тях пристъпваше Хару. Ръцете й бяха овързани с въже, а глезените й бяха оковани с железни гривни, свързани с дебела верига. Носеше сиво муселинено кимоно и сламени сандали; косите й бяха събрани в плитки. Синините около очите й бяха станали виолетови; подпухналият й нос и разранените, напукани устни я правеха почти неузнаваема или поне на Сано му изглеждаше така. Докато войниците я водеха към подиума, тя крачеше вдървено, сякаш вървежът й причиняваше болка.
Откъм публиката се разнесоха смутени възгласи и ропот. Съдията остана невъзмутим. Стражите накараха Хару да коленичи на сламена рогозка върху ширасу — отрязък от пода точно пред подиума, покрит с бял пясък, символ на истината. Хару се поклони ниско.
— Погледни ме — нареди съдията. Хару вдигна към него печалното си лице. — Разбираш ли, че целта на този съд е да определи дали си виновна за палежа и убийствата, заради които си била задържана? — попита съдията Уеда.
— Да, господарю — гласът на Хару представляваше едва доловим шепот. Публиката се приведе напред, за да може да чува.
— Най-напред ще изслушаме фактите около престъпленията и доказателствата срещу теб, представени от сосакан на негово превъзходителство шогуна — продължи съдията Уеда. — После ти можеш да се изкажеш в своя защита. Накрая аз ще обявя решението си — той кимна към Сано. — Сано сан, имате думата.
Сано описа пожара в храма на „Черният лотос“, как бяха умрели жертвите, открити в изгорялата къща, и как огнеборците бяха намерили на местопрестъплението газова лампа, факла и самата Хару. След това обясни защо смята момичето за виновно. Хару седеше смирено и слушаше със сведен поглед. Сано беше доволен, че не присъства Рейко. Той не я бе виждал от сутринта, когато му съобщи, че Мидори е изчезнала; не я беше уведомил за процеса, защото не искаше да допусне тя да се намеси в делото. Той изказа предположенията си за възможната роля на Хару в смъртта на съпруга й и описа какво бяха казали Джункецоин и доктор Мива за непристойното й поведение в храма. Спомена двете момичета от сиропиталището, които бяха видели Хару да отива към къщата.
— Следователно Хару е имала както лошия нрав, така и условията, необходими за извършване на престъпленията — заяви Сано. — Освен това ще покажа, че Хару е имала и причина да убива — каза Сано. — В хода на разпитите тя призна, че оябун Ояма я е насилвал, и има свидетел, който ще потвърди, че тя го е ненавиждала за онова, което й е сторил. Моля Ояма Джинсай да излезе напред! — младият самурай стана от публиката, коленичи пред подиума и се поклони. В отговор на въпросите на Сано Джинсай описа как оябун Ояма използвал момичетата в храма „Черният лотос“ и как го запознал с Хару, която изгледала свирепо командира го заплюла. — Аз твърдя, че в нощта на престъпленията Ояма отново е насилил Хару и тя го е убила за отмъщение — завърши Сано. — След това е подпалила къщата, за да прикрие обстоятелствата около смъртта му… — в този момент вратата се отвори и в залата влезе Рейко. Появата й изпълни Сано с тревога. Когато тя коленичи зад публиката, погледът й срещна неговия. — Ваша светлост, препоръчвам Хару да бъде призната за виновна — заяви Сано, без да дава израз на притеснението си относно реакцията на Рейко.
