— Не знам как успяваш да го правиш. Аз не винаги успявам.
— Понякога това е повече от действителност — уверено казва той. — Защото за човека тъкмо това е „завинаги“. Единственото възможно.
По лицето му минава сянка и той добавя:
— Разбира се, ако под думата „винаги“ се разбира един живот.
Неясни сенки пъплят по стените, обграждат ги от всички страни и ги откъсват от света. Аля забравя за какво са приказвали, всички думи отстъпват назад, стават несъществени.
През горния десен ъгъл на прозореца в стаята крадливо наднича жълтото око на луната. Облаците ту го закриват, ту го откриват. На Аля й се струва, че жълтото око й намига. От тъмнината изплуват различни предмети. Масата като голяма фрегата се олюлява на рейда…
Изведнъж Юрий казва:
— Може би неповторимостта на нашето „аз“ е повече от вечността?
„Господи, значи през цялото време е продължавал да мисли за същото — с отчаяние си мисли Аля. — Нищо не може да го отвлече… Нищо… Сух човек!… Но може би много умната и силна личност трябва да бъде такава? В нея умът винаги ръководи чувствата…“
Луната вече не намига на Аля, а неподвижно застива зад прозореца — скучна, неодушевена. Спътник, към който строго по разписание стартират товарни и товарно-пътнически ракети.
Аля се надигна на лакътя си и поглежда отвисоко Юрий.
— Странен човек си ти — разядосана казва тя.
Той невъзмутимо мълчи, зает с мислите си. На Аля й се струва, че не е чул думите й.
На работа отиваха заедно, изпращани от одобрителните погледи на съседите. По пътя ги срещаха познати и непознати хора, почтително ги поздравяваха. Няколко излекувани от тях болни, които по-рано се числяха в категорията на „безнадеждните“, бързо им създадоха слава, към каквато Юра явно се стремеше. Навсякъде, където ги честваха, той старателно изтикваше Аля на преден план, а сам предпочиташе да остава в сянка.
— Аз съм само асистент — казваше той. — Благодарете на лекаря.
Аля получаваше награди и дипломи, назначиха я завеждаща отделението. На няколко пъти се опита да поприказва откровено с Юрий за прекомерната му скромност и за своето двусмислено положение, но той й отговаряше с шеги.
Впрочем на него не винаги му се удаваше да остане „в сянка“. Веднъж един лекар се обърна към него за съвет. Съветът се оказа полезен. Лекарят разправи на колегите си как му е помогнал асистентът на Алина Ивановиа. Започнаха да дотягат на Юрий с молби. За него се заприказва като за бляскав диагностик.
— Какво да правя? — обърна се Юра за съвет към Аля. — Изтормозиха ме с молбите си.
— Какво толкоз има — разсмя се Аля. — Помагай им…
— Да, но…
— Страхуваш се да не издадеш истинското положение на нещата? — пошегува се тя. — Аз пък не се страхувам.
Няколко дена по-късно той смутен й каза:
— Струва ми се, че вече имам врагове.
— Кои са? Ония, на които си отказал да помогнеш ли?
Дългите му ресници се вдигнаха и от тях като птица изхвръкна учуден поглед.
— Не, ония, на които помагах… Доктор Назаров сбърка диагнозата, аз посочих грешката му. И ето…
Тя снизходително и нежно се усмихна, като си мислеше: „Все пак той е голямо дете.“ И каза малко кокетно, като продължаваше прекъснатата в детските години игра на „майка и дъщеря“:
— Завистниците не се срещат чак толкова рядко. Никой не иска да е по-лош от другия.
— Но те сами ме молят за помощ.
Тя го помилва по рамото:
— Бъди снизходителен към слабостите. Помни, че всеки има право да сгреши.
— Сигурна ли си, че хората имат такова право? — разтревожен попита Юрий. Беше си спомнил книгата, в която се разказваше как от завист хората погубват един голям учен.
Докато четеше, вътрешно потръпваше от гняв и омраза, заричаше се да отмъсти на тълпата от злобни користолюбиви човечета. Но в друга книга прочете за хора, които заразяват себе си, за да се научат да спасяват други хора, за доброволци, които дават кръв и кожа, за гладуващ, който разделя с другаря си последния къшей хляб…
— Сигурна съм — твърдо каза Аля.
Той я погледна в очите със студен изпитателен поглед, като си мислеше съсредоточено за нещо.
— Веднъж четох в една книга, но не можах да разбера всичко… Струва ми се, сега вече знам как да се помиря с колегите.
— Добре тогава — зарадва се Аля.
Два дена по-късно я повика главният лекар.
— Алина Ивановна, постъпило е оплакване срещу вашия помощник. Поставил е неправилна диагноза и за малко не е изпратил болния на оня свят. А когато доктор Назаров му посочил грешката, на всичко отгоре взел да се инати. Впрочем това често се случва с прекалено самонадеяните хора. Колегите са възмутени. Искат да свикат по този повод събрание.
Аля едвам можа да намери Юрий. Той седеше зад шкафа в ъгъла на празния кабинет и старателно си даваше вид, че се е вглъбил в едно списание. Аля решително дръпна списанието:
— Защо си направил това?
— Сбърках. Всеки може да сбърка…
— Приказвай ги на други, не на мене. Какво има?
Без да вдигне очи, той призна:
— Исках да се сдобря с него.
— Не можа ли да измислиш по-добър начин?
Юрий мълчеше. Аля продължи:
— А за болния помисли ли?
— Помислих — бързо отвърна Юрий. — Грешката беше толкова груба, че доктор Назаров мигновено я забеляза. Беше поласкан, че знае повече от мене. Сега ще сме приятели.
— Едва ли — каза Аля, като смръщи вежди. — Първо да се беше посъветвал с мене.
— Но нали самата ти казваше, че „никой не иска да е по-лош от другия“. И че „всеки има право да сгреши“. Исках да бъда като всички.
Аля въздъхна.
— Страх ме е, че няма да можеш.
Юрий наведе очи и измърмори:
— Един човек твърдеше, че за мене няма място на земята. Може би е имал право?
— Глупости! — тръсна глава Аля и в очите й проблеснаха злобни искрици. — Не им обръщай внимание, бедни ми гиганте. Ще съумея да те защитя.
В болницата дойде журналист от местния вестник. Той дълго разпитва Аля за новите методи на лечение, после я измъчи като фотомодел: водеше я от стая в стая, караше я да седи ту така, ту иначе, да се усмихва и да бъде сериозна. Чевръстият журналист искаше да фотографира и Юрий, но той по никакъв начин не се оставяше да попадне пред обектива. На Аля й се струваше, че е разтревожен и огорчен.
Вечерта в къщи Юрий й съобщи, че трябва да замине за няколко дена. Лицето му бе отчуждено, студено, приличаше на втвърдяваща се гипсова маска.
— Кога ще се върнеш?
— Не знам точно. Може и да се забавя.
Той видя огорченото й лице и попита:
— Какво ти е, бебче? Предупредих началството в болницата, така че няма защо да се тревожиш.
Тя стана на разсъмване, за да събере и сложи в пътната чанта нещата му. Пристъпваше леко, безшумно, за да не го събуди. Като мина край него, забеляза, че гъстите му ресници трепнаха, и разбра, че не спи.
