сътрудници на милицията и няколко цивилни. Щом полковник Тарнов и Александър Николаевич слязоха от колата, към тях изтича един офицер и доложи:
— Кабината е празна.
— Да се претърси гората! — заповяда полковникът. Александър Николаевич с учудване видя как Тарнов в миг се промени, походката му стана по-стегната и бърза, чертите на тясното му лице се изопнаха и изостриха, костите на челото му изпъкнаха, а ноздрите започнаха да потрепват.
Полковникът бързо се приближи до един нисичък пълен човек с кръгла, късо подстригана глава. Косата му бе силно прошарена. От начина, по който Тарнов го поздрави, се виждаше, че този човек не му е пряк началник, но въпреки това полковникът е готов да изпълнява нарежданията му.
Александър Николаевич чу няколко фрази от късия им разговор.
Полковникът попита:
— Отпечатъци от пръсти?
— Да. Същите са, както на бронята и по ключалките в лабораторията.
— Вие ли ще се заемете с този случай, Елбор Георгиевич?
— Още не — отвърна белокосият мъж. — Ще се занимаваме с него паралелно. Все някой от нас ще напипа края на нишката.
Като завърши разговора, полковникът бързо закрачи към апарата. Ученият едвам го догонваше.
— Какво успяхте да установите? — обърна се полковникът към експертите, които разглеждаха механизмите.
— Летателен апарат с неизвестна конструкция — отвърна единият от тях. — Засега не можем да кажем нищо за принципите му на работа. Непонятно е откъде има такава мощност, как се е осъществявал синхронът, взаимодействието. Особено чудноват е начинът, по който са свързани някои възли на механизмите. Създава се впечатление, че са свързани как да е. Но апаратът летеше и то как! За една секунда развиваше скорост до шестстотин километра в час. Затова и бяхме принудени да го свалим с ракета…
Александър Николаевич се залови да изследва повредения летателен апарат.
— Внимателно! Нали чухте — конструкцията е неизвестна — предупреди го полковникът.
— Пред нас са детайлите и възлите на лабораторен робот ЧИС. Странно е само, че на една от частите има щемпел ЧИС–8, а на друга — ЧИС–9. Както изглежда, за апарата са използвани частите на два робота. Нали помните, че ви разказвах: тъкмо такива роботи бяха откраднати от нашата лаборатория.
Полковникът повика с ръка един офицер от милицията е му нареди:
— Повикайте специалист по робототехника.
Един от патрулните вертолети излетя нагоре като нащърбена стрела. Той се издигаше вертикално, после пилотът превключи двигателите и машината за миг се превърна в почти незабележима точка.
Вятърът откъм реката ставаше все по-хладен. Той носеше аромат на полски треви, на вода и тръстика, в който неизменно се примесваше есенният, постоянно напомнящ за нещо мирис на гнило. Сътрудниците на милицията и експертите тихичко разговаряха и поглеждаха Александър Николаевич.
Скоро вертолетът се върна. От него слязоха офицерът от милицията и нисичко мършаво човече с дълъг нервно потръпващ нос.
Човечето носеше в ръка малък куфар.
Като видя струпаните хора, новодошлият тръгна към тях.
— Нашият завод произвежда лабораторни роботи ЧИС — без да поздрави, започна той. — И ето че дойдоха при нас, трябвал им специалист. Главният конструктор изпрати мене. Сигурно защото аз разработих тази конструкция. Вие как мислите?
— Сигурно — съгласи се полковникът.
— Казвам се Дятлов2 — най-после се представи новодошлият.
Александър Николаевич едва се сдържа да не прихне от смях както в далечните училищни години. Изглежда, всички имаха нужда да се поразсеят. По лицата на милиционерите, експертите и цивилните се появиха усмивки — дотолкова Дятлов приличаше на своя крилат горски съименник. Пръв се овладя полковникът и с равен делови глас предложи:
— Твърдят, че в този апарат са използвани части от роботите ЧИС. Моля ви да го огледате и да ни съобщите авторитетното си мнение.
Дятлов мигновено се преобрази. Ръцете му престанаха да жестикулират, носът му се източи, очите примижаха. Извади от куфарчето си няколко различни индикатора, подобни на писалки, и провери с тях местата на свързване. После подреди върху капака на куфарчето няколко прибора с екрани и скали, свърза към тях проводниците на индикаторите. Безстрашно пъхна двете си ръце с ключове в разнебитената страна на апарата, с усилие развинти прикрепващите болтове. Пръстите му летяха по копчетата на приборите като по клавиши на пиано, а очите му успяваха да следят и скалите, и екраните, и израза по лицата на присъстващите…
— Ясно, ясно, а тук е неясно — многозначително повтаряше той. — Възмутително! Поразително невежество!
Той дори почервеня от възмущение. Полковникът с любопитство го наблюдаваше.
— Да, тук наистина са използвани части от роботи ЧИС–8 и ЧИС–9 — говореше Дятлов, като продължаваше огледа. — Някои блокове са свързани неграмотно, грубо, варварски. Оня, който го е правил, не разбира нищо от електроника и изобщо от техника. Така е объркано, че и дяволът ще си строши врата! Апаратът не е можел да работи!
— И въпреки това е работил — спокойно възрази белокосият човек със сив костюм, който стоеше настрана.
— Летял ли е, или е бил управляван?
— И едното, и, естествено, другото — обади се Александър Николаевич.
— Е, дори камъкът може да лети, ако го хвърлите — махна с ръка Дятлов.
— И все пак, колкото и да е поразително — с последните си думи белокосият се опитваше да предотврати изблика на възмущение у конструктора, — много изкусно е бягал от преследвачите си.
— Искате да кажете, че е изпълнявал команди? — попита Дятлов и подозрително врътна очи към полковника.
— Така изглежда…
— Можем да проверим — с недоверие каза конструкторът. — Ще включим неповредените блокове на мозъка и ще питаме самите тях.
— Паметта могла ли е да оцелее? — наведе се напред полковникът.
— Е, не цялата, голяма част сте повредили с ракетата. Но има и оцелели блокове. Можем да преобразуваме записаните в тях импулси. Още повече, че говорните механизми на робота не са пострадали. Релаксационните генератори са напълно запазени.
Полковникът се озърна, срещна одобрителния поглед на белокосия и отново се обърна към конструктора:
— Опитайте — каза полковникът и тихо добави: — Моля ви.
Дятлов си поигра малко, докато свърже микрофоните към релаксационните генератори и филтрите.
— Ей сега, ей сега — повтаряше той. — Тук широко е използвана поточно-акустична техника и пиезоелектрически микрофони.
Чу се пращене, бучене — и един нисък приятен глас каза:
— Слушам. Готов съм за изпълнение.
— Готов за изпълнение ли? — пошепна смаяният конструктор. — Помислете си само: този строшен сандък, тази подигравка над здравия разум, този технически шарж е готов за изпълнение! Или не чувам добре?
— Добре чувате — увери го полковникът. — И изобщо веднага се вижда, че вашият главен конструктор не е сбъркал, като ни е избирал специалист. Ще му го кажа. А сега ми разрешете — той отново погледна белокосия — да задам няколко въпроса на апарата.
Ръката му лекичко потрепваше от нетърпение, когато посегна към микрофоните за подаване на команди.
