иначе, а не както е мислел Михаил Дмитриевич. Ама че човек е тоя Михаил Дмитриевич — разсеян мълчаливец със замечтани очи! Колкото и да го дърпаш, колкото и да го теглиш буквално за косата, за да го измъкнеш от философските размисли, той все гледа да потъне в тях, по всякакъв повод. За него, виждате ли, най-важно е „онова, което стои отвъд нещата“. И колко упорит може да бъде той, мълчаливецът, когато държи на своето! Нима десетки пъти не му е казвано да не употребява двусмислени изрази в заповедите си към роботите. „Подхранваща смес“! Та Льодик е могъл да разбере този израз не като заповед за приготвяне на смес от аминокиселини и физиологични разтвори, а като заповед едновременно да включи захранването от мрежата и акумулаторите. Подобни случаи са описани в първия том на „Психороботика“. Там има специален раздел с обяснения…
Александър Николаевич напрягаше паметта си, за да си спомни нужния раздел. Знаеше, че асоциативната му памет не е добре развита и може да разчита само на логическата си памет. За да си спомни какво пишеше във въпросния раздел на „Психороботика“, трябваше да си представи, макар и приблизително, какво е могло да има в него, да си спомни предходните раздели, да си набележи ориентири.
Той извърши грижливо и привично всички операции за набелязване на ориентирите, сякаш подготвяше работното си място в работилница, подреждайки инструментите. И в напрегнатата му памет изплуваха първите фрази от „Психороботика“: „Силите му пресъхваха“, „Умираше от глад“. Те се даваха като примери. Разбираеми за човека дори без контекст, за робота тия фрази се нуждаеха от продължителни обяснения. Нещо повече — те пораждаха недоверие към основните програми, ако се срещаха в контекст, от който можеше да се заключи, че човекът е бил там, където са достигали слънчеви лъчи или е имало електроенергия. В такъв случай — разсъждаваше роботът — какво е пречело на човека да зареди акумулаторите си посредством енергобатерия или да се включи към контакта за зареждане?
За да не стават такива „грешки“, роботът трябваше да бъде запознаван с устройството на човешкия организъм.
„И тъй, ако Льодик е разбрал неправилно командата за подхранващата смес — мислеше си Александър Николаевич — ще е постъпил не в съответствие с нея, а в зависимост от това, как я е разбрал…“
И отново на учения му се стори, че нечий тежък поглед шари по тила му. Той направи усилие над себе си и бавно се обърна. Почти не се учуди, като не забеляза никого. Все пак още веднъж внимателно огледа лабораторията. Погледът му запълзя по приборите, после се стрелна на едната, на другата страна — и се втренчи в една точка… Вниманието на Александър Николаевич бе привлечено от обектива на телевизионната камера. Стори му се, че камерата лекичко помръдна…
Александър Николаевич направи няколко крачки. По синята леща на обектива се плъзна сянка — камерата се завъртя…
Той направи още няколко маневри, докато се убеди, че обективът на телевизионната камера се е „лепнал“ за него…
Александър Николаевич дръпна ципа на якето си. Дишането му стана по-леко. Чак сега той почувства, че вратът му е потен. Врътнал очи към обектива, той тръгна към мястото, където камерата бе включена в мрежата. Но се оказа, че шнурът не отива към контакта. С тънка дълга жица той беше свързан с най-близкия биотермостат.
Александър Николаевич повдигна капака на термостата. Потопено във физиологичен разтвор, там пулсираше сърцето на някакво животно. Жицата го бе промушила като обица, която минава през ухото, и отиваше към следващия биотермостат, а от него — към малкия енцефалер, където — Александър Николаевич добре помнеше това — имаше мозък на куче.
„Оставаш с впечатление, че тук е експериментирал някой луд — мислеше си ученият. — Обърканите проводници, включената телевизионна камера… А може би този хаос си има собствена логика? Нали камерата работи! Следи ме. Излиза, че управляващ механизъм, който я ръководи, е кучешкият мозък. Как да се свърже това с предишните наблюдения? Самоволните действия на роботите напълно биха могли да напомнят осъществяването на някакъв експеримент. Но нали те не познават строежа на мозъка и никога не биха се досетили да включат така телевизионната камера. По-скоро ще я свържат с лабораторния компютър…“
В него назряваше предчувствие за беда. Вече почти беше сигурен, че роботите нямат пръст в тая работа, че срещу него се е опълчила злата воля на човек. Но кой можеше да бъде този човек?
