Дятлов неодобрително и демонстративно изпъшка, но Александър Николаевич дори не го погледна.
— Постарах се — отвърна апаратът и в ниския му боботещ глас ясно прозвучаха нотки на гордост.
— Но в песента се казва „мога цял град да разруша“. В град ли я съчини?
— Не. Но я съчинявах не само за себе си. У хората това се нарича игра на въображението.
— В градина ли я съчинява?
— В парк.
Александър Николаевич имаше право: Великия господар не е могъл да предвиди всички въпроси. Полковник Тарнов поощрително кимна на учения, но той не забеляза. Бе подхванал хитроумна игра и я играеше с голямо увлечение.
— Голям ли беше паркът?
— Не повече от хектар.
— И въпреки това си съчинил отлична песен. Край някоя река ли беше паркът?…
— Не, край морето.
Това беше първият успех и хората радостно се спогледаха.
— От мястото, където изпълняваше песента, виждаха ли се планини?
— Да.
Александър Николаевич си спомни, че роботът може да вижда много по-далече от човека, и попита:
— Далече от тебе ли бяха планините?
— Най-близката се намираше на разстояние четири километра и сто и шестдесет метра.
Това вече можеше да се смята за първата, макар и малка победа. Сега Александър Николаевич беше сигурен, че е намерил ключа.
— Ти беше главен помощник на Великия господар?
— Да.
— И си имал честта да присъстваш на раждането му?
— Ако… — започна апаратът, но изведнъж нещо в него изпращя, промени се тонът на бръмченето.
— Забранено е, забранено е, забранено е… — бърбореше апаратът.
Пращенето се усили. Връзките на проводниците заискриха. Кристалните блокове пламнаха с ярка светлина и започнаха да се рушат пред очите им…
— Късо съединение! — извика Александър Николаевич и се спусна да помага на Дятлов, който се занимаваше с акумулаторите. Но тук нямаше никакви неизправности, стрелките на приборите показваха, че разходът на енергия е нормален, нямаше загуба на ток.
— Приборите лъжат! — ядно каза Дятлов. Той измъкна проводника от клемата, хвана оголения му край и бързо дръпна ръката си.
— Внимателно! — предупреди го Александър Николаевич.
— И без вас знам — озъби се Дятлов и измърмори: — Цялата енергия на акумулаторите не би стигнала, за да изгори блоковете.
— Искате да кажете, че е имало насочен сигнал, носещ енергия? — попита полковникът, разтревожен от забележката на конструктора.
— Казах само онова, което знам със сигурност — сърдитите нотки в гласа на Дятлов изчезваха, когато разговаряше с полковника.
— А вие какво мислите? — обърна се Тарнов към Александър Николаевич.
— Догадката ви може да се окаже вярна — отвърна ученият, сложи ръце зад гърба, прегърби се и закрачи по тясното отъпкано място — три крачки напред, три крачки назад.
— Великия господар е могъл да чуе изповедта на слугата си от разстояние и да го унищожи — размишляваше гласно полковникът, като поглеждаше към Александър Николаевич: дали го чува? — А защо просто не му е заповядал да замълчи?
Като не преставаше да крачи, ученият каза:
— Той не е всемогъщ. Иначе…
Александър Николаевич млъкна. Всички, които го чуха и разбраха, изпитаха неприятно чувство. Сякаш някой — невидим — виждаше тях, беззащитните, като войници в открита местност. Подухна вятър и сенките на храстите се размърдаха по земята като паяжина, като мрежа, хвърлена под краката.
— Не забравяйте, че апаратът е повреден — продължаваше да отговаря на полковника Александър Николаевич. — Пък и ако Великия господар е онова същество, за което си мисля, този помощник може би вече не му е нужен. Мавърът е свършил своето…
Гост
Телефонният звън вдигна Аля от леглото.
— Здравей! — чу се в слушалката познат глас.
— Здравей — отвърна тя. — Измъчих се да чакам кога ще се обадиш. Реших, че си ме забравил.
— „Като не мога, как да те забравя?…“
Тя примря в очакване…
— Ще дойда.
— Кога? — В гласа й прозвуча уплаха.
— Не искаш ли?
— Страх ме е.
— От какво?
— Не знам. В хотел ли ще живееш?
— Не. Ще живея у вас.
— Слушай, Юра, още сега ще замина някъде.
— Защо?
— Не знам.
— Искаш ли да ме видиш?
— Искам.
— Тогава какво има?
— Не мога да ти обясня. Ти сам не разбираш ли?
— Остави тия глупости. Ще дойда и всичко ще бъде наред.
В гласа му звучеше такава увереност, че Аля престана да възразява. Само попита:
— Кога?
— След няколко дена.
Мълчание… Гласът й прозвуча много тихо, толкова тихо, че той едвам го чу:
— Като дойдеш, позвъни на вратата три пъти. Два пъти дълго и веднъж късо…
Това беше домашният код — само за близки хора.
И се заредиха празни мъчителни дни. „Дано да е по-скоро!“ — припираше Аля. В жилището й се настани пойна птичка — радостното тревожно очакване.
Ръцете на Аля се разтрепериха вечерта, когато от антрето се чуха три позвънявания: две дълги и едно късо. Юра стоеше пред вратата с малко куфарче в ръка. Умореното му лице се усмихваше. А тя изведнъж се натъжи. Животът й се стори объркано кълбо, с което си е играло палаво котенце. „Не се е сетил да купи цветя“ — помисли си тя.
Той влезе, остави куфарчето и неизвестно откъде в ръката му се появи букет алени карамфили.
— Благодаря — можа само да каже Аля.
Той седна в креслото, където обичаше да седи мъжът й.
Стори й се, че завинаги се е избавила от самотата, че е спечелила дори повече, отколкото е загубила. Възпираше се, опитваше да си напомни, че има разплата за радостта, че има дни на разочарование и болка, но песента на птицата с пъстроцветни крила беше по-силна.
— Ще вечеряме — каза Аля. — Ей сега ще приготвя нещо.
— Вечерял съм, по-добре да пийнем за срещата.
Той извади от куфарчето коняк и шампанско. Чашите звънтяха, главата на Аля се въртеше и все пак тя
