глава 29
Мидори се събуди замаяна и немощна. Долови далечно монотонно припяване. Болеше я главата; устата й бе пресъхнала, гадеше й се. Завъртя се на другата страна и отвори очи. Лежеше върху футон в голяма стая, осветена от снопове слънчева светлина, които проникваха през закритите с решетки прозорци. Наоколо в подредени в редици легла спяха и други жени. Мидори се смръщи озадачена. Кои бяха те? Къде се намираше? После изведнъж си спомни, че сигурно все още е в метоха на „Черният лотос“ и че жените в стаята са послушници също като нея. Мъглата в съзнанието й се вдигна и тя си спомни с ужас церемонията по посвещаването.
Бе изпитала наслада, докато онзи мъж я докосваше, защото си мислеше, че е Хирата! Не можеше да повярва, че се бе държала тъй непристойно. Сигурно в тамяна имаше някакъв опиат, иначе защо ще си губи разсъдъка! А кръвта на Анраку вероятно съдържаше някакво приспивателно, защото Мидори не можеше да си спомни какво се бе случило, след като я преглътна.
Сега забеляза, че спящите жени са облечени в сиви роби, а не в белите, които носеха предишната нощ. Някои от тях изобщо нямаха коса — главите им бяха обръснати до голо. Сърцето на Мидори се сви, когато си спомни, че те всички вече бяха монахини. Ръката й се устреми към собствената й глава. Усети дългите копринени коси и въздъхна с облекчение, макар че се почуди защо я бяха пощадили. Огледа се и видя, че тя също е облечена в сива роба. Някой бе сменил одеждите й, докато е спяла. В гърдите й се надигнаха мъка и срам. Мислеше се за толкова умен шпионин, а бе победена от „Черният лотос“.
Една монахиня мина по тясната пътека между леглата и извика.
— Ставайте! Време е да започнете новия си живот! — с ропот и прозевки новите монахини се размърдаха. Мидори седна в леглото и потръпна, усещайки, че й се завива свят. Раздадоха им купички с горещ чай и оризова каша. — Никакви приказки! — нареди монахинята.
Мидори получи своята порция и осъзна, че изпитва глад, но се страхуваше, че в храната има отрова. Искаше ли да запази мисълта си бистра, трябваше да погладува.
— Ако няма да я ядеш, може ли да ти я взема? — долови тя нечий шепот.
Мидори вдигна поглед и видя Тошико, коленичила до леглото й. Изглеждаше сънена; и тя беше все още с дългите си коси. Мидори забеляза, че всички по-хубави момичета не са с обръснати глави. Разтревожена за безопасността на новата си приятелка, Мидори прошепна напрегнато:
— Не, не бива! Може да е опасно!
— Опасно ли? — намръщи се Тошико. — Какво говориш?
Монахинята патрулираше по пътеките, а Мидори нямаше желание да узнае какво е наказанието за нарушаване на разпоредбите.
— Ще ти обясня веднага щом мога — после любопитството й надделя над предпазливостта. — Какво ти обеща Анраку?
Тошико така и не можа да й отговори, защото монахинята поведе всички навън към тоалетните, за да се умият. После се отправиха към главната зала за богослужение. Дворът наоколо бе пълен с монахини и свещеници, които внасяха вътре чували с ориз, въглища и дърва, варели с масло, бъчви с кисели зеленчуци и сушена риба. Мидори се почуди за какво са им толкова много провизии. Не видя наоколо никакви поклонници и усети, че я прониза страх. „Черният лотос“ наистина бе затворил врати за външния свят!
В главната зала групата й се присъедини към няколко монаси и монахини, които бяха коленичили на пода. Един възрастен свещеник им даваше тон в припяването. Мидори се настани до Тошико и зареди монотонната молитва. Днес залата изглеждаше различна. Огледалата бяха закрити със завеси, а на олтара горяха само няколко свещи. Свела глава, Мидори смушка Тошико.
— „Черният лотос“ е много опасен — прошепна тя. — Убива хора. Скоро ще се случи нещо лошо…
— Откъде знаеш? — прошепна в отговор Тошико. Мисълта да й разкрие коя е в действителност и с каква цел е тук, я плашеше, но не можеше да очаква Тошико да й повярва, ако самата тя не се отнесеше с доверие към нея. Затова каза:
— Аз съм Ниу Мидори, събирам тайно информация за сосакан сама. Тук съм, за да разбера какво става. Веднага щом си изпълня задачата, се махам. Мисля, че трябва да дойдеш с мен, защото, ако останеш, може да пострадаш.
Тошико й хвърли уплашен поглед, както продължаваха да припяват молитви.
— Добре. Какво ще правим?
— Аз ще се измъкна по-късно и ще огледам на: около — отвърна Мидори. — После ще се върна, за да те взема.
Накрая привършиха с молитвите и монахинята отведе групата до една постройка, където се помещаваше работилница за молитвеници. Двете с Тошико бяха пратени да режат вече отпечатаните молитви на ивици. Двама свещеници обикаляха из помещението и надзираваха работата. Мидори изчака, докато свещениците се захванаха с нещо в отсрещния край, и се промъкна към вратата.
— Къде отиваш? — разнесе се настоятелен женски глас.
Тя се стресна, озърна се и видя една монахиня, която я наблюдаваше втренчено от масата за печатане. Свещениците тутакси тръгнаха към Мидори.
— До тоалетната — излъга тя, със закъснение осъзнала, че тук всеки следи всекиго. — Иди с нея — нареди свещеникът на монахинята.
По пътя до тоалетната и обратно монахинята нито за миг не я изпусна от поглед. Както работеше до Тошико, Мидори прошепна:
— Трябва да ми помогнеш да се измъкна.
Тошико прокарваше ножа си между редовете изпечатани йероглифи.
— Добре. Ще направя нещо да им отвлека вниманието. Нека изчакаме удобен момент. Имай търпение и ме наблюдавай. Когато ти намигна, хукваш.
Мидори изпита искрена радост, че се бе доверила на Тошико.
— Не бива да оставяме Хару в затвора — каза Рейко на Сано. Беше късен следобед и те пътуваха през Нихонбаши към замъка Едо. Рейко се возеше в своя паланкин, а Сано яздеше отстрани до отворения прозорец. Хирата и детективите се движеха отпред.
— Хару ще се оправи — отвърна Сано. — Двамата пазачи, които поставих пред вратата на килията й, ще я охраняват, а доктор Ито ще се погрижи за раните й. Предупредих началника на затвора, че ще го понижа, ако допусне още някой да й причини зло. Двамата виновници бяха наказани. Няма да я тормозят повече.
— А третият? — попита подигравателно Рейко и му разказа какво е научила от Хару.
— Били са само двама — възрази й Сано, докато шествието забавяше ход на път към едно открито
