забеляза, че той не яде нищо.
— Защо не ядеш?
Безобидният въпрос го обърка.
— Какво ти е? — попита тя.
Той се бавеше, явно измисляше какво да отговори.
— Да не си болен?
Юрий се усмихна, сложи ръце върху раменете й и я привлече към себе си.
… На сутринта тя стана по-рано. Юрий още спеше, дишаше равномерно и дълбоко. Сега, със затворени очи, той й изглеждаше съвсем обикновен, близък.
Тя бързо се уми в банята, сложи леки сенки на очите си, оправи си прическата. За броени минути успя да приготви закуска за двама. Но когато повика Юра, той каза със сънлив глас:
— Закусвай самичка, нали бързаш за работа. А аз ще хапна после. Искам да поспя още малко.
За по-голяма убедителност той промърмори:
— „Ах, колко сладки са обятията на Морфей…“
Тя се наведе и го целуна за довиждане по високото хладно чело.
На работа сестрите и лекарите забелязаха състоянието й.
— Господи, Аля, та ти цяла си грейнала от радост — каза със завистлив глас приятелката й. — Какво е станало?
— После, после — отвърна Аля, като се мъчеше да сподави и да скрие щастливата си усмивка.
През целия ден й се искаше да се обади по телефона у дома. Когато мъжът й си отиде, също й се искаше да се обажда: ами ако е станало невероятното и познатият глас отвърне: „Ало?“ С течение на времето тя свикна, че телефонът в празното жилище не отговаря, свикна и се примири. Сега дори не й се вярваше — трябва само няколко пъти да завърти шайбата, да набере привичното съчетание от цифри и гласът, които й бе станал близък, ще отвърне: „Слушам“. Юрий се обади сам.
— Остави ме самичък — каза той. — Ами ако изведнъж дойде страшният вълк?
— Самият ти си страшен вълк — отвърна тя на шегата. — Можеш да изядеш когото искаш.
— Наистина ли мислиш така? — тревожно попита той.
— Обичам те, страшни вълко — побърза да го успокои Аля. В гласа й вече започнаха да се появяват покровителствени нотки.
Те се уговориха, че Юрий ще дойде да я вземе от болницата.
Аля едва дочака края на работния ден.
Юрий я пресрещна в градинката пред болницата. Тръгнаха пеша към къщи. Тя би могла да върви така безкрайно, мислено да разговаря с Юра и да мечтае това да продължи вечно: силната ръка, на която можеш да се облегнеш, интересните необикновени думи, пропъдената самота.
Тя гледа встрани, Юра улавя погледа й, неволно се мръщи. На Аля й се струва, че той ревнува. Неговата ревност й е приятна. Юра казва:
— Жените често очакват принцове, а срещат просяци. Те започват да мерят всички мъже с един аршин. А принцовете идват при ония, които знаят дълго да чакат.
— Много дълго ли? — пита Аля и по-силно се обляга на ръката му.
— Понякога много — казва Юра.
Юра гледа ту нея, ту минувачите. Блестящите му очи сега са подвижни като живак. А ръката му е като стоманена. Аля почти виси на нея, но има чувството, че за неговата ръка е по-лека от перце.
— Колко си силен! — с възхищение казва тя. — Просто си могъщ!
Той се спира, някак мрачно я поглежда и без да отвърне нищо, продължава да върви.
Влизат в магазините, купуват продукти за вечеря и за закуска. Тук Юрий отново се държи странно. Изглежда, че храната изобщо не го интересува. Нещо повече, той няма никаква представа какви продукти трябва да се купуват. А когато в къщи Аля поглежда в хладилника, още повече се учудва: храната в него не е докосвана. Какво е ял Юра през целия ден? Може би е сериозно болен?
Аля го пита за това, а Юра се опитва да отбегне отговора. Тревогата й се усилва. Тя започва да го придумва да отиде на лекар.
— Ти нали си лекар, „моят личен Охболи“, ще оздравея само от общуването с тебе.
Но Аля не се оставя да бъде подмамена от шеговития тон.
— Нека те видят специалистите. Ще направим малък консилиум — сериозно и настойчиво казва тя.
Юра също не се предава:
— Ако лекарите наистина умееха да лекуват, щяха да живеят най-дълго. Помниш ли, Гален е казвал: „Лекарю, излекувай се сам“. Поне в началото.
Стигнаха до един надлез. Къщата, в която живееше Аля, беше от другата страна на улицата. На няколко метра под тях шумеше разноцветна прешленеста змия, съставена от стотици автомобили. Беше часът на най-интензивното движение.
Когато входната врата с обичайното щракане се затвори зад тях, Аля неумолимо каза:
— Утре ще отидем заедно в болницата.
Той направи гримаса.
— Помисли сама: защо да ходя при хора, които знаят по-малко от мене?
Аля се ядоса и реши да го подразни:
— Малко е да знаеш, трябва да можеш. А какво можеш ти?
— Например да забавям и да ускорявам пулса си. Да се запасявам с психическа енергия и да я предавам на другите.
— Да не си йога?
Лицето му се напрегна. Той си припомняше нещо. После с усмивка, която не й се хареса, каза:
— Да, йога съм.
— Тогава покажи ми умението си.
Юрий мълчаливо улови ръката й и я долепи до собствената си китка, където трябваше да бие пулсът. Но колкото и да опипваше ръката му, пулсът не се усещаше.
— А сега? — попита той с хитро присвити очи. Появиха се пулсации. Бяха редки, но много силни. Интервалите между тях бързо се скъсяваха. Ритъмът на сърдечната дейност се ускоряваше. Аля не успяваше да брои. Кожата силно вибрираше. Лицето му беше невъзмутимо, сякаш нищо не ставаше.
Внезапно пулсът изчезва. Изведнъж. Съвсем. И го няма — колкото и да шарят по ръката му като пъргави зверчета пръстите на Аля, колкото и да се спират, да се впиват в кожата и да се ослушват.
Аля отново внимателно се взира в лицето на Юра. То не се е променило. Дори дишането не се е ускорило, не се е забавило…
— Стига, луди човече! — с възхищение и ужас казва тя. — Веднага да престанеш!
Произнася тия думи, без да мисли над тях, просто защото трябва да каже нещо, да изрази онова, за което не намира подходящи думи. Минават вече няколко минути, а пулсът го няма.
— Стига — моли тя и в гласа й се появява истинска тревога. — Страх ме е…
— Добре — съгласява се той. — Нали сама ме помоли да ти покажа какво мога.
Юрий наблюдава как се променя лицето й, как изчезва ямичката над носа й и по кожата се образуват ситни бръчки — като малки вълнички край морския бряг, които предвещават буря. Но буря не се разразява — очите губят сухия си остър блясък, в тях се образуват две тъмни езера. Те стават все по- дълбоки и по-дълбоки. И ето че се сливат в едно, някакъв водовъртеж го грабва и го повлича към дъното…
Юрий още неведнъж демонстрираше на Аля тайнствените си възможности. Отпускаше длани върху раменете й и на нея й се струваше, че през дланите в нея се влива удивителна сила, която я окриля и издига в такива висини, за които по-рано не е и мечтала. Появяваше се такава яснота на мисълта, че Аля изведнъж разбираше неща, които до вчера не можеше да разбере.
Веднъж я заболя ударената преди време ръка и Юрий с едно докосване премахна болката. Аля предположи, че това е самовнушение, и очакваше болката отново да се обади. Нали прекрасно знаеше, че
