На фона на потъващото в здрача небе над храма Зоджо пламтяха искрящи розови облаци. Камбани оповестяваха вечерните обреди. Улични търговци и закъснели богомолци бързаха да се приберат от тържището. Само портите към храма „Черният лотос“ бяха затворени; никой не влизаше, нито излизаше. Забулен в тайнственост, ограденият с висок зид двор сгъстяваше вечерния здрач около себе си.
Въоръжени с копия монаси стояха на пост пред портите, а Кумаширо им даваше нареждания. После водачите на сектата събраха всички послушници и започнаха да ги обучават на ръкопашен бой. Мидори стискаше своя кинжал, задъхана от усилията да не изостава от групата. Питаше се за какво им бяха нужни подобни умения. Другите момичета имитираха учителите си съсредоточено. Мидори хвърли поглед към Тошико в съседната редица. През целия ден бе очаквала приятелката й да отвлече вниманието на надзираващите ги, за да може тя да се измъкне, но Тошико така и не стори нищо. Сега Мидори вече беше изтощена от чакане и от глад, тъй като не бе яла нищо от страх да не бъде отровена. Искаше й се час по- скоро да приключи задачата си и да се върне у дома, но се опасяваше, че Тошико е променила решението си и се е отказала да й помогне. Отвъд редиците забеляза монахини, които стояха от двете страни на пътеката и внимателно наблюдаваха групата. В никакъв случай нямаше да може да се промъкне покрай тях без помощта на Тошико. Обзе я отчаяние.
Урокът продължаваше. Сега ги накараха да застанат по двойки и единият да нанася удари, а другият да се отбранява. Мидори запристъпва нервно от крак на крак. Насилието в това упражнение я притесняваше. Тя хвърли отново поглед към Тошико, която сега беше четири реда пред нея. Изведнъж Тошико извика. Сърцето на Мидори подскочи. Всички извърнаха погледи към девойката, която изпусна кинжала си и се хвана за корема.
— Ох, боли! — изпищя тя, падна на земята и взе да се превива. Монахините, които стояха отстрани, се втурнаха към нея. Тошико се търкаляше напред-назад с изкривено от болка лице. В един миг погледите им се срещнаха и тя намигна на Мидори едва забележимо.
Вън от себе си от радост, Мидори се втурна навън. Дърветата препречваха светлината от месечината и постройките и тя едва виждаше къде върви. Гмурна се в някакъв проход между плътни зидове, после прекоси малък горист отрязък и се озова насред открито пространство. Препъна се в един камък или паднал клон и се просна по очи на тревата. При удара в земята кинжалът излетя от ръката й и тя остана без дъх. Остана за миг зашеметена. Сърцето й блъскаше в гърдите. После се изправи, залитайки, и едва тогава си даде сметка, че изобщо не беше мислила какво ще прави, след като избяга.
Скова я нерешителност. Почувства се ужасно малка, самотна и уплашена.
Когато очите й привикнаха с тъмнината, видя, че се намира в някаква градина. На фона на мастиленото небе се открояваха назъбени борове, а изкуственото езеро отразяваше бледия кръг на луната. Мидори усети мирис на изгоряло дърво и видя голям квадрат гола овъглена земя. Побиха я ледени тръпки. Тук вероятно се бе намирала къщата, която бе изгоряла заедно с Ояма, жената и малкото момче.
Мидори долови нечии бързи стъпки по окапалата шума. Приближаваха към нея. Обзе я паника и от гърлото й се изтръгна неволен вик. Тя се завъртя и вдигна ръце, за да се предпази от тъмната фигура, която се бе устремила към нея. Сянката спря и прошепна:
— Аз съм!
— Ох! — Мидори усети, че краката й омекват от облекчение, когато разпозна Тошико. — Толкова се радвам да те видя. Как се добра дотук?
