Техникът сякаш се разду от съзнанието за собствената си важност.
— Запомнете — тръбеше той и размахваше пръста си като жезъл, — щом ви замирише на газ, трябва веднага да затворите газовите кранове и да проветрите помещението. Не палете огън, не пускайте електрически уреди, повикайте аварийната служба на телефон нула четири. Запомнихте ли?
Юрий мрачно кимна.
Понеже вече не можеше да се раздуе повече, техникът незабелязано за себе си премина на хекзаметър:
— С печката щом ще си служите, стаята вий проветрете, вижте дали са притегнати всичките кранчета там, после къде е чертата на пробката пак проверете…
Техникът щеше да декламира още дълго, но погледът му случайно падна върху часовника. Спомни си, че се е уговорил с новата си позната Люся да отидат в три и половина на кино. Преди това трябваше да прескочи до стола и да хапне нещо. Като въздъхна със съжаление, той каза:
— Впрочем чакат ме на още много места. Трябва да бързам. А вие, гражданино, се занимавайте сам, изучете всичко, казано в малката, но необходима в бита книжка „Правила за експлоатация на газовите уреди“, в която след всяка проверка оставям своя автограф. Повярвайте ми — той притисна ръце към гърдите си, — това ви е нужно, за да живеете дълго и спокойно. Ако не ви е грижа за себе си, помислете поне за своите роднини и близки.
Когато техникът улови дръжката на вратата, Юра с решителен жест го спря.
— Мирише ми на газ — каза той и посочи с пръст връзката на тръбите.
Техникът подуши, сви рамене, бързо извади от куфарчето си четка и кутийка със сапунена течност, топна в нея четката и няколко пъти я прокара по тръбите на мястото, където се съединяваха.
— Виждате ли, няма мехурчета — значи, не изтича газ. Можете да спите спокойно.
— Не виждате мехурчета, но изтича газ — възрази Юрий.
— От това място ли?
— И от него.
Техникът му хвърли подозрителен поглед, отново сви рамене, извади друга кутийка и нанесе дебел пласт боя върху мястото, където се съединяваха тръбите. През това време Юрий прочете инструкцията, за която говореше техникът, и моментално запомни правилата.
— Сега доволен ли сте? — завърши работата си и попита техникът с явна отсянка на яд, защото вече бе разбрал, че няма да успее да хапне.
— Вие просто направихте така, че от миризмата на боята да не се усеща миризмата на газ — строго каза Юрий. — Но газ продължава да изтича.
Техникът разтревожено погледна часовника.
— Нали ви казах, че трябва да прегледам и другите жилища.
— Значи ние да се тровим?
— С какво?
— С газ — ледено спокойно каза Юрий. — Нали сам рекохте…
— Ама вие от шега не разбирате ли? — избухна техникът.
— Хубава шега — продължаваше да държи на своето Юрий. — В инструкцията ясно е казано: „ако се появи миризма на газ…“ Значи при всякаква концентрация на газ, дори при най-малката, трябва да се повика аварийна група. Усещам миризма на газ.
— Може би обонянието ви е особено, като на доберман-пинчер — промърмори техникът.
Изглеждаше, че ей сега от него ще изхвръкнат искри и ако в кухнята наистина се е насъбрал газ, ще стане експлозия.
— Ама разберете! — извика той на Юрий. — От всяка връзка на тръбите теоретически изтича газ, но в такива нищожни количества, че практически няма никаква опасност!
— Да, но това го няма в инструкцията. Там не се казва кои количества са безвредни. Напротив, има се предвид дори най-малкото изтичане на газ — решително възрази Юрий, като се нагърби с ролята на истински тълкувател на инструкцията.
— Е, къде се казва „най-малкото“? — Техникът с ужас си мислеше, че Люся няма да го дочака и ще си отиде, а той не знае телефонния й номер.
— Не се казва, но се подразбира — уточни Юрий.
— Гражданино, пуснете ме — помоли техникът. — Не бива да разбирате правилата толкова буквално. Кълна се, за вас няма никаква, абсолютно никаква опасност!
— За мене няма. А за другите? Цялата велика художествена литература и всички правила на морала ни учат да се грижим за другите. „А ако мислиш само за себе си, какъв си ти?“
… Когато Аля се върна от работа, завари пред входа колата с жълта лента на аварийната служба за поддържане на газовите инсталации, а в къщи — трима измъчени техници.
На кухненската маса имаше няколко индикатора, които сигнализираха при най-малкото наличие на газ. В ъгъла стърчеше оксижен. Подът беше отрупан с парчета от тръби и кълчища, оплескан с боя. Юрий следеше градуираната скала на газоанализатора.
— Какво е станало? — Аля се спусна към Юрий. — Господи, какво има? Здрав ли си поне, кажи?
— Всичко е наред, стопанке. Мъжът ви е много мнителен — бързо каза единият от техниците. Големите му мазолести ръце бяха тежко отпуснати върху коленете.
— Исках вече да не се тровиш с газ — започна да се оправдава Юрий.
— И желанието ти се е увенчало с успех? — нервно хлъцна тя и закри с длан уста.
— За съжаление не съвсем… Поради несъвършенството на оксиженните апарати и газовите кранчета. — Той хвърли укорителен поглед към техниците, които бяха навели очи. — Но затова пък научих нещо ново и важно!
— Какво точно? — попита Аля. Юра не забеляза иронията във въпроса й и умислено рече:
— Оказва се, че „теоретически“ и „практически“ не е едно и също…
Приятелките завиждат на Аля.
— По-добър е от предишния — твърдеше една.
— Никакво сравнение не може да става — пригласяше й друга.
Аля и самичка го знае. Вече не сравнява Юра с никой от познатите си. Хем се радва, хем се плаши, дето той не прилича на никого. Иска й се да разбере кой е той, защото не вярва на думите му.
Неведнъж се беше питала: „Нима ме обича такъв човек?“ Много й се искаше да вярва в това и вече бе започнала да мисли, че в нея има нещо изключително.
От известно време не й се ходи на кино — с Юра й е по-интересно. Разказва му за болните си, а той я съветва как да ги лекува.
Веднъж му разказа за едно болно момче, изброи симптомите на болестта. Юра попита:
— Какво мислиш да правиш?
— Ще се опитам да го лекувам в модулирано магнитно поле. Ако не помогне, ще го пратя на операция.
— Не бива нито едното, нито другото — уверено каза той.
Аля учудено го погледна, подпря брадичка на ръката си и попита:
— Защо?
— През това лято често валят дъждове, след тях звездите изглеждат по-едри.
Аля се намръщи, стори й се, че той й се присмива. После по лицето му видя: не се шегува — и още повече се намръщи.
— Много те моля — каза тя, като сведе очи, — щом си решил да говориш със загадки, прави го тъй, че поне нещо да може да се разбере.
От кухнята се чу свирене, обаждаше се „забравеният, изоставен“ чайник. Тя не обърна никакво внимание на неговите сигнали.
— Извинявай, не знам как да ти го обясня разбираемо. Опитвам се, а излизат същински гатанки. Май не ме бива за масовик — виновно каза той. — А може би работата е там, че на света всичко е свързано помежду си много по-тясно, отколкото мислят хората: дъждовете, звездите, тревите и течението на реките…