— Мнението ви ще бъде разгледано с подобаваща сериозност — отвърна съдията. Но Сано знаеше, че главният недостатък на доводите му е липсата на явна връзка между Хару и останалите жертви, а това нямаше да остане незабелязано от проницателния Уеда. И тъй като убийствата очевидно бяха свързани помежду си, при положение че Хару не беше извършила и трите, най-вероятно не беше извършила нито едно от тях. И понеже държеше да бъде в услуга на справедливостта, съдията изискваше безспорни доказателства, за да подкрепи една присъда за виновност. Хората от публиката започнаха шепнешком да си разменят реплики. Рейко се приведе напред с изопнато от напрежение лице. Хару седеше все така тихо и смирено. — Сега нека чуя историята на обвиняемата — каза съдията Уеда. Сред публиката се възцари изпълнена с напрегнато очакване тишина. Рейко стисна ръце, скрити в широките й ръкави. Усети, че я обзема гняв към Сано. Как можеше да губи време, за да доказва вината на Хару, когато трябваше да се опита да спаси Мидори? А той дори не беше благоволил да й каже, че е насрочил делото! Но въпреки това Рейко нямаше да се откаже без бой. Нито пък да остави Хару да страда заради престъпленията на „Черният лотос“, докато съществуваше и най-малка вероятност да е невинна. Съдията се обърна към Хару: — Какво имаш да кажеш в своя защита?
— Не съм го извършила — свело глава, момичето говореше с тих, но ясен глас.
— Поясни какво точно не си извършила — насочи я Уеда.
— Не съм убила оябун Ояма.
— А жената и момчето?
— Нито пък тях — отвърна Хару и Рейко видя, че тя трепери от страх.
— Ти ли подпали къщата? — попита съдията Уеда.
— Не, господарю.
Съдията не изглеждаше трогнат от изпълнената с болка искреност на Хару.
— Тук бяха представени сериозни улики срещу теб — отбеляза той строго — и за да докажеш невинността си, трябва да ги опровергаеш. Ти ли подпали къщата?
— Не, господарю — заподсмърча Хару и повтори същата история, с която се оправдаваше от началото на разследването.
Съдията впери замислен поглед в нея.
— Ако очакваш от мен да повярвам, че си невинна, трябва да ми дадеш разумно обяснение, защо си била край къщата и как така трима души са намерили смъртта си в непосредствена близост до теб.
Момичето се сви и поклати глава. Рейко я наблюдаваше с тревога.
— Не знам защо съм била там — изрече едва чуто Хару. — Не съм подпалила нищо. И никого не съм убила.
Съдията се навъси, очевидно съпоставяйки твърдението й с представените от Сано улики. Рейко усети как сърцето й заби учестено, докато чакаше с надежда баща й да види, че липсват достатъчно доказателства, за да бъде призната Хару и за виновна. Накрая съдията каза:
— Сега ще обявя решението си относно присъдата.
А тя щеше да бъде окончателна, справедлива или не, Рейко знаеше това. Изведнъж си даде сметка, че не може повече да остане в ролята си на безучастен наблюдател.
— Сумимасен, извинете! — извика тя. Всички се втренчиха в нея, удивени от сцената, на която ставаха свидетели — някаква си жена си позволяваше с да се намесва в съдебната процедура. Рейко, която никога не беше говорила пред публика, бе обзета от притеснение и страх. С усилие на волята тя изрече високо: — Искам да се изкажа в защита на обвиняемата… — тя видя как покритото със синини лице на Хару се озари от радост, сякаш момичето очакваше Рейко да й донесе спасение. — Намесата ми като свидетел по делото не е обявена предварително, но… — Рейко долови сърдития поглед на Сано и цялата й смелост се изпари. — Но… мога да представя факти, които показват, че престъпленията са били извършени от друг, а не от обвиняемата — довърши, запъвайки се.
За миг изражението на съдията Уеда се смени от раздразнение към изненада. После хвърли поглед към Сано и рече:
— Тъй като става въпрос за човешки живот, ще предоставя на свидетелката привилегията да изкаже становището си — обяви той.
Рейко се приближи към подиума и коленичи до ширасу. Хару я посрещна с усмивка на признателност. Сано се втренчи в нея с поглед, който сякаш казваше
Приглушен ропот и възгласи на изненада се разнесоха сред публиката. Съдията слушаше, обгърнат от непроницаемо мълчание, а Сано не откъсваше поглед от Хару. Лицето на момичето придоби странно изражение, което за миг смути Рейко. Изглеждаше така, сякаш Хару не желаеше „Черният лотос“ да бъде злепоставен. Нима не разбираше, че уличаването на сектата бе в нейна изгода?
