версията, че шофьорът е задрямал и неволно е извъртял кормилото, а чак след това е натиснал спирачката.
Внезапно инспекторът се спря и светна пред себе си с фенерчето. Той видя нещо, от което гърлото му в миг пресъхна. Върху лявата половина на мощната, огъната от удара броня се виждаше дълбоко хлътнал отпечатък от човешка длан…
Минаха още няколко секунди, преди инспекторът да преодолее изумлението и да изтича към колата си. По радиотелефона той повика дежурния от градското управление на ДАИ.
Скоро на местопроизшествието пристигнаха още две коли. В първата беше следователят, а във втората — огромен автофургон със синя ивица отстрани и надпис „Милиция“ — се намираше подвижната криминална лаборатория. От нея излязоха двама мъже с еднакви светли шлифери. Единият, нисичък и слаб, носеше куфарче; на врата на втория, пълен, висок и червендалест, се люшкаха на ремъците си няколко фотоапарата и светкавици с рефлектори. В дясната си провесена надолу ръка той носеше още един фотоапарат с телеобектив — истинско малко оръдие. Към фотоапарата беше прикрепена дълга жица, която изчезваше в недрата на фургона-лаборатория. Други две жици свързваха фургона с гирляндата от фотоапарати и светкавици, които се олюляваха на гърдите му. Изглеждаше, че целият този човек е само придатък към лабораторията, един от нейните апарати, свързан посредством жици с другите й части. Той няколко пъти обиколи смачкания камион. В същото време следователят и вторият експерт изучаваха пътния лист.
Защракаха затворите на фотоапаратите. Снимките се правеха в невидимите лъчи на спектъра — инфрачервени и ултравиолетови, — за да се открият и ония неща, които не се забелязват с просто око и които след време могат да се видоизменят или изчезнат.
След това експертите измериха мястото на произшествието. Лъчите на фенерчетата затанцуваха като светулки по асфалта и по земята край банкета. Някой извика:
— Насам!
Инспекторът забърза по посока на гласа. Експертът и следователят се бяха навели над земята и разглеждаха някакви следи, оставени от мъжки остроноси обувки с грайферни подметки. Вторият експерт вече приготвяше гипс, за да вземе отпечатъци.
Откриха следи и от другата страна на трасето. Като измери разстоянието между следите и определи дължината на крачката, експертът изчисли по таблицата ръста на човека, пресякъл автострадата. Оказа се, че е малко над среден — около метър и осемдесет.
Заедно със следователя експертите огледаха мрежата, която ограждаше автострадата. На едно място между две дупки се беше закачило парченце тъмносин плат. Експертът го взе с пинцети и го сложи в една кутийка.
После тримата се върнаха при камиона, с особено внимание огледаха вдлъбнатината върху бронята с отпечатаната длан, обработиха отпечатъка с йодни пари и прахове. В същото време шофьорът на автофургона бе подредил визьорите върху пътното платно. С тяхна помощ можаха да уточнят още някои подробности на произшествието: ъгъла на завоя, ъгъла на поднасянето… Умножиха масата на камиона по скоростта му, сравниха полученото със спирачния път, вложиха данните в портативния компютър, който се намираше в подвижната лаборатория.
Оня от експертите, който работеше с компютъра, прегледа перфолентата, почеса се с пръст по носа и даде команда на компютъра да повтори изчисленията. Като хвърли поглед върху втората перфолента, той неволно изруга, взе бележник и се залови да смята сам. По челото му като грахови зърна избиха капки пот. Експертът подаде бележника на другаря си и рече:
— Провери. Може би имам някаква грешка?…
Минаха още няколко минути…
Когато експертът връщаше бележника, ръката му трепереше.
— Нищо не разбирам — измърмори той. — Спирачният път трябва да е по-дълъг…
Отново провериха всичко. После още и още веднъж. От изчисленията излизаше, че противно на законите на механиката спирачният път на тежко натоварения автомобил е бил по-къс почти с два метра. Значи автомобилът е спрял от удар в препятствие. И такова препятствие е бил човек с протегната напред ръка…
Изчезналото шимпанзе
Съобщение, предадено по радиото и телевизията:
„През нощта на осемнадесети юни от зоопарка е изчезнало мъжко шимпанзе на име Джим. Молим всички, които го видят, да съобщят в дирекцията на зоопарка, в службата за защита на природата, в милицията.“
Минаха два дена. Никой не съобщаваше за шимпанзето Джим. С търсенето на изчезналата маймуна освен възрастните се заловиха и учениците от града — членове на кръжоците по естествознание. Така бяха открити избягалото от един училищен зоокът дресирано мече Костя, заселилото се в новия парк семейство лосове и изгубената от близкия совхоз крава…
Чак на шестия ден попаднаха по следите на Джим. Туристи, които обикаляли историческите места, чули през нощта в гората викове, трясък на клони, шум от борба. Разтревожени, те излезли от палатката. Внезапно на обления от лунна светлина хълм за няколко секунди се появили странни фигури. Едната от тях — ниска, приведена, с дълги ръце — приличала на маймуна. В стремежа си да избяга тя скочила към едно дърво. Срещу нея изтичала другата фигура. Чули се звуци от удари в метал, скърцане, ужасен вик, стон…
На въпроса, защо фигурите са им се сторили странни, туристите — те бяха четирима, включително и едно осемгодишно момче, — в един глас отвърнаха, че само едната от тях изцяло приличала на човешка. А втората, макар и да приличала на нея, по нещо се различавала.
— По какво именно? — попита следователят.
— По движенията — отвърна единият от туристите. — Някак твърде резки…
Той помисли няколко секунди и добави:
— И твърде бързи…
С помощта на отрядниците милиционерите претърсиха гората. Шимпанзето беше намерено в едно дере. Единственото оцеляло око на маймуната неподвижно гледаше към небето. Черепът беше отворен. Върху тялото откриха няколко разреза — толкова майсторски, сякаш беше правена аутопсия върху анатомическата маса в някоя клиника…
Грижите на полковник Тарнов
Полковникът от милицията Тарнов тежко отпусна лакти върху бюрото и подпря главата си с ръце. Той масажираше слепите си очи, но болката не минаваше. Тя стягаше главата му с плътни обръчи, отиваше някъде към тила и се натрупваше там. От време на време експертите донасяха протоколи, полковникът ги преглеждаше и се мъчеше да ги систематизира.
Днешният му ден бе започнал с обаждане по телефона от обществената библиотека. През нощта някой влязъл в запечатаното книгохранилище. По вратата нямало следи от взлом, но посещението на неизвестния в книгохранилището не можело да остане незабелязано. Неизвестният бил влязъл там, сякаш за да сътвори хаос в строго подредения книжен свят, затворен в библиотечните шкафове. Според най-оптимистичните предположения щял да е нужен цял ден, та с общите усилия на всички работещи в библиотеката и на студенти-доброволци книгите да бъдат сложени по местата им. Сигналната система била в пълна изправност, но не задействала. Тъкмо по тази причина бяха доложили за произшествието на Тарнов, който бе помолил да му докладват всички странни случаи в града.
Полковникът повика на разговор инженера, който отговаряше за сигналната система. Той беше млад човек, наскоро завършил машинно-електротехническия факултет на политехническия институт. Очите на посетителя бяха спокойни, но по бузите му пламтяха алени петна.
Тарнов зададе няколко от задължителните въпроси, после попита:
— Не ви ли е трудно сам да обслужвате цялата сигнална система?
