Хирата се втренчи в него недоумяващ.
— Но тя показа, че не я бива за нищо, освен да сипе лъжи и да ви настройва един срещу друг с Рейко. Не можем да рискуваме безопасността на Мидори, като разчитаме на нея!
— Има един последен начин да изтръгнем истината от Хару и да изведем Мидори от храма с разрешението на шогуна — каза Сано. — Отиваме да се срещнем със съдията Уеда! — скоро те вече седяха в кабинета на съдията в административния район Хибия. Сано каза на своя тъст: — Бих искал да свикаме съда за Хару. Ще ми помогнете ли?
— Разбира се — отвърна Уеда. — Намери ли вече сигурно доказателства за вината й?
— Не — призна Сано, — но на всяка цена трябва да принудим Хару да разкрие какво знае за „Черният лотос“ — той му разказа как Мидори бе изчезнала, как шогунът му бе заповядал да стои далеч от храма и как главният старейшина Макино го бе обвинил в таен заговор. — Сигурен съм, че при процеса ще излязат наяве факти, които ще убедят шогуна, че Мидори е в опасност… Убеден съм, че Хару знае повече, отколкото казва.
— Кога искаш да насроча делото? — попита съдията Уеда.
— Тази вечер, в часа на петела13.
Абсолютният мрак в подземния затвор на „Черният лотос“ беше като чудовищен жив организъм, който вдишваше въздух, наситен с човешки страдания, а пулсът му следваше ритъма на огромното духало. Той изпълваше килията, където Мидори лежеше свита в един ъгъл. Просмуканият с влага хлад проникваше през тънката й роба и тя трепереше. Никой не беше споменал какво ще е наказанието й, че е шпионирала сектата, нито беше разговарял с нея, след като свещениците я бяха затворили тук. Ще я измъчват ли? Ще я принуждават да копае тунел ли? Или ще я убият? Или просто ще я оставят да загуби разсъдъка си?
Първоначално Мидори правеше всякакви опити да избяга: блъскаше по тежката дървена врата, мъчеше се да се промуши през тесния отвор в тавана, служещ за отдушник, откърти някакви дъски от стената и се пробва да прокопае път нагоре, но глината бе прекалено твърда. Крещя за помощ, но никой над земята не можеше да я чуе. Накрая избухна в сълзи и се отдаде на отчаянието.
Сега вече нямаше представа, колко часа бе прекарала в тази килия. По едно време за момент зърна светлина отвън и някой мушна през пролуката под вратата поднос с храна. Твърде измъчена от глад, за да мисли за отрова, Мидори изгълта лакомо ориза, киселите зеленчуци и сушената риба. После заспа и се събуди, обладана от ужас. Нямаше представа, колко време бе минало, нито дали бе ден или нощ. В надеждите си за избавление се уповаваше само на Рейко. Помисли си за Хирата и сърцето й се сви от мъка. Само ако се беше задоволила с трохите внимание, които й бе подхвърлял! А сега нямаше да го види повече! Нечии стъпки приближаваха килията й. В душата й се сблъскаха надежда и ужас. Копнееше за човешко присъствие, но в същото време се страхуваше от наказанието, което й бе обещал висшият свещеник Анраку. В квадратното прозорче горе на вратата проблесна светлина. Мидори седна, обгърна с ръце коленете си в безпомощно очакване на онова, което щеше да се случи.
В отвора се мярна страничната част на кръгъл хартиен фенер, подобен на извивка от луната. Мидори присви за миг очи. Когато зрението й привикна към светлината, различи лице с едно-единствено око, втренчено право в нея, тъмно и блестящо. Окото принадлежеше на Анраку. Тя изплака, а сърцето й заблъска от ужас. Искаше да отвърне поглед, но окото на Анраку я бе превърнало в своя пленница. Към устните й се устреми молба за пощада, но тя не бе способна да промълви нито дума.
И тогава прозвуча женски глас:
— Защо трябва да я държим? — Мидори разпозна резкия и пълен с раздразнение глас на игуменката Джункецоин.
— Тя е специална — отвърна Анраку тихо.
Мидори осъзна, че говореха за нея.
— Какво я прави по-различна от всяка друга? — попита Джункецоин. — Пък и нямате ли си вече достатъчно жени? — Мидори долови ревност в гласа й. — Мисля, че трябва веднага да се отървете от нея…
Висшият свещеник не отговори. Завладя я тревога.
— Тя не представлява проблем, докато е тук долу — чу се груб мъжки глас. Беше на Кумаширо. — Но успее ли да избяга, може да създаде неприятности. Твърде рисковано е да я оставим жива. Моля, разрешете да я премахна…
Тревогата на Мидори се превърна в ужас. Но Анраку заговори отново.
— Спомнете си какво предсказа моето видение. Три знака ще предизвестят съдбовния ни ден. Вече станахме свидетели на първите два, но все още очакваме третия. Освен това имах ново видение… Буда каза, че пленяването на Ниу Мидори предизвестява третия знак — продължи Анраку, — и няма да постигнем слава, ако тя не остане жива, за да изпълни своята важна роля.
— Какво роля? И защо тя? — попита настоятелно Джункецоин.
Анраку опипа Мидори с поглед.
— Не ми задавайте повече въпроси. Скоро ще разберете.
Лицето и фенерът изчезнаха от малкия отвор. Стъпките се отдалечиха нататък по коридора и килията отново потъна в мрак. Магическото въздействие на Анраку върху Мидори се охлаби като върви на хвърчило при внезапно спрял вятър. Тя се втурна към вратата и закрещя:
— Моля, не ме оставяйте! Върнете се! — мракът и самотата сега изглеждаха още по-непоносими. Ужасът й беше нараснал, защото, макар и да беше разбрала, че ще живее още известно време, не знаеше нито колко, нито по каква зловеща причина.
— Помощ, помощ! — закрещя Мидори. После избухна в необуздани ридания и заблъска по вратата. — Пуснете ме!
Единственият отговор на воплите й бе ехото от собствения й отчаян глас, който отекваше в тунелите.
Глава 33
— Обявявам съдебното дело срещу Хару за открито — прозвуча строгият глас на съдията Уеда. — Срещу Хару има отправени обвинения за четири престъпления: палеж и три убийства — на оябун Ояма, на селянка на име Чие и на малко момче, чиято самоличност до този момент не е установена… — секретарите записаха думите му. Сано бе стаил тревогата си зад строго и непроницаемо изражение. Беше прекарал деня в подготовка за процеса. Сега, когато здрачът вече затъмняваше прозорците, се надяваше да постигне справедлива присъда и да установи нови факти, които да убедят шогуна да прати спасителен отряд в храма на „Черният лотос“. Многобройна публика беше насядала в редици по пода. Хирата бе коленичил сред други служители на Токугава. Съдията Уеда се обърна към стражите, застанали при вратата в отдалечения край на съдебната зала:
— Въведете обвиняемата!
Стражите отвориха тежката, украсена с дърворезба врата. През нея влязоха двама войници, а между
