— В такъв случай още утре ще говоря с директора. А в други ден заедно ще отидем в болницата и ще те назначат.
— За твой помощник. Верен роб на своя господар.
— Чудесен помощник-магьосник.
— Иначе не съм съгласен.
Той каза това сериозно и твърдо, без да оставя място за възражение. Аля не знаеше какво да си мисли. А после се разчувства: „Ама какво правя аз? Та той иска да стане така, че цялата слава да е моя. Трябва да се радвам, да му благодаря…“
Аля отиде заедно с Юра при главния лекар на болницата.
— Харесвате ли си помощника, Алина Ивановна? После да не се разкайвате? — поощрително й намигна главният лекар, добродушен шишко с модни светлоруси мустаци, които висяха чак до брадичката му. То се знае, слуховете за новия годеник на „нашата докторка“ вече бяха стигнали до него.
Главният лекар „не забеляза“ състоянието й. Той бързо се обърна към Юрий.
— Дайте си дипломата, колега.
Юра извади от новата си чанта нова-новеничка диплома.
— Значи били сте в един курс с нашата Алина Ивановна! — извика главният лекар и се закани с пръст. — Ама че конспиратори!
Аля учудена вдигна очи.
— Добре, добре, ще ви запиша и двамата в нашия драматичен кръжок, там да разигравате тия водевили! — Широката усмивка на началника беше рекламно ослепителна. — В дипломата ясно е посочено: институт, факултет, година на завършване. Всичко съвпада. Ама че конспиратор била нашата Алина Ивановна!
Аля стоеше ни жива, ни умряла. Ръцете и краката й бяха омекнали. Една мисъл пулсираше в мозъка й: „Кой е той? Кой е?“
Обзе я лошо предчувствие, което не й даваше да диша. Трябваше незабавно да изясни поне част от истината. Тя не отговаряше на шегите на главния лекар и едва дочака двамата с Юра да излязат от кабинета. Замъкна го на стълбищната площадка, между етажите. Там никой нямаше да им пречи. На Аля й се струваше, че вика, макар че всъщност шепнеше:
— В името на всичко свято, кажи ми кой си?
Той мълчеше.
— Защо ме измъчваш така? С какво съм го заслужила? Каквото и да е, искам да знам. Не ми ли вярваш, кажи, не ми ли вярваш?
— Просто не знам какво да ти кажа — рече Юра. Колкото и чудно да беше, гласът му звучеше толкова искрено, че подозрението й започна да се разсейва. „Но дипломата? Откъде я е взел?“
— Подправил ли си дипломата?
— Магьосникът вече става и фалшификатор! Не е ли твърде много за един човек?
— Е, да, разбира се, с теб сме били в един курс и заедно сме тичали към студентския стол. Жалко само, че тогава изобщо не съм те забелязвала.
— „Най-после той се срещна с нея и тутакси за булка взе я“ — издекламира Юрий, като се включи в играта. — И ето че всичко се разбра.
— Ще бъде „всичко“, когато кажеш откъде си взел дипломата. — Аля разбираше, че е по-добре да не засяга този въпрос. Мислено се наричаше упорита магарица, на която най-после й е провървяло, но бяга от собственото си щастие. И въпреки това със същата упоритост препускаше лудешки във все същата посока.
— Оттам, откъдето и ти — отвърна той.
— От института? Значи там са направили фалшификацията?
— Не знаех, че това се нарича фалшификация — каза той така, сякаш нямаше нищо нередно.
— Но си завършил нашия институт? Може би като са ти издавали дипломата, просто са сбъркали годината?
— Най-после се досети, нехайна ученичке — комично въздъхна той. — Пиша ти тройка!
— А в коя година всъщност си завършил института?
Очите му се присвиха, превърнаха се в тесни цепнатини, скриха се под мощното надвиснало чело. В тях проблеснаха мълнии.
— Какво значение има? Нали се убеди, че мога да лекувам хора? Или документът струва повече от умението?
— В такъв случай защо…
— Защо, защо? Омръзна ми да ме разпитваш. Някой е сбъркал нещо в дипломата. Трябва ли заради това да хабим толкова думи?
Аля забеляза мълниите в очите му.
„Видя ли сега, магарице такава? — помисли си тя. — Загуби просяка и срещна принц. Да, принц! Той те обикна и искаше да ти помогне. Да, да ти помогне! И не само искаше — помогна ти! И на тебе, и на твоите болни. Но ти си свикнала с просяците, с техния начин на живот, с техния етикет. На ти сега! Дотегна на принца! Да, дотегна му! Той ще си отиде и ще намери хиляди като тебе! И никоя от тях няма да му задава глупави въпроси. Да, няма!“
В очите й заблестяха сълзи и известно време ги удържаше само женският й навик да мисли за грима, който може да потече от ресниците, та на всичко отгоре Юра ще я види разплакана и грозна. Но ето че сълзите бликнаха и потекоха по бузите, като оставяха две тъмни пътечки…
Той я улови за ръката, привлече я към себе си:
— Глупаво бебче…
И все пак Аля беше щастлива. Най-после в живота й се бе появил човекът, за когото тя мечтаеше още от малка — умен, силен, своеобразен, с когото не можеш да скучаеш. Никога не знаеш отнапред какво ще каже, какво ще направи, ден с ден не си приличат. Мислите, думите и постъпките му са неочаквани, оригинални, макар че тя не винаги може да ги разбере. Може би тъкмо затова у нея се поражда тревога. Но радостта от общуването с него, преклонението пред него са по-силни. Аля шепне:
— Нали завинаги ще бъдеш мой?
Очите му помътняват. Той пита, загледан встрани:
— Защо хората непременно искат да запазят, и то „завинаги“, онова, което не може да се запази?
У нея се породи предишното чувство — останала е сама на безкраен перон. Гласът й трепна:
— Каниш се да си отидеш?
— Говорех изобщо…
— А аз — за нас.
Тонът й учуди Юра.
— Какво ти е, бебче?
Не отговори…
— Искаш завинаги да съм твой?
— Нима питаш?
— Ако някой иска да запази човека, чувството, мига, винаги може да го направи.
— Как?
Юрий стана, отиде при прозореца. Силуетът му ясно се очерта на фона на забързаните облаци. Изглеждаше, че той лети, като разблъсква леко облаците. После се върна при нея и се отпусна в креслото — любимото кресло на мъжа й. По лицето му Аля отгатна: той не е с нея, далече е.
— Човекът има едно удивително качество — каза Юрий. — То му позволява отново да преживее миналото.
— Да го преживее? Не грешиш ли? Нима може да се върне миналото?
Очите му в миг променят цвета си.
— Не само да се върне, а и нещо повече. Това качество ти позволява да подобриш миналото, да го видиш такова, каквото искаш… Помниш ли: „Но в паметта ми скрита е такава мощ, че връща образите и ги размножава… като пороен дъжд се лее ден и нощ и като сняг вали… ала не се стопява“. Да, говоря за човешката памет. За нейната способност да възпроизвежда и комбинира онова, което човек иска.