— Казах им, че имам спазми — обясни Тошико, — а после се престорих, че ми е по-добре. Щом урокът започна отново, успях да се измъкна незабелязано. И сега какво? — преди Мидори да си признае, че няма представа, откъм мястото на пожара се разнесе пукане. И двете трепнаха. От обгорената земя излизаше странна светлина. Тошико почти извика от суеверен страх: — Сигурно са духовете на хората, загинали тук!
Момичетата се скриха зад едно дърво. От земята щръкна ръка, стиснала фенер; после се показа цяла човешка фигура. Беше жена със сиво кимоно и дълга кърпа на главата — игуменката Джункецоин. Тя държеше фенера над голяма дупка, от която бе изпълзяла.
— Това явно е отвор към подземните тунели — радостно прошепна Мидори. Очевидно преди пожара той е водел в изгорялата къща. От тайнствения отвор се разнесе ново пукане и от дупката се изкатериха две мъжки фигури с бръснати темета. Мидори разпозна върху лъскавите им роби герба на клана Курода. Джункецоин и мъжете поеха по една от пътеките към главния двор.
— Искаш ли да погледнеш какво има в дупката? — попита Тошико.
Мидори потръпна при мисълта да се спусне долу, затова предложи да проследят игуменката и я двамата васали на даймио Курода. Тошико се съгласи и двете последваха Джункецоин и мъжете към верандата на една от по-малките зали за богослужение. През пречките на прозорците се процеждаше мъждива светлина. Мидори и Тошико се скриха зад редките храсти отстрани и видяха как самураите бръкнаха в кесиите си, отброиха известна сума в протегнатата длан на игуменката и изчезнаха във вътрешността на постройката. Момичетата изчакаха малко, после надникнаха през процепа на най-близкия прозорец. Единият от самураите бе прегърнал чисто гола монахиня с бръсната глава, а другият галеше органа на млад послушник през шафрановата му роба. Мидори ахна от изненада, а Тошико я задърпа за ръката:
— Да тръгваме! — те се промъкнаха обратно през двора до мястото на изгорялата къща. Клекнаха при ръба на дупката и надникнаха вътре. Мидори видя шахта с облицовани с дъски стени; в единия край имаше паянтова дървена стълба, която се спускаше надолу в дълбока яма. На дъното й проблясваше мъждива светлина. Чу се някакво далечно тракане. — Там има нещо. Тъмно е — изхленчи Тошико. — Страх ме е да сляза долу.
Мидори също се страхуваше, само че трябваше да бъде смела.
— Можеш да ме чакаш тук — каза тя по-уверено, отколкото беше в действителност.
— Страх ме е да остана сама…
— Тогава ще трябва да дойдеш с мен! — и тя започна да се спуска по скърцащата стълба. Мракът на шахтата я обгърна. Въздухът стана по-влажен, студен и наситен с мирис на пръст. В гърдите й се надигна панически ужас, че се намира в капан. Вкопчи се в страничните пречки на стълбата и нозете й опипом затърсиха напречните дъски на стъпалата. Стъпи на дъното и се огледа. Светлината идваше от газени лампи, окачени по гредите на тунела. Три различни прохода се събираха точно там, където бе застанала. Миг по-късно Тошико се спусна непохватно до нея. Мидори се окопити: — Хайде оттук — каза тя и тръгна напосоки. Двете поеха по единия от тунелите. Около тях се носеше шум от равномерно тракане. От специални дупки в тавана нахлуваше въздух, изпълнен с острия мирис на риба и кисели репички. От двете страни на тунела имаше стаи. Мидори надникна през отворената врата на една от тях и видя струпани до тавана керамични съдове. В следващата имаше чували с ориз, а в третата — варели с вода. — Това трябва да са провизиите, които видяхме да пренасят в храма — каза тя. Ниската температура благоприятстваше за съхраняването на храните, но тя не разбираше защо от сектата трябваше да складират тук толкова много запаси.
Тошико трепна и се взря във вътрешността на тунела; погледът й бе напрегнат и уплашен.
— Някой идва!
