— Не — малко нерешително отвърна инженерът. — Виждате ли, цялата мрежа има два извода: към пулта за управление и към контролния екран. Екранът показва всяка неизправност, а изчислителното устройство я класифицира. Ако не е по силите ми да отстраня повредата, винаги мога да повикам монтьорите от пункта за обслужване.
Полковникът погледна в светлите му, почти прозрачни очи. Те приличаха на две бистри мъниста, постоянният им блясък ослепяваше и омайваше.
„Говори естествено, умее да скрива вълнението си“ — помисли си полковникът. Той се досещаше за причината на вълнението, знаеше, че инженерът очаква един въпрос, на който е приготвил отговор. Но Тарнов не бързаше с този въпрос. Първо трябваше да подготви почвата.
— Женен ли сте?
— Ерген съм — отвърна инженерът, като криеше глава между раменете, сякаш се признаваше за виновен.
— Това ли е първото ви работно място след завършването на института?
— Да.
Устните на инженера затрепериха. Той мръщеше чело, като се опитваше да отгатне следващия въпрос.
— Дадоха ми чудесна характеристика за вас — ободрително каза полковникът.
Лицето на инженера силно се изчерви. Дори шията му стана алена.
— Как ще обясните, че сигналната система в книгохранилището не е задействала?
— Проверих я, но не можах да открия никакви дефекти в конструкцията. Трябвало е да задейства.
— Може би някаква повреда?
— Контролният екран е в пълна изправност. Той щеше да я покаже.
— Излиза, че нито един външен човек не е могъл да влезе в книгохранилището.
— Да.
— И трябва да търсим престъпника сред сътрудниците на библиотеката, които познават устройството на сигналната система?
Мълчанието на инженера беше достатъчно красноречиво. Чуваше се леко бръмчене — една муха, попаднала между крилата на прозореца, се блъскаше в стъклото. Бръмченето престана — отверстието на дезинфектора я погълна.
— Колко от сътрудниците останаха след работа тоя ден? — попита полковникът.
— Двама. Степанова, която завежда трети отдел на архива, и аз.
— Кога запечатахте книгохранилището?
— В двадесет и един часа. Там всичко беше наред.
— А защо Степанова остана в библиотеката?
— Не знам точно. Навярно с разрешение на директора… — Той помисли и припряно добави: — Степанова отдавна работи в библиотеката…
— Познава ли устройството на сигнализацията?
— В общи линии.
Дойде време за неприятния въпрос. Полковникът се помъчи гласът му да звучи естествено:
— Библиоман ли сте? Колекционирате ли книги?
Макар че се беше готвил за този въпрос, инженерът трепна като от удар. Всички предварително подготвени думи мигом изхвръкнаха от главата му.
— Колекционирам. Какво от това? — предизвикателно попита той.
В този миг полковникът напълно повярва в невинността му.
— Недейте се вълнува — каза Тарнов. — Разберете ме правилно. Някой все пак е влязъл в книгохранилището.
— Това ме измъчва не по-малко от вас — обади се инженерът. — А и не само мен.
— Моля ви, проверете още веднъж цялата сигнална система — каза полковникът, като изпращаше посетителя до вратата. — Ако все пак откриете неизправност, съобщете ми.
Инженерът си отиде, а той дълго и безуспешно се мъчеше поне за малко да се отвлече от произшествието в книгохранилището. Такова нещо се случваше за пръв път в дългогодишната му служба. Глупав, абсурден случай! Опитен крадец с „квалификация“, която му позволява безшумно, въпреки сигнализацията да влезе в запечатано помещение, не би се заинтересувал от книгохранилището, а щеше да си избере плячка съобразно риска. Полковникът поиска бързо да установят какво е изчезнало от книгохранилището.
Той притегли към себе си книжата и отново започна да чете заключенията на експертите за произшествието на шосето, но пак не намери в тях нито една нишка, за която би могъл да се хване. Вече се накани да си върви в къщи, но в същото време иззвъня телефонът.
— Другарю полковник — доложи лейтенант Марченко, — обаждам се от Института по експериментална генетика. В лаборатория номер девет е станала кражба.
… Няколко минути по-късно полковникът влезе във фоайето на института.
Лаборатория номер девет се намираше на втория етаж, така че не стана нужда да използва нито асансьора, нито ескалаторите. Пред вратата се тълпяха любопитни, които лейтенант Марченко, нисичък здравеняк с малка красива глава, безуспешно убеждаваше да се разотидат и да не пречат на милицията.
Като забеляза полковника, лейтенанта тръгна към него и безцеремонно разбута зяпльовците. Спря се пред своя началник и направи рязко движение с главата, сякаш се отърсваше след плуване. Полковникът скри усмивката си и попита:
— Кога е станало?
— След обедната почивка.
— Кой е останал в лабораторията по време на почивката?
— Никой, другарю полковник. Всички отишли да обядват. Затворили вратата с електронната ключалка, както изискват инструкциите. А като се върнали, вратата била отворена. Изчезнали са няколко епруветки с микроби и вируси. Другарю полковник, ето професора, ръководител на лабораторията.
Мъжът с бяла престилка, с мощни рамене и дълги ръце, леко прегърбен, приличаше на мечка, изправена на задните си крака. Малките, дълбоко хлътнали очи гледаха добродушно и изпитателно. Ръката на полковника потъна в огромната му лапа.
— Ставало ли е по-рано нещо подобно в лабораторията? — попита полковникът.
— Какво говорите? — учуди се професорът и махна с лапата си, способна да повали кон.
— Изчезналите епруветки опасни ли са?
— Зависи с каква цел ще бъде използвано съдържанието им.
— Разкажете подробно с какво се занимава лабораторията — помоли полковникът.
— За нас микробите и вирусите са експериментални модели. С тяхна помощ изясняваме някои подробности на наследствения код. Предизвикваме в нашите модели насочени мутации и по такъв начин създаваме микроби от нов щам. Но резултатът от мутацията не винаги може да се предвиди, понякога се получават свръхопасни щамове. Например откраднатият щам на паратифния бацил 617С предизвиква така наречената „паратифна треска“. Получихме антищам и създадохме препарат, който ликвидира обикновения паратиф за няколко часа, а „паратифната треска“ — за две денонощия. Но такъв препарат засега има само при нас. За вируса във втората епруветка мога да ви разкажа само с разрешение от ръководството на института.
Тарнов изобщо не реагира при последните думи на професора, сякаш не ги беше чул, и попита:
— Наяве ли стояха епруветките, или е трябвало да ги търсят?
— По-скоро май „наяве“, както се изразихте. Нали сега работим с тях.
В това време лейтенант Марченко повика полковника на телефона. Тарнов отиде в кабинета на ръководителя на лабораторията и взе слушалката, оставена на бюрото.
— Слушам. Полковник Тарнов.
— Семьон Антонович, от книгохранилището не е изчезнало нищо — доложи неговият помощник, който бе останал в библиотеката.
— Абсолютно нищо ли? Нито една книга? — попита полковникът с такъв тон, сякаш много искаше да не е