Той си припомняше страници от приключенските романи, в които следователи залавяха престъпници. Те често започваха следствието с въпроса: Кой има полза от това?
„Кой има полза от това?“ — попита се Александър Николаевич и неочаквано за себе си се усмихна. В дадената ситуация въпросът звучеше съвсем хумористично. За да му намери положителен отговор, трябваше отново да се спре на мисълта за някакъв луд.
„А случайно ли все това ми идва наум? Дали тук няма някаква закономерност? Щом фактите сочат, че в лабораторията е влязъл луд човек, не трябва ли да търсим него? Например да предположим, че се е разболял някой от сътрудниците на лабораторията…“
„В такъв случай в резултат на болестта си той би трябвало да стане гений и да открие нов метод за управление — отговори си Александър Николаевич. — Тогава би трябвало да търсим злосторника сред нашите учени мъже, запознати и с неврохирургията, и с физиологията, и с радиоелектрониката… При нас има поне двама такива. Единият съм аз, а вторият е моят заместник, мълчаливецът със замечтаните очи…“
Той се попита: „Много ли ще се учудя, ако науча, че го е направил Михаил Дмитриевич?“ Не намери категоричен отговор и си зададе следващия въпрос: „Какво трябва да предприема незабавно?“
Преди да си отговори, ръката му самоволно сграбчи лабораторните клещи и преряза жицата, която водеше към телевизионната камера…
Препятствието
Снимката на Алексей Резанов никога не се беше появявала върху почетната дъска на автотранспортното предприятие. Но от друга страна, и шофьорският талон на Резанов не приличаше на „дантела“ — клещите на автоинспектора не бяха оставили върху него нито една дупка. Алексей беше чист и по отношение на провиненията — единствен „без наказания“, той отдавна се славеше с безаварийната си работа.
В къщи го чакат жена му и синът му. В гаража с малки автомобилчета на синчето вече навярно има нови повреди, които не могат да се отстранят без бащата. И като си спомня за Петка, за Пьотър Алексеевич, Резанов плавно натиска педала на газта.
Тежко натовареният самосвал фучи и ускорява своя бяг. Десетте огромни колела послушно размотават рулото на пътя. Насреща тичат весели млади кленове с разперени ръце-клони. Шумят за поздрав, но нима от грохота на двигателя можеш да ги чуеш? Алексей поглежда бензиномера: резервоарът е пълен до половината. Няма нужда да се отбива на бензиностанцията и да чака на опашката.
Автострадата тук е права като стрела, оградена е със специална мрежа срещу случайните двуноги и четириноги „нарушители“. „Може и да си почина“ — мисли си Алексей.
Късната вечер сгъстява сенките. Скоро ще трябва да включи габаритите.
Внезапно пред челното стъкло се мярва някаква сянка. Алексей още не е успял да я съзре както трябва, а кракът му автоматически натиска докрай педала на спирачката, ръцете извъртат кормилото.
Рязък писък пронизва слуха. Свирят спирачките. Колата се поднася. Алексей полита напред, зъбите му се удрят в кормилото, той чувства как предпазните колани се впиват в тялото му и вижда пред колата неизвестно откъде изскочила човешка фигура. Последното, което се запечатва в съзнанието му, е бледото вдигнато нагоре лице и протегнатата напред, сякаш за защита, ръка на човека.
… Когато автоинспекторът и линейката на „Бърза помощ“ пристигнаха едновременно на местопроизшествието, Алексей Резанов беше в безсъзнание. Лекарите установиха мозъчно сътресение и счупване на две ребра. В чекмеджето на кабината намериха омачкания пътен лист, един недояден сандвич и две малки автомобилчета.
Автоинспекторът дълго размишляваше върху причината за произшествието. Колкото и да оглеждаше пътя пред самосвала, не успя да открие нищо, което можеше да даде ключ за разгадаване на станалото. Беше твърдо уверен, че не е било възможно на автострадата да излязат хора или животни. Натрапваше се
