Очите му блеснаха, хрумна му нова мисъл.
— Забелязвала ли си дали болният прави с главата ей така?
Юра направи движение, което съвсем точно повтаряше движенията на болния.
— Да — потвърди Аля.
— Тогава попитай го дали обича книги за страшни неща. Ако обича, предпиши му няколко сеанса с ултразвуков масаж на раменете и врата, а също в областта на гръбначния стълб.
— Но нали ти казах: той има болен бъбрек…
Юра рязко обърна глава, сякаш се пазеше от удар.
— Направи както ти казах. Само запомни по-точно областите за масаж.
Ако такова нещо й бе казал някой друг, тя щеше да му се присмее или да се възмути — в зависимост от настроението. А сега помоли:
— Хайде, фокуснико, разкрий ми тайните си. Обясни на мен, глупачката, своите фокуси.
— Няма какво да обяснявам, трябва да се състави карта на инервацията. Нефритът е следствие. Ако въздействаме едновременно върху два центъра на инервация, болният ще оздравее. Гледай, ще нарисувам картата…
Аля не разбра нищо от картата, нито от обясненията му. Нещо повече, от професионално гледище те бяха крайно наивни. Тя се опита да възрази:
— Това не е съществено.
— А ти знаеш ли със сигурност кое е съществено и кое не е?
— Но нали тук имаме органично, а не функционално разстройство?
— Доколкото си спомням, някой казваше същото, когато лекувах ръката му. Или греша?
— Не, не грешиш — примирително се усмихна тя, като си мислеше, че той може да се ядоса.
Беше забелязала, че Юра не обича да спори. Понякога си налагаше търпеливо да изслуша възраженията й, без да я прекъсва, но на лицето му се появяваше гримаса, сякаш го болеше зъб.
Аля беше сигурна, че неговото лечение ще бъде за болния само „гола водичка“, но все пак направи, както я бе посъветвал Юрий.
А след това се питаше: защо с такова вълнение очаквам резултатите от лечението.
Резултатът беше поразително неправдоподобен…
Щом Аля отвори вратата на болничната стая, посрещнаха я три беснеещи фигури, от главата до краката омотани с чаршафи. Едната веднага се стрелна зад гърба й, за да отреже пътя към изхода. Другите започнаха дивашки танц. Въртяха се и приклякаха, извиваха се и подскачаха. Краищата на чаршафите се увиваха около тъничките им крака. Танцът бе съпроводен с войнствени викове и крясъци.
Едната от фигурите неочаквано се спря и подаде на Аля голям букет от полски цветя.
— Самичък ги набрах за вас край реката — каза малчуганът, който само допреди няколко дена едва ходеше.
Танцът на белите фигури имаше много просто обяснение. Оказа се, че е бил „танц на призраците“. Докато момчето боледувало, носели му най-различни книги, сред тях и много стари и много страшни. То помолило приятелите си от болничната стая да направят представление.
Анализите потвърдиха окончателното оздравяване. От болестта не бяха останали никакви следи, сякаш момчето никога не беше боледувало.
Вечерта в къщи Аля попита Юрий:
— Кажи ми, магьоснико, любимецо на боговете, как можа да предвидиш всичко това?
Той се засмя и разпери ръце.
— Всичко е много просто, няма тайни. Достатъчно е човек да помисли, както трябва. Нали помниш, че сме чели: „Само мисълта може за миг да обиколи цялата Вселена…“
— Съгласна съм да бъда твоя смирена последователка, фокусник такъв!
Юрий гледаше през прозореца. Там, зад мътното сълзящо стъкло, плющяха дъждовни струи и миеха паважа. По челото на Юрий се появиха някакви линии, сякаш там ей сега трябваше да се образуват бръчки. Но не се образуваха докрай. Той поклати глава.
— Трудна гатанка ми задаваш, последователко. Нали за да изпълня молбата ти, най-напред трябва сам да разбера защо мисля тъкмо така и защо само на пръв поглед изводите ми изглеждат толкова странни?
— Наистина, защо? — подзе Аля.
— Един човек смяташе, че мисля по законите на геометрията на Лобачевски. Друг смяташе, че цялата работа е в това, че оперирам с цели, неделими информационни полета…
Аля започна да подозира, че той иска да отбегне отговора, и строго попита:
— А в действителност?
Той се приближи до нея, нежно разроши нежната й пухкава коса и въздъхна.
— Трябва да се ориентирам в алгоритмите, да ги анализирам…
— Е, и какво? Мозъците ни са еднакви!
Пръстите му престанаха да рошат косата й, замряха. Тя освободи главата си и го погледна в очите. Те бяха неподвижни, изцъклени…
Слухът за необикновената лекарка-целителка се разнесе из града и при Аля се затълпиха болни. Тя изпадна в доста трудно положение. Като чу оплакванията й, Юрий неочаквано предложи:
— Защо не уредиш да постъпя на работа при вас? Ще ти помагам.
— Но ти не си лекар.
— Няма значение. Нима не си се убедила?
Тя бързо сведе очи.
— Но диплома…
— Диплома ли? — Той се опитваше да си спомни нещо. После повтори така, сякаш не знаеше значението на самата дума: — Диплома…
— О, фокусник такъв! Това съвсем не е най-добрата от шегите ти. За постъпване на работа е нужна най-обикновена диплома, каквато има всеки специалист…
— А ти имаш ли?
— Разбира се. Кой ще ме остави да лекувам болните без диплома?
— Покажи я.
Тя сви рамене.
— Не ми ли вярваш?
Мътната пелена в очите му се разтопи, те заблестяха живо и лукаво. Аля каза с облекчение:
— Шегуваш се.
— И все пак покажи я.
Тя се наведе, погледна го отблизо в лицето. Тревогата, която се бе стаила в своето потулено ъгълче, излезе оттам и се изправи в цял ръст. За да я пропъди, Аля го целуна по устните — сега те бяха неестествено корави и безжизнени.
Тя послушно извади дипломата си и я показа на Юрий. Той я отвори, внимателно я прочете и се засмя:
— Значи тебе човек може да те разиграва, както си иска! Оня, който внушава на другите, на свой ред лесно се поддава на внушение.
„Излиза, че се е преструвал? И толкова правдоподобно?“ Тя беше готова да му повярва, но тревогата не я напускаше. По някакъв начин Юрий почувства състоянието й.
— Добре, бебче, ще ти открия още една моя тайна. Недей да се перчиш, и аз имам същата диплома.
— Лекарска диплома? Имаш две дипломи — като лекар и физиолог?
— Досетлива си…
— Тук ли е дипломата, у тебе?
— Разбира се.
Аля не се решаваше да го помоли да покаже дипломата си, макар че много й се искаше. Тя намери друг ход.
